училище. Децата му учеха в града и той добре познаваше мястото. Даваше ми безценни съвети, уреждаше ми срещи и даже понякога идваше с мене. Трябва да съм обиколил поне 20 училища, за да намеря място, където могат да учат три малки япончета, които въобще не знаят английски език. Исках училището да ги приеме най-малко за две години, защото първоначално смятах такъв да бъде срокът на престоя ми в Америка. Училищата не проявяваха особен интерес. Повечето от тях се придържаха към европейските традиции в образованието. Накрая директорът на „Сейнт Бърнард“ заяви, че проявява интерес към интернационализирането на неговото училище и се съгласи да приеме момчетата. За Наоко намерих училището „Найтингейл-Бамфорд“. Проблемът с образованието беше решен и вече по-спокойно очаквах семейството да пристигне в Америка.
Оставаше да съобщим на децата вестта за преместването. Върнах се в Токио със самолет и заведох цялото семейство в новия хотел „Палас“, където ангажирах апартамент за почивните дни в края на седмицата. Беше 1963 година и градът се подготвяше за лятната Олимпиада през 1964 година. Кипеше строеж — нова система за експресен транспорт, нови хотели и обществени сгради. Беше жест към семейството да отседне в един от най-новите токийски хотели в такова вълнуващо време. Момчетата запомниха хотелския апартамент много добре, защото за пръв път влизаха в обзаведен по европейски образец хотел. Хидео се впечатли много, че не трябва да се събува пред стаята. В събота вечер вечеряхме обилно в елегантния ресторант „Краун“ на последния етаж, откъдето се откриваше гледка към императорския дворец. После в апартамента им съобщих новината за преместването в Съединените щати. Обещах, че ще отидем в „Дисниленд“. Децата не знаеха какво им предстои, но осемгодишният Масао се възторгна. По-късно той си призна, че тъй като всички западни филми по телевизията бяха дублирани на японски, той смятал, че всички в Америка говорят японски език. По-големият Хидео не беше чак толкова ентусиазиран, защото не искаше да се разделя с приятелите си. Но аз изпълних обещанието си, отидохме в „Дисниленд“, отседнахме в хотела точно до парка и направихме дълга обиколка с децата преди да се установим в Ню Йорк. Все още с удоволствие си припомняме онова пътуване.
Разбирах, че за семейството преместването ще представлява поврат. Като привърженик на теорията за пълното потапяне в средата, само една седмица след пристигането ни в Ню Йорк, още преди да бяхме успели да се настаним, записах момчетата в лагера „Уинона“ в Мейн. Смятах, че това ще бъде най-бързият начин за включване в забързания ритъм на живота в Америка. Според лагерния правилник родителите нямаха право да посещават децата си през първите две седмици, за да могат децата да се почувствуват самостоятелни и по-бързо да свикнат с новата обстановка.
След като изпратихме децата на лагер, предложих на Йошико да вземе американска шофьорска книжка, казах й, че всички в Америка карат коли. Освен това тя щеше да й бъде полезна в деловата дейност. Както момчетата бяха в Мейн (за Наоко намерихме дневен градски лагер в Манхатън) и аз трябваше често да пътувам, за нея беше още по-важно да си осигури свобода на придвижването. Смятах, че трябва да се срещаме с приятели в околностите и да пътуваме в почивните дни. Когато се подготвяше за писмения изпит, Йошико толкова много се притесняваше от незнанието си на английски, че научи наизуст целия материал, включително стоте възможни въпроса, без да разбира по-голямата част от текста. Тя изкара отлична оценка на писмения и мина без проблеми на практическия изпит, но се наложи да вземем назаем един „Фолксваген“ с ръчно превключване на скоростите за нея, защото „Кадилакът“, който бях купил, беше автоматичен и в началото й беше трудно да се справя с автоматичното управление.
Йошико обича да си припомня, че едно от първите ми изисквания след сватбата през 1951 година беше да вземе шофьорска книжка, макар и това да беше необичайно за тогавашните японки. Тя изпълни желанието ми и по времето, когато отидохме в Ню Йорк, тя беше много опитен шофьор. В процеса на развитието на фирмата имаше непрекъснат поток от инженери и други сътрудници от Токио към Ню Йорк. За тях Йошико беше безценна. Понякога японските ни гости се разболяваха, не понасяха необичайната за тях храна или се нуждаеха от помощ, защото не разбираха за какво става дума. Йошико им готвеше, помагаше им и ги съветваше.
Работният ми кабинет в апартамента се превърна в лаборатория по електроника, където инженерите изследваха и изпробваха телевизионните приемници на конкурентните фирми. Из целия кабинет бяха разхвърляни телевизори, части и инструменти. Потокът японци, които влизаха и излизаха, не секваше. Задачата на Йошико беше да посреща новопристигналите с колата на летище „Кенеди“, което тогава се наричаше „Айдълуайлд“. Случваше се поради лоши метеорологични условия или други причини полетите да се отклонят за Нюарк и Йошико трябваше да измине целия път от „Айдълуайлд“ до Ню Джързи с колата, за да посрещне самолета. В Манхатън тя ни караше за деловите срещи в града, на „Уол Стрийт“ или другаде. Понякога се налагаше да обикаля из околностите с някой от инженерите в колата, който проверяваше чувствителността на радиоприемниците ни на ултракъси вълни, т.е. измерваше във всички посоки разстоянието от Емпайър Стейт Билдинг, на което сигналът започваше да заглъхва.
Колкото до момчетата, животът в летния лагер отначало им се е сторил труден. Нямаше други япончета и двамата бяха разпределени в различни групи и спяха в различни палатки. Директорът на лагера си купил английско-японски речник. Научил няколко японски думи, за да разговаря с тях и да не се чувствуват напълно изолирани. Впоследствие разбрахме, че нощем плачели и това е съвсем обяснимо. Бяхме им дали бележка, в която пишеше: „Моля да се обадите на баща ми“. Казахме им да я използуват, ако попаднат в беда и не знаят какво да правят, но те не си послужиха с нея. Лично аз се чувствувах ужасно, но смятах, че това преживяване е за тяхно добро. Когато си тръгвахме от първото посещение при тях, аз и Йошико едва сдържахме сълзите си.
Масао ни разказа, че през деня прави това, което правят и останалите, без да разбира защо го прави. В лагера „Уинона“ имаше голяма свобода на избора, за разлика от японските летни лагери, където дневният режим е еднакъв за всички деца. Масао правел това, което мнозинството правели. Хидео беше в средната възрастова група, а Масао — в младшата, така че двамата се срещали само на обяд. Представям си как две япончета, които не знаят английски език, се учат да играят бейзбол, да плуват и да се изкачват по планините с американските деца, които говорят на американски жаргон, който е като трети език. Все пак момчетата добре се разбираха с другите деца в лагера. Жена ми и аз ги посещавахме при всяка възможност през почивните дни. Хидео, който беше доста ящен, с възторг говореше за големите порции, разнообразните сладоледи, щедрите дажби пъпеш и плодов сок. Масао не беше толкова доволен от лагера, но следващото лято отново пожела да отиде и се разстрои, когато дойде време да си тръгва оттам.
Децата се учеха на самостоятелност и на американски начин на живот. Това беше много здравословно за тях. Виждаха разликата между американците и японците и започваха да осъзнават чувството на национална гордост и символа на националното знаме. Беше им много интересно, че всяка сутрин се пее американския национален химн и се вдига американското знаме. По-късна, когато си построихме нова къща в Токио, поставихме пилон в двора. Всяка сутрин момчетата издигаха японското знаме, докато не заминаха да следват в чужбина. Сега над всички заводи на „Сони“ се все японското знаме, знамето на „Сони“ и знамето на държавата, където се намира заводът. В края на краищата и ние, както спортистите-олимпийци, представяме Япония и трябва с гордост да носим символите на нашата родина.
Наоко беше твърде малка, за да я изпратим на лагер през първата година. Затова я записахме в градския дневен лагер „Бийчууд“. Тя свикна с новия живот благодарение на изключителната приспособяемост, която изглежда притежават всички малки деца. След като завърши първи клас в Ню Йорк, сметнахме, че може да я изпратим на лагер, а и тя самата искаше да отиде след разказите на братята си за „Уинона“. Когато отидохме на посещение при нея след първите две седмици, тя ни заведе до езерото и ни разходи с лодка, като гребеше сама и очевидно се гордееше с това постижение. Когато я попитахме как се е чувствувала там тя призна, че е била самотна вечер след загасването на лампите плачела. За да придобие смелост, си светвала фенерчето под завивките. Така си обяснихме историята със загадъчното изчезване на джобните й пари. Оказа се, че ги е харчела, за да си купува батерии за фенерчето от лагерния магазин.
Момчетата се завърнаха от първото лято, прекарано в Мейн, освежени и жизнерадостни. Първото нещо, което забелязаха и не харесаха в Ню Йорк, беше миризмата на изгорели газове и смогът в града. Учебната година почна. Отначало другите ученици в „Сейнт Бърнард“ ги приеха с любопитство. Те трудно произнасяха имената им. Хидео си спомня, че повечето негови съученици го наричали „Хайди“. След това, в пансиона в Англия го наричали Джо, съкратено от Тоджо — очевидно единственото познато за тях японско име. Масао си припомня трудностите с ограничения му английски речник в часовете по френски език. Той изучавате
