Бях изтощен, когато всичко свърши, но резултатът приятно ме изненада. Той представляваше чек за 4 милиона долара от първата ни продажба на акции в чужбина. Никога през живота си не бях виждал чек за такава сума. Върнах се в къщи толкова уморен, че в продължение на две седмици не ми се ставаше от леглото. По-късно публикувахме много подробна книга, нещо като библия или настолно четиво за всички японски компании, които възнамеряват да продават акции на американския пазар. Тя стана доста популярна. Шварценбах напусна „Смит Варни“ през 1966 година и аз веднага се възползувах от случая да го поканя да заеме поста президент на американския филиал на „Сони“ на мое място, защото аз междувременно се издигнах до председателското място. След всичките ни преживелици покрай продажбата на акции, той знаеше за „Сони“ почти толкова, колкото и аз самият. Шварценбах заемаше този пост до смъртта си през 1968 година.
4
Още през 1960 година открих изложбена зала в токийския квартал Гинза. Там потенциалните купувачи можеха да разгледат и изпробват изделията ни без наоколо да се навъртат хора, които се опитват на всяка цена да им продадат нещо. Мястото придобиваше все по-голяма известност. То имаше неоценимо значение за рекламата на продукцията. Фирмата ни беше нова и трябваше да се представи на японците. По-късно трябваше да се представим по същия начин на американците и после на европейците.
Поставихме си за цел да открием изложбена зала в Ню Йорк. Разгледах града и стигнах до извода, че ако искаме да получим достъп до заможната клиентела, която може да си позволи доста високата цена на нашите изделия, трябва да я търсим на Пето Авеню. Разхождах се нагоре-надолу по Пето Авеню в центъра на Манхатън и гледах хората и магазините. Гледката беше много впечатляваща — „Тифани“, „Картие“, „Сакс Фифт Авеню“, „Бергдорф-Гудмън“. Ограничих търсенето до източния участък на Пето Авеню, между Четиридесет и шеста и Петдесет и шеста улица, защото той изглеждаше най-елегантната част от улицата.
Както търсех подходящо помещение на първия етаж, забелязах, че на видно място са поставени знамената на много държави, но японското знаме липсва. Реших, че като отворим нашата изложбена зала, ще бъдем първите, които поставят японското знаме на Пето Авеню.
Две години търсих наистина подходящо място. Накрая трябваше да се задоволим с твърде малко помещение, но аз лично проектирах вътрешното оформление и поставих огледала на една от стените, за да създават чувство за простор. В работата около изложбената зала и в приспособяването към ритъма на американския начин на живот разбрах, че ако искаме да вникнем в американската действителност и да се представим успешно на гигантския американски пазар, трябва да направим много повече, отколкото просто да разкрием американски филиал. Трябваше да се преселя със семейството в Съединените щати и да живея като американец. Получавах много покани и познавах много хора, но разбирах, че като семеен човек в Америка ще обогатя познанията си, защото навсякъде, където ходех — клубове, увеселения и вечери — американците бяха със семействата си. Много от поканите бяха адресирани „До г-н и г-жа Морита“. Научих, че ако мъжът е сам, той създава затруднения на домакинята. Когато цялото семейство живее в САЩ, то може да придобие впечатления, които са недостъпни за чуждестранните гости.
Отначало не споделях тази мисъл с никого, но постепенно все повече се убеждавах, че трябва да постъпя точно така. Съединените щати бяха открити и прогресивни. Ню Йорк се превръщаше в световен кръстопът. Заведох съпругата си Йошико в Ню Йорк по повод откриването на изложбената зала през октомври 1962 година. Когато въодушевлението от церемонията по откриването достигна своя връх, почувствувах, че моментът е подходящ и заявих без заобикалки: „Йошико, преместваме се в Ню Йорк“. Тя ме познава много добре и не показа изненадата си. Знаех, че като столичанка, тя ще се справи с преместването от Токио в друг голям град и ще се приспособи към новия начин на живот, въпреки че практически не говореше английски език. Тя твърдо реши да изпълним моя план и всъщност направи неща, които изненадаха всички. Тук имам предвид и собствената й делова дейност след преместването. Знаех, че тя ще се справи, защото често я оставях сама в Токио по време на деловите ми пътувания. Тя беше не само стопанка и майка, но и мой довереник и свръзка при отсъствията ми от града. Често й се обаждах по телефона, за да предам новини и съобщения за фирмата или други учреждения и се съветвах с нея.
В САЩ много неща щяха да бъдат съвсем различни, но аз познавах характера и решителността й, които щяха да й помогнат да се справи успешно. Сега тя има много приятели в чужбина, защото се оказа, че има необикновена дарба да се приспособява към нови хора и нови места и да действува като неофициален дипломат в международните дела. Това е толкова по-достойно за възхищение като се вземе предвид обстоятелството, че Йошико е израснала без да прояви особен интерес към чуждите страни и голямо желание да пътува, въпреки че отлично готвеше ястия от френската кухня. Тя произхожда от самурайско семейство, което започнало да се занимава с издателска дейност и книгоразпространяване в края на епохата Токугава. Предприятието се разраснало и се превърнало в голяма верига книжарници. Днес същата компания „Сансейдо“ издава популярна серия кратки речници на чужди езици. Идеята за тези речници принадлежи на баща й и сега те са любими издания на учениците и студентите.
Животът на Йошико като младо момиче е бил много деен. Домът й в Токио не се различавал особено от нашето домакинство в Нагоя, т.е. той също е бил пълен с прислуга и роднини, сестри и един брат, които заедно преживявали хубави мигове и кавги. Тя си спомня, че в дома непрекъснато се говорело за бизнес, точно както в къщи. Като дете само два пъти пътувала на запад до курорта Хаконе, близо до планината Фуджи. След като ни запознаха през 1951 година, тя ми довери, че моят роден град Нагоя, разположен още по на запад, е извън обсега на достижимото. Същевременно баща й носел европейски дрехи и бил своеобразен интернационалист. Той обичал да води семейството на вечеря в ресторант. Едно от любимите й места бил ресторант „Ню Гранд“ в Гинза. Моите родители също ме водеха там. По-късно Йошико и аз открихме, че и двамата си спомняме още от детството впечатляващия неонов надпис в синьо и червено на върха на сградата.
Знаехме, че двамата ни сина Хидео и Масао и дъщеря ни Наоко трудно ще свикнат с новия начин на живот в Америка, но те бяха малки и лесно се приспособяваха. Хидео беше на 10 години, Масао — на осем и малката Наоко — само на шест години. Смятах, че животът в САЩ ще им бъде много полезен, въпреки всички трудности в началото.
В Токио Ибука беше настроен скептично. Основното му възражение беше, че не му се нрави идеята вицепрезидентът на фирмата да бъде толкова далече от него. Предложих му да се връщам в Токио на всеки два месеца и да прекарвам там около една седмица. Освен това бях и продължавам да бъда горещ поддръжник на телефона. Обясних му, че можем да се свържем по всяко време. Той се съгласи, както и предполагах. Започнах да осъществявам плана си. Знаех, че презокеанските ми пътувания няма да намалеят. (Спрях да броя прекосяванията на Тихия океан, когато те станаха 135 на брой, а това беше много отдавна).
В Ню Йорк бях поръчал на сътрудниците ми да търсят жилище за семейството. Скоро те ни намериха отличен апартамент. Прочутият цигулар Натан Милстейн живееше на третия етаж на Пето Авеню в № 1010, точно срещу Музея на изкуствата „Метрополитън“ до Осемдесет и втора улица. Той реши да се премести в Париж за две години и даде апартамента под наем с пълна мебелировка. Наемът беше доста висок или поне така ни се струваше тогава за японския джоб. Трябваше да плащаме 1200 долара месечно, но за сметка на това всичко беше както трябва — апартаментът се намираше в престижен квартал, не трябваше да местим мебели в Ню Йорк и дори не се наложи да сменяме украсата. Вкусът на маестро Милстейн ни допадна. Можехме направо да се нанесем. Апартаментът се състоеше от 12 стаи. Бяхме свикнали с малките японски жилища и затова той ни се стори като палат. Имаше най-малко четири спални, помещения за прислугата, огромен хол, отделна трапезария и работен кабинет. Всички стаи бяха просторни и мебелирани удобно и с вкус. Вечер запалваха осветлението на музея. Цялата фасада на сградата светваше и си представяхме, че сме в Париж, въпреки че и Ню Йорк беше ослепително бляскав за нас. Преместих се през април. Децата още не бяха свършили учебната година и дойдоха чак през юни. Бях сам, но имах много работа. Всеки ден ходех до службата с автобус заедно с нюйоркчани. Слушах разговорите им и наблюдавах навиците им с любопитството на социолог. Занимавах се също така с продажби, срещах се с клиенти и когато можех да се откъсна, обикалях училищата в Манхатън, за да запиша децата.
Сам Хартуел от фирмата „Смит Барни“ беше най-добрият ми помощник в търсенето на подходящо
