В Русенска околия, се пише в доклада, се налага разбирането, че „от всяко село трябва да има виновни за Народния съд, защото била последната чистка“. В резултат в редица села са арестувани даже и лица, влизащи в партиите от ОФ, като „несигурни“.
В Пловдив е задържана група запасни офицери, които се готвели да освободят от ареста свои колеги, „защото разбрали, че ще ги осъдят на смърт“.
В Ловеч председателят на Народния съд получава писма, в които близки на подсъдими го молят „да не става убиец на невинни хора само защото с думи подкрепяли бившата власт“.
Издадените присъди задълбочават кризата в некомунистическите партии в ОФ. Миналият в опозиция д-р Г. М. Димитров открито се обявява против Народния съд. Група членове на БЗНС от Стара Загора изпращат писмо до регента Венелин Ганев, в което се възмущават, че ако съдът продължи да действа така и по места, „то в селата няма да останат просветени хора“.
В секретните си доклади до МВР околийските управители тревожно съобщават и за отдръпване на населението от властта и нарастване на недоверието на съюзниците от ОФ към БРП (к). Те се безпокоят и от това, че при създалата се обстановка не може да се осъществи издигнатият от комунистите призив за „граждански мир без фашисти“. А за такива са обявени всички, които са извън Отечествения фронт.
Старозагорският областен управител съобщава: „С присъдите и тяхното изпълнение в София съюзниците се отдръпнаха и гледат към нас с недоверие. От БЗНС питат — какво ще стане в нашия град?“
В Плевен е изразено несъгласие на местната организация на Земеделския съюз с Народния съд. Искат се сведения от милицията за това къде се намират арестуваните граждани от града. Отделни членове на БЗНС и Социалдемократическата партия говорят, че „ОФ се изложил с арестите и Народния съд“.
В Троян и околията броят на лицата, въдворени в трудови лагери, бързо нараства. Според областния управител е възникнало противоречие между комитетите на ОФ и милицията относно мерките срещу изказалите недоволство от Народния съд и местните трудови лагери.
От Свищов съобщават: „Забелязва се едно отпадане на настроението на масите към властта. Това се дължи до голяма степен и на арестите около Народния съд и произнесените присъди от него. Земеделците са стъписани, че и техни хора се съдят.“
От друга страна, много от близките и съидейниците на предадените на народния съд търсят начини да помогнат на подсъдимите. Група войници, завърнали се от фронта и настанени в казармите в Пловдив, отказват да предадат на милицията своите командири, които са ги водили по бойните полета. В столицата се разпространява позив, в който пише: „Извършените кланета на регенти, министри и депутати са непознати в българската история. Европа защо мълчи?“ В Габрово, Силистра, Враца, Бургас и в други градове жените и децата на задържаните се явяват пред милиционерските участъци и искат да бъдат освободени техните синове, мъже и бащи като невинни. Инициаторите са арестувани, а другите се разгонват със сила. Потоци от писма се изпращат до регентите, министър-председателя и главния народен обвинител Георги Петров. В тях най-вече се посочват факти за доказване невинността на арестуваните, за други се иска снизхождение и милост.
На 8 февруари Георги Петров е принуден да се обърне с Писмо-нареждане до всички подведомствени му органи във връзка с работата на Народния съд. В него се казва: „За в бъдеще никои от народните обвинители нямат право да издават нареждания до органите на милицията за задържане на нови лица без изрично мое разрешение.“ Що се отнася до военните, това може да става „само в извънредно важни случаи с подробно мотивиран писмен доклад, който ще бъде разрешен съвместно с военния министър“.
Георги Петров обръща внимание настоящото писмо да се има предвид и от „органите на Народната милиция досежно задържането на нови лица във връзка със специалния закон“. Става дума за започналите арести по Закона за защита на народната власт, а той влиза в сила чак на 17 март 1945 г.
Партийните организации на БРП (к) имат възможност свободно да изразяват своето задоволство от изпълнените смъртни присъди, като настояват повече такива да бъдат издавани от местните състави на Народния съд. По указание на партийните комитети организирани младежки ремсови групи скандират пред домовете на задържани или набелязани за арест граждани „Смърт“, пишат на вратите им „Тук живее народен враг“, рисуват кръстове с черна боя и т. н.
Наблюдавайки техните действия, председателят на американската мисия в Съюзническата контролна комисия ги определя като „комунизиране на средновековната инквизиция“. Той предлага на ген. Сергей Бирюзов да се води разговор с българското правителство да не се изостря напрежението в страната. Какво има предвид американският представител?
От 4 до 11 февруари 1945 г. в Ялта се провежда конференция на ръководителите на трите съюзени държави — Рузвелт, Чърчил и Сталин. Съгласно приетата на нея Декларация за освободена Европа и Атлантическата харта освободените народи имат право да създадат демократични институции и да определят по техен собствен избор формата на управление, при която ще живеят. Трите държави се ангажират заедно да помагат на народите, където според тях обстоятелствата ще изискват това, „да създават временни правителствени власти, представляващи широко всички демократични елементи от населението и задължени колкото се може по-скоро да образуват чрез свободни избори правителства...“ Като необходимо условие за това се смята „гражданският мир“, за нарушаването на който те ще наблюдават.
В радиограма от 15 февруари 1945 г. Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва за отражението на Ялтенската конференция върху обстановката в България. „Някои кръгове сред земеделците и звенарите, пише той, тълкуват Кримската спогодба като даваща възможност на англичаните за по-активна намеса в нашите работи. Такива тълкувания им дават английските представители тук. Във връзка с това се наблюдава известно окуражаване и размърдване на англофилите, което сигурно ще ни позатрудни за известно време работата, докато тия хора не разберат абсурдността на своите надежди.“ Пет дни по-късно с радиограма Георги Димитров успокоява Трайчо Костов, че наистина компромисните решения на Ялтенската конференция „дават козове в ръцете на англичаните и американците“, но тяхното действително използване зависи от много други фактори и „преди всичко от Съветския съюз“.
Ялтенската конференция съвпада с провеждането на Народния съд в България. Под неговото прикритие БРП (к) засилва репресиите срещу нарастващата съпротива и раздвижване на демократичните сили.
По решение на Политбюро в средата на февруари 1945 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов предприема двуседмична обиколка из страната. След завръщането си в София той свиква на съвещание областните и околийските управители и директорите на милицията. Пред тях той констатира, че по места има „надигане на фашизма“ срещу смазващия удар, който им нанесъл Народният съд. Наред с това той е принуден да признае, че населението е „доста смутено“ и недоверието на съюзниците към БРП (к) нараства. „Ние подценихме, казва Антон Югов, че нашият народ е доста наивен, съжалителен и политически незрял...“ Обстановката налага да се вземат сурови мерки и министърът нарежда: „Отношението към Народния съд да се счита като показател за вярност към отечественофронтовската власт. Кметовете, проявили колебания или попаднали под влиянието на нездрави елементи в комитетите на ОФ, да се освобождават. Не могат да бъдат освобождавани от принудителна работа членовете на ОФ комитети, дръзнали открито да заявят несъгласие, и то пред населението, от присъдите на народния съд над враговете на народа, гадовете и пр.“
След указанията на Антон Югов въпреки нареждането на Георги Петров от 8 февруари 1945 г. безконтролните задържания продължават. По сведение на милицията от февруари до април 1945 г. броят на арестуваните лица възлиза на 5321 души. В повечето случаи тя не смята за необходимо да уведомява за тях главния народен обвинител. Срокът за приключване на делата по Народния съд наближава, но се очаква да влезе в сила Законът за защита на народната власт. В доклад до ЦК на БРП (к) Георги Петров пише: „В стремежа си да приключим работата по-скоро и да изпълним нареждането на Партията и нашата власт, аз се видях принуден към 20.11.1945 г. да отида в Народната милиция и да кажа на другаря Георги Ганев: всички искат да свършим по-скоро, понеже Народният съд вече омръзна на всички — за да свършим, предайте ни до 25.11. всички преписки, които са у Вас, иначе ще оставим тези лица да ги съдите в милицията. Др. Георги Ганев обеща да стори това и започнаха да изпращат ежедневно по 100-200-300 преписки на ден, което продължи и до март и април.“ Главният народен обвинител се възмущава: „Как можеше да се бърза при такава фактическа обстановка? Кога да разучим тези преписки, кога да пишем обвинителните актове и кога да ги съдим.“ Като пример Георги Петров привежда случая с делото на т. нар.
