очевидците, също и от намерените документи в убитите, както и от описаните в горния протокол измерения на труповете и във връзка с намерените странични резултати се вижда, че убийствата са били извършени през 1938 г.“
Пред съда д-р Георги Михайлов заявява, че смята заключителната част на протокола за неотразяваща истината. Според него ръководената от германските лекари комисия е монтирала обвинението за извършените масови убийства в гр. Виница, за да го прехвърли върху съветските наказателни органи. А всъщност те са извършени от нацистите.
Опирайки се на неговите показания, народният обвинител Димитър Вапцаров се опитва да оспори верността на протокола на Международната медицинска комисия в два пункта. Единият е, че между неговата заключителна част, представена първоначално, и окончателната, която д-р Михайлов е бил принуден да подпише, „би могло да се приеме“, е имало различия. Логично е да се предположи, че той е бил подправен от германците. Второ, веществените доказателства са били подредени в отделно помещение, което хвърляло съмнение, че те са донесени допълнително, а не са взети от убитите.
След тези свои признания д-р Георги Михайлов е обявен за невинен, като остава да носи „само една морална отговорност“
Тримата архимандрити и Борис Коцев са обвинени в това, „че след като по покана на германското правителство през юли 1943 г., като представители от страна на България са разгледали масовите гробове край град Виница — Украйна, във и вън от България през времето 1943 г. до 9 септември 1944 г. са допринесли дейно и съществено за провеждане политиката на тогавашното българско правителство, несъвместима със задълженията на България като неутрална страна към Съветския съюз“
По-конкретно случаят е следният. Архимандритите и директорът на националната пропаганда посещават Виница и на връщане разказват пред Радио Донау това, което са видели, като подкрепят заключението на Международната медицинска комисия. Народният обвинител Димитър Вапцаров характеризира Борис Коцев като „злостен противник на Съветския съюз“ заради обнародваните от него материали във в. „Зора“ за убийствата в гр. Виница, за което обвинява съветските органи за сигурност.
Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер“, защото в статията си „Две системи — два свята“, публикувана в сп. „Идеи и дела“, г. I, от 1943 г., пише: „В продължение на 23 години Русия е опитно поле за прилагане на болшевишката идеология. Лозунгите, в името на които бе извършена революцията — свобода, братство, равенство, бяха безсрамно профанирани... Оръжието на болшевизма е омразата.“
Вината на архимандрит Стефан е също в антиболшевизма. Във в. „Търновски епархийски вести“ той пише: „Сталин потиска светата руска земя много по-жестоко, отколкото Иван Грозни и татарските ханове.“
На Нюрнбергския процес (20 ноември 1945 — 1 октомври 1946) отново се излагат двете взаимноизключващи се версии. Но поради липса на убедителни доказателства до окончателно изясняване на въпроса за вината не се стига. А и всяка една от двете тоталитарни системи би могла да извърши това чудовищно престъпление.
След близо половин век истината излезе наяве. От разсекретените документи, съхранявани и по чудо оцелели в архивите, става ясно, че през април-май 1940 г. 15 131 полски офицери и полицаи са били изведени от лагерите и предадени в ръцете на УНКВД. Отведени са по маршрут Смоленск — Катин, където са разстрелвани с изстрел в тила, жестоко и педантично, един по един.
Мотивите за това решение на НКВД са били няколко. След поражението във войната с Полша през 1920 г. самолюбието на Сталин е засегнато и той е „изпитвал особена неприязън към командния състав на полската армия“. Освен това, ликвидирайки полската държава, вождът „се е опасявал от тези, които в бъдеще биха могли да започнат борба за възраждането на своята страна“.
Убитите във Виница са от местното население, в по-голямата си част от еврейска националност. Те стават жертви на масовите репресии в Съветския съюз от 1937–1938 г. Разстрелвани са в тила, с вързани ръце отзад, а на близките им е казано, че са отведени в Сибир.
Организираният през 1945 г. процес в България се оказва пълна фалшификация. В интерес на чужда държава са осъдени: архимандрит Йосиф Диков на една година строг тъмничен затвор, 50 000 лева глоба и лишаване от права за две години; архимандрит Стефан (Скопски) на три години строг тъмничен затвор, глоба 100 000 лева и лишаване от права за пет години; архимандрит Николай Кожухаров и Борис Коцев на пет години строг тъмничен затвор и да заплатят глоба по 100 000 лева и лишаване от права за осем години. На всички подсъдими движимото и недвижимото имущество се отнема и се присъжда в полза на държавата. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване и одобрение.
По решение на Политбюро на БРП (к) Четвърти върховен състав, който разглежда деянията на „военните престъпници“, трябва да започне заседанията си през първата половина на 1945 г. По такъв начин присъдите по него ще могат да бъдат произнесени и изпълнени едновременно с тези на регентите, царските съветници, министрите и народните представители. За процеса е натоварен да отговаря Военният отдел при ЦК, завеждан от полк. Георги Дамянов. Той наблюдава работата на създадените за целта следствени комисии. Но поради конфликта с военния министър той се отлага за по-късна дата. Освен това големият брой на подсъдимите налага те да бъдат разделени на две групи, които да се съдят от един и същи състав в два отделни процеса.
Председател на Четвъртия върховен състав на народния съд е Георги Патронев, членове са Младен Великов, Димитър Бонев, Георги Лозанов, полк. Добри Джуров, полк. Здравко Георгиев, Александър Междуречки, Свобода Атанасова, Георги Иванов, Миленко Иванов, Васил Модев, Василка Пешева и Марин Гешков. Той разглежда деянията на членовете на Висшия военен съвет, Щаба на войската, РО и други ръководни офицерски чинове. Първият процес започва на 14 февруари и завършва на 15 март 1945 г., а вторият — на 24 март и завършва на 21 април 1945 г. От общо 279 подсъдими 25 са генерали и един е адмирал — Асен Тошев. Той заедно с ген. Асен Сираков са известни като активни участници във Военния съюз. Двамата офицери са оправдани.
При разпитите пред съда подсъдимите изтъкват, че са дали клетва пред царя и отечеството, получавали са заповеди и са защитавали реда в страната. Те обръщат внимание, че повечето от убитите нелегални, за което им се приписва вина, са загинали в сражения. При това в тях има жертви и от страна на войската — офицери и войници. В случай че откажат да изпълнят съответните заповеди, тях ги очаква военен съд.
В подобен план е изградена и защитата на адвокатите на подсъдимите. Те акцентуват върху няколко момента в полза на своите подзащитни. Главният от тях е, че военните са защитавали законната власт, докато „шумкарите“ са искали да я свалят насилствено. Освен това адвокатите пледират, че много от офицерите са добри специалисти и са необходими за българската войска? Призованият като свидетел ген. Добри Терпешев обаче твърди обратното. Според него подсъдимите генерали са били „оръдия на двореца“. А това е достатъчно те да не могат да бъдат използвани като военни специалисти.
По първия процес срещу военните са издадени 30 смъртни присъди. В отчета на главния народен обвинител до ЦК на БРП (к) е записано, че всичките са изпълнени. А в личния архив на д-р Минчо Нейчев има данни, че не са изпълнени смъртните присъди на ген. Асен Николов, ген. Антон Балтаков, ген. Рафаил Банов и ген. Симеон Симов. Как се е стигнало до това решение, не е отбелязано.
По втория процес са издадени 17 смъртни присъди. Според отчета на Георги Петров са изпълнени само пет. Една от неизпълнените е на ген. Никола Жеков, който не е в България и се води в неизвестност. Възниква въпросът — кога е станало изпълнението на останалите 11 смъртни присъди? Дали те са предварително убити, или са „починали“ по време на следствието — в доклада си Георги Петров не споменава. А за „случая“ с ген. Асен Сираков той пише: „Наредено бе да се вземе от Старозагорския народен съд и да се съди от Софийския военен състав, за да бъде оправдан. А в Стара Загора имаше обвинителен акт, бе начело на подсъдимите и сигурно щеше да бъде разстрелян. Партията и народът в Старозагорска област и до сега не може да си обяснят това покровителство над ген. Сираков, понеже неговите подчинени бяха разстреляни, а той остана жив. Тази присъда и до сега буди недоволство в Старозагорско. Аз не бях съгласен с това покровителство над ген. Сираков, но се въздейства на самия състав директно, за да бъде спасен.“
А какъв е в действителност „случаят“?
Генерал Асен Сираков е командир на 2-и окупационен корпус в Беломорието — Западна Тракия и Източна Македония. На 11 септември 1944 г. той издава заповед, съгласно която корпусът минава в пълна подкрепа на народното правителство. Нещо повече. На него е възложена задачата да охранява левия фланг
