Дори ако това не се удаде, за повечето пациенти и техните жени би трябвало ръчният контакт да е по- приемливата алтернатива. Това трябва да се решава обаче съвсем индивидуално.
Мъжете с първична или много отдавнашна импотентност имат нужда от психотерапевтично преобразуване на личността, докато наскоро появилите се случайни смущения могат да бъдат отстранени само с няколко консултации. Във всеки отделен случай потиснатият мъж трябва преди всичко да бъде успокоен и да му се изясни, че потентността му е налице като способност, като възможност да извършва акта. Само някои погрешни психически механизми му пречат да я приведе в действие по желания начин и в подходящия момент. Никой пациент няма да се отнесе с недоверие към това твърдение; самият той знае, че от време на време получава ерекция и може да изхвърля сперма, т.е. че формално всичко функционира, но не когато той или партньорката искат. Лечебно действие може да има дори само разговорът, който вдъхва увереност на пациента.
Освен това важно е да се опровергае често срещаната сред мъжете „теория“, че любовта на жената зависела от мъжката сила. Колкото повече потентността на някой мъж отслабва, толкова повече той се заплита в тази теория. Той трябва да разбере, че за една жена еротичната нежност е много по-важна от коитуса. Някои мъже получават комплекси, когато самохвалковци им разказват за многобройни полови актове през една нощ, докато те самите са в състояние да извършват само един.
Когато узнаят, че само 15% от двадесетгодишните и само 7% от тридесетгодишните мъже са способни на повторни еякулации непосредствено след първия коитус, те се успокояват.
Решаващ фактор при лечението на импотентността е отстраняването на страха от очакването. Той може да изчезне само когато импотентният се откаже от намерението да извърши коитуса на всяка цена; тогава страхът от неуспеха става безсмислен. Това е по-лесно да се поиска, отколкото да се направи, тъй като импотентният мъж все пак вътрешно се надява на успех. Поради това в много случаи единствено правилната психологическа мярка е да се изостави напълно за известно време всякакъв опит за полово сношение. Партньорката трябва да бъде осведомена за това и да бъде помолена за разбиране, с което тя се съгласява по-лесно, отколкото мъжът мисли. За нея е по-добре да се откаже за известно време, отколкото неопределено дълго да се измъчва с разочароващи опити. По време на забраната, която обикновено трае няколко седмици, са позволени всички нежни контакти, включително и най-интимните. Изключение прави вкарването на члена във влагалището, защото за импотентния мъж това е най-критичният момент; върху него той концентрира всичките си страхове и опасения от евентуален неуспех. „Ще се втвърди ли членът ми достатъчно и ще стане ли твърд, за да мога да го вкарам и да извърша сношението?“ — непрекъснато си мисли той с плахо съмнение. Забраната веднага премахва тези мисли. Сношението вече не е изискване. „Нямам такова намерение, а и тя не го очаква“ — си казва вече той, когато вземе присърце предписанието. Освободен от бремето на задължението, по-рано или по-късно нагонът му ще се обади пак по-силно в течение на вече необвързващата размяна на нежности и телесни контакти. Ще се достигне дори до отчетлива ерекция, ако той не я очаква тайно. Вместо да наблюдава подозрително своя член, той отново ще се радва на жената, ще осъзнава телесните й прелести и ще почувствува неудържим импулс да наруши забраната — тъкмо защото не трябва и не бива. Рядко някоя жена ще бъде чак толкова педантична, че да се придържа и в този момент към стриктното предписание; в този миг то е изпълнило предназначението си и е станало излишно, защото на мъжа се е удало неочаквано да го престъпи чрез създадената съвместно с нея защита от разочарованието.
Колкото и парадоксално да изглежда, ерекцията може да бъде възстановена само когато човек не се опитва да я предизвика пряко. Лечението също не е уместно.
Най-успешен се оказа следният подход: една до две седмици взаимни нежности, които не бива да докосват половите органи на двамата и гърдите на жената. Още при това човек се научава да се наслаждава на усещанията от докосването и по правило се явява желанието за по-далеч отиващи контакти. В следващия, също толкова дълготраен период ласките и целувките могат да се разпространят по цялото тяло; при това мъжът и жената трябва да действуват активно и да получават пасивно. Най-често при това неволно се достига поне до мимолетна ерекция. Ако в този стадий единият или двамата почувствуват стремеж за сексуално разтоварване, партньорите могат взаимно да си помогнат чрез стимулиране с ръка. Те трябва да се научат да възприемат този вид полово сношение, а също така и да си казват по какъв начин той се осъществява най-успешно.
Не един мъж със смущения в потентността споделя, че вече е опитвал да задоволи жената посредством мануално или орално дразнение на клитора, но срещал отказ, мотивиран със забележката: „Или както трябва, или никак.“ Някои жени харесват от време на време задоволяването по този начин. С течение на времето обаче тези техники загубват еротичното си съдържание, ако се упражняват постоянно и само защото мъжът не е в състояние да се сношава полово по друг начин. Някой прекрасен ден при не една жена оргазъмът няма да може да се достигне по този начин или ще бъде предизвикан само рефлексно. Жените считат този начин за временна мярка; те чувствуват липсата на ерегиралия пенис, който считат не само като възбуждаща част на мъжкото тяло, но и като доказателство за сексуалноеротичната си привлекателност.
Следователно успехът зависи не на последно място от нагласата на жената спрямо сексуалността и спрямо мъжа си. Колкото повече тя го обича, толкова по-малко значение има начинът на половото общуване. Двойката сама би издала свидетелство за бедност на любовта и на еротичното си въображение, ако интимното щастие зависеше само от това, дали мъжът може да извършва акта „нормално“, или не. Колкото повече се мисли, че това е критерият за мъжественост, толкова по-застрашена е потентността. Не е необходимо жената да се отрече, но и не бива да настоява за начина, който й се струва единствено нормален, но в момента не може да бъде приложен. В противен случай пътят към него се прегражда. Както за мъжа би трябвало да се разбира от само себе си, че той трябва с търпение и отзивчивост да помогне на жената с аноргазмия да стане способна за изживяване вместо да я потиска още повече с недоволството си, така и жената трябва да счита за своя задача да преодолее затрудненията в потентността на мъжа си вместо да го упреква с думи или мимики като неудачник.
Човек би трябвало да се освободи от възгледа, че всяко полово сношение трябва да представлява влагалищно съединяване на гениталиите. Ограничаването на понятието върху онзи акт, който прави зачатието възможно, тика несигурния мъж направо към страха от неуспеха. Обратно, когато и двамата партньори признаят за равностойни форми на полова активност и другите пътища за взаимно възбуждане и удовлетворяване (напр. мануално или орално), тогава може да се избира измежду различните възможности и мъжът не е принуден да се ограничава с ерективната си потентност. Често пъти тя се появява само при променена психологическа обстановка.
Вижда се, че половите смущения могат да бъдат атакувани успешно най-често чрез лечение на двамата, за да се постигне по-добра взаимност и емоционална връзка. Тези форми на лечение все по-широко се прилагат и теоретично развиват, но не могат да се приложат, когато единият от партньорите се държи настрана.
Механизмите на появата и фиксацията на импотентността протичат при много мъже по подобен начин; затова е възможна групова терапия на импотентните мъже. Когато измъчваният от чувството за малоценност мъж види толкова другари по нещастие, между тях дори едри и яки, това го облекчава. Клумбис има обичай да започва груповото събеседване със стихотворението на Гьоте „Дневникът“, в което поетът от първо лице разказва как се провалил с някаква келнерка и приписва това на любовта към жена си. Да чуят, че дори Гьоте веднаж е бил импотентен, за мнозина вече е успокояващо и лекуващо.
