той не е личност, с която да се свърже с любов, а статист, зрител, прислужник, който трябва да пусне в ход половите реакции. Той не представлява интерес като цялостен човек, а е съставен от отделни белези със стойност на сексуални дразнители. Образуването на общността („ние“) като ядро на пълното любовно задоволяване липсва. Изявеният девиант може да задоволи своя нагон само с помощта на „отклонени“ действия, а когато те не могат да се реализират — със съответни фантазии. Той е роб на своя метод или на абнормната цел, която го влече. В това се състои една от важните разлики от здравия полов живот. Хора, които понякога задоволяват желанията си по необикновен начин, в опиянението на пламналите си чувства, запазват свободата си да избират един или друг метод. По такъв начин те обогатяват възможностите си за изживяване, но не зависят само от него. Девиантът е зависим от метода. Изживяването му е стеснено само върху него.
В тежките случаи девиантът изобщо не се интересува от партньора, а най-много от някои свойствени му белези, имащи значение на дразнители. По тази причина привързаността, дългът и верността са немислими. За ненаситния търсач на дразнители е подходящ всеки носител на жадуваните белези или на желаното поведение; той не подбира. За него личността на партньора е без значение, може да се каже анонимна. Всяка индивидуална черта, която излиза от рамките на търсения модел на дразнене, по-скоро пречи, отколкото да привлича. Така склонността към смяна на партньора става интегрална съставна част на девиацията. Колкото повече се търси само сексът на партньора, толкова по-силна става тенденцията за смяна на партньорите. Мъжете с нормална сексуалност изневеряват по-често от жените. Сред мъжете перверзиите са разпространени много по-широко. Важна причина за това вероятно е фактът, че мъжката сексуалност по-лесно се отделя от еротиката, докато при жените двете преживяващия се сливат по- всеобхватно и по-пълно.
За човешката любов сексуалното е винаги само една част, никога всичко; тя винаги има история: тя се ражда в ухажването, в първите срещи; възвисява се и достига връх, когато двамата се намерят един друг, напълно се отдадат един на друг и съществуват един за друг. Понякога тя угасва, ако настъпят непреодолими противоречия и разочарования. Независимо от това, как завършва една любов, тя оставя следи и промени. Девиантният полов живот, напротив, няма история; той не е формиращо личността преживяване, а произволно повтаряща се консумация на възбуда и наслада, която бива търсена винаги и навсякъде.
При прогресиращите форми промеждутъците между девиантните действия стават все по-малки, удовлетворението е частично, то представлява само моментно разтоварване, докато здравият полов живот носи щастие. Гладът за дразнения се явява все по-често. Девиантът постоянно измисля все нови тънкости към половите си действия и им се отдава — поне мислено—с часове, понякога и през деня. „Кажи ми какви са сексуалните ти представи и желания и аз ще ти кажа дали твоят полов живот е нормален или отклонен.“ Това би било, разбира се, грубо опростена формула за диагностика. Колкото по-отклонена е половата дейност, толкова по-интензивно е участието на фантазията, защото колкото по-харесвани са желанията, толкова по-трудно се реализират. Добре е, че повечето девианти се наслаждават главно в мечтите си, защото някои от отклоненията, превърнати в действия, обременяват други хора.
Колкото по-здраво е вкоренено отклонението и съответствуващите му реакции са по-шлифовани, толкова повече сексуалното дразнене се постига само с помощта на специални манипулации, на определена система от въображаеми или реални дразнители, които са и предпоставка за потребността изобщо. Играта на дразнения и реакции се превръща в твърда схема. Както при автоматизираните модели на поведение тя протича по вътрешна принуда, която блокира способността за волево самоуправление.
Това е типично за болестните страсти. Те водят до отвръщане от социалните отношения и ориентират поведението на девиантната личност към собственото „Аз“ и към неговите телесни и психически потребности.
Всичко показва, че сексуалните желания на девиантните личности са изолирани от останалите жизнени отношения, и не само се различават от тези на здравите, но са и по-силни или във всеки случай са по- трудно преодолими. Сексуалното влечение не е качество на тези хора; те са слуги на нагона.
ПРЕДПОЧИТАНИЯ И ФЕТИШИЗЪМ
Делението на девиациите според проявите им често пъти разкрива не същността на нещата, а само един външен и незначителен симптом, който не позволява да се правят сериозни изводи за тежестта на отклонението. Въпреки това е необходимо да се отделят някои от най-честите девиантни начини на поведение; от една страна, не е съвсем случайно, че при едного те изглеждат по един начин, а при другиго — по друг; от друга страна, за целите на профилактиката е необходимо да се даде конкретна картина на тези сексуални отклонения.
Изхождаме от нормалните разновидности на сексуалната игра, защото — повтарям още веднъж — между нормата и девиантното поведение съществуват много преходни състояния. Освен това девиацията не съдържа нищо ново. От онези елементи, които се намират като фини следи и в нормалната сексуалност, изпъкват отделни, избуяват, задушават здравото и го убиват.
Започваме с фетишизма, защото той най-лесно може да се обясни и изведе от склонностите, присъщи на нормалната сексуалност.
Влюбеният трудно може да каже какво точно го е очаровало. Той мисли, че това е бил човекът като цяло. Но многостранността на една личност не може да бъде обхваната толкова бързо, колкото пламва любовта. В началото ни привличат отделни особености. Едва по-късно се разкриват други предимства, които засилват влечението. В същност всеки човек предпочита цяла система от свойства, които му се струват особено привлекателни в личност от другия пол. Не е необходимо те да му бъдат дотолкова ясни, че да може да ги изброи, ако бъде попитан. Те се сливат в един общ образ, който той смята за „свой тип“.
Наистина една или друга характерна черта на партньора обикновено привързва особено силно. Обаче човек е фетишист, обожаващ краката, гърдите, скута, седалището, ходилото или косата, ако желае страстно само отделни части на тялото, а не човека, който ги притежава в желания вид.
Думата „фетишизъм“ произхожда от португалската дума feiticao и означава „вълшебство“, издигане в култ на свещен предмет, широко разпространено сред първобитните народи. Научният термин „фетишизъм“ е въведен през 1887 г. от французина Бине за сексуалното влечение към част от тялото или към неодушевен предмет.
За „малък“ или „лъжлив“ фетишизъм се говори, когато една телесна особеност, някаква част от облеклото или вещ възбужда само ако принадлежи на любимия човек. Съществуват многобройни степени и посоки на желанието. Само тъпи хора не намират у любимия човек нищо особено, индивидуално, което да пленява тяхната чувственост — мелодията на гласа й, неповторимият аромат на тялото й, съчетан с нейния особен парфюм, една дреха, която съвсем го влудява, една ефирна блузка, в която тя излъчва такава особена прелест, че той едва може да устои. Ако липсваха такива предпочитания, всеки би се харесвал еднакво; нищо, което напомня за любимата, не би ни радвало; животът би бил безцветен и скучен.
Най-важното е какво преобладава. Ако предпочитаните елементи са излезли толкова напред, че личността е станала просто придатък, човекът вече затъва в девиацията; такъв е случаят, когато един мъж търси само носителка на своя фетиш.
Скокът в истинския фетишизъм е направен, когато фетишът е станал единствена и крайна цел на сексуалната потребност, а човекът — неитересна, излишна, вече непотребна притурка.
По-раншни изследователи на сексуалността съставиха цял паноптикум на фетишите. Тук ние можем да изброим само най-важните от множеството сексуални фетиши. Преди всичко трябва да споменем голямата група на фетишистите към бельо; те най-често се въодушевяват от дамско долно бельо — не от облечената в него жена (което би било разбираемо), а от лежащото в скрина бельо. Простряното да съхне носено бельо им действува по-силно от новото. Затова много фетишисти към бельо рано или късно стигат до подсъдимата скамейка. Те крадат своите фетиши от сушилните помещения и от обществените бани. Повечето от тях са „специализирани“ на блузи или дамско трико, мнозина — на сутиени; те правят големи сбирки от плячката и я използуват след кражбата или по-късно за мастурбация. Някои от тях притежават цялостни музеи на модата в своята специална област. Ако един мъж подарява много често на жена си красиви обувки и се радва на обутите й крака, това още не значи, че той е фетишист към обувки. Съвсем друго е, когато самите обувки му доставят повече удоволствие, отколкото краката и притежателката им. Това важи и за
