отпразнувахме събитието както подобава. Спомням си и втори подобен случай, макар и не толкова наситено приятен, когато в академията приеха друг стар приятел — Марсел Ашар, очарователен и забавен човек, на чиито комедии парижани са се наслаждавали в продължение на повече от четири десетилетия и в чиято ранна пиеса „Voulez-Vous Jouer avec Moi?“ е много вероятно Бекет да е открил поне част от вдъхновението, накарало го да напише „В очакване на Годо“.
Естествено, аз и тук участвах в събирането на парите за сабята, отново с удоволствие. Само дето навремето бях имал неблагоразумието да адаптирам една от най-известните пиеси на Ашар за американската сцена, където тя се оказа пълен провал, с което си навлякох омразата на съпругата на драматурга, така че с него вече ни се налагаше да се срещаме потайно и на скришни места, затова със сабя или без сабя така и не бях поканен на партито след официалната церемония.
С това съвсем не искам да кажа, че съм страдал от недостиг на партита. Добре помня гигантските церемониални юнски коктейли, чрез които изявените дами от хайлайфа отбелязваха края на светския сезон като канеха стотици свои приятели и дори наемаха полицаи с бели ръкавици и ширитени лампази за регулиране на трафика пред портите на домовете им. Сещам се и за кавгите в дома на Джеймс Джоунс на Ил-Сен-Луи, където се събираха почти всички американци, живеещи или само минаващи през Париж: писатели, художници, конгресмени, собственици на състезателни коне, журналисти, играчи на покер, студенти, посланици, бременни девойки, търсещи съвет, редактори с хищни очи, кинорежисьори и продуценти, огромни футболисти, тръгнали да обикалят света, хора, дошли с надеждата да изкрънкат някой заем, театрални актриси, заклети революционери и най-различни други типове, в това число един много симпатичен лекар, грижещ се за болежките на всички американци в града и за състоянието на черните им дробове, на когото се налагаше често да сменя телефонния си номер, понеже Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън непрекъснато му звънели посред нощ дори и при най-незначителното главоболие. Изобщо във всекидневната на Джоунс със своя великолерен изглед към Сена винаги ставаше нещо забавно, а когато той окончателно се прибра в САЩ, цялото американско братство в Париж буквално простена от мъка.
Пак там, на Ил-Сен-Луи, само че по-нагоре, имаше малка къща, от чиято тераса се виждаше почти цял Париж, където живееше някаква щедра овдовяла американка, която редовно канеше на гости избрана група нейни приятели, за съжаление повечето от тях мъже. А когато един от нас й подхвърли, че просто не е възможно тя да не познава поне няколко млади и красиви госпожици, вдовицата му се усмихна сладко и отвърна:
— О, разбира се, че познавам такива госпожици. Само че ги държа на безопасно място в тефтерчето си за адреси.
А ако човек се храни често навън, в един момент няма начин да не попадне в компанията на Андре Малро — царя на изкуствата, военното дело и политическите дискусии, който бе в състояние да произнася дълги и поучителни монолози за Сталин, Рузвелт и Мао, за историята на котките в древен Египет и средновековните скулптури, за де Гол и тайните на Ориента или за външните и вътрешните проблеми на всяка държава, която му споменеш.
Когато пък за миг се преситиш от светския блясък, можеш да отидеш с дамата си в някоя уютна селска странноприемница и ако е през зимата да обядвате пред пращящия огън в стая така приятно обзаведена, че направо си представяш как от киното непрекъснато я използват за декор без да променят нищо в нея. През пролетта и лятото положително ще ви сервират в градината, където вкусът на изстуденото вино се преплита с лекия аромат на цветята, а собственикът шеговито ти обяснява, че откакто е отворил малкия си и приветлив хотел се ръководи от едно-единствено правило:
— Просто не допускам мъже, дошли със собствените си съпруги.
С една дума, седя в кафето, гледам оголелите дървета и привидната хаотична блъсканица на площад „Алма“ и си викам, че може би наистина е по-добре да се махна от Париж, после допивам виното и се изсмивам наум на нелепата си мисъл. В далечината се издига Айфеловата кула и прорязва меката сивота на небето, като ме кара да клатя глава, и то съвсем не за първи път, пред особената логика на френския език, поставила такъв величествен фалически символ в женски род.
Спомням си и как веднъж давах интервю и ме запитаха защо живея в Париж, а аз изгледах репортера и рекох:
— Ами ако на младини Грета Гарбо ви беше поканила на вечеря, щяхте ли да й откажете?
Затварям очи и се старая да не обръщам внимание на шума от колите и разговорите по съседните маси, за да се понеса на вълните на спомените сред отломки от несвързани образи и едва доловими гласове.
Представям си неща, видяни, прочетени, чути или запомнени, сякаш е било вчера. А може би оттогава са минали векове…
Тропота от копитата на конете на републиканските гвардейци, прекосяващи площад „Ламартин“ на път към ежедневните надбягвания в Булонския лес…
Издуващите се от вятъра яркоцветни поли на момичетата с велосипеди, движещи се по Шан-з-Елизе сред джиповете и бойните машини в края на войната…
Скърцането на двуколките, пробиващи си път през дюдюкащите тълпи към гилотината, очакваща жертвите на революционния терор след обезглавяването на краля и кралицата…
Безнадеждния зов на корабните сирени по Сена призори, когато шлеповете се отправят надолу по реката към Руан и Ламанша, а изгряващото слънце се отразява в прозорците на левия бряг, от което на човек му се струва, че целият град е в пламъци…
В застиналата концертна зала Артур Рубенщайн, любимият пианист на Париж с надвесено над клавишите напрегнато и неостаряващо-палаво лице удря първите акорди на концерт от Бетховен…
В друга зала Пиаф напява „La Vie en Rose“, а току зад ъгъла се чува и жизнерадостната песен на Монтан „Une Demoiselle sur une Balancoire“…
Спиралите на времето. Младият Пикасо пристига от Испания в Париж, твърдо решил да разруши и изгради наново структурата на съвременното изкуство. По-късно, на стари години, когато търговският му агент деликатно го упрекнал, че последните му творби твърде много наподобяват произведенията на Матис, художникът отвърнал:
— А как иначе? Матис вече е мъртъв и затова трябва да рисувам и за двама ни.
Рембо зарязва поезията и заминава за Северна Африка, Гоген се готви за пътуване до Хаити, а Радиге — блестящият млад автор на „Le Diable au Corps“ — умира по най-нелепия начин на Шан-з-Елизе едва двайсет и три годишен, ударен от падащо дърво…
Облечени в черно жени тропат по вратите с вестта за смъртта на хиляди съпрузи и синове при Вердюн…
Държавните глави се събират във Версай, за да основат Лигата на нациите…
Гъртруд Стайн, преживяла германската окупация като някаква гротескна статуя в старинен фриз, седи в хола си и приема американски войници, изнамерили по някакъв начин адреса й и дошли на тълпи пред дома й…
Джеймс Джойс се намъква в книжарница „Шекспир“ на площад „Одеон“ и изпросва от собственицата Силвия Бийч пореден заем, който никога няма да бъде върнат, за да може да довърши своя „Одисей“, после отива да обядва в любимия си ресторант, който е един от малкото в квартала, където се предлага предпочитаното от него швейцарско бяло вино…
В близкия гимнастически салон Хемингуей се боксира с Морли Калахан и ту го побеждава, ту него побеждават — в зависимост от това кой е разказвачът, — после ходи на гости на Фицджералд и Зелда и си води записки, с които след смъртта и на тримата ще се правят какви ли не мрачни спекулации…
Булевардите са задръстени от мотоциклетисти, които натискат свирките си в такта на „Algerie Francaise“…
От изток се носи боботенето на де Гол, подобно на тътена на Зевс Гръмовержеца, който прави телевизионно обръщение към нацията:
„Франция, Франция…“
Отварям очи, отново виждам навалицата на площад „Алма“ и пак дочувам разговорите на съседните маси…
Опитвам се да мисля за Париж в неговата цялост, за смайващата комбинация от слава и задкулисни
