Ъруин Шоу
Париж, Париж
ПРЕДГОВОР
Настоящата книга не е автобиографична, макар че, както ще се убедите, малки късчета автобиографичен материал неизбежно са успели да проникнат в нея. Целта й не е да разясни парижаните, нито на самите тях, нито на който и да било друг… освен, може би, на мен самия.
Като че ли тя най-сетне ми помогна да разбера защо прекарах най-хубавия четвърт век от живота си в страна, която не е моя.
Както всички „афери“ и моята с Париж премина през много етапи.
Започна в Бруклин, когато бях на 11. Тогава реших, че или ще стана писател или ще загина, опитвайки се да стана такъв. Подобно влечение трябва да са изпитвали и други бъдещи творци в цяла Америка, може би в по-ранна възраст, но при всички случаи преди двайсетте си години.
Може би е започнало с четенето на тримата Дюма, или Теофил Готие, или Балзак, или нещо от Фицджералд, или с гледането на филм за военни пилоти от Първата световна война, или просто със смътното усещане за нещо в общото настроение на времето, което те кара да чувстваш, че нито един човек на изкуството не би могъл да се счита напълно готов за труда на своя живот, без да е ял кроасан на закуска в столицата на Франция.
Колкото по-голям ставах, толкова повече се изостряше апетитът ми към този непознат град от разказите на завърнали се посетители. Един млад преподавател от колежа, в който учех, ми разказа как си купил „Одисей“ в една парижка книжарница и лежал 28 часа на леглото си в евтин хотел близо до Сен-Жермен- де-Пре, без да спи, яде и пие, четейки книгата, докато не стигнал до последното гръмовно „Да“.
Преподавателят беше ирландец, а „Одисей“ все още беше забранена в пуританска Америка. Комбинацията сякаш свидетелстваше за нещо магическо и всеобхватно в този град. По-късно един руски художник, мой приятел, емигрирал в Америка след кратък престой в Париж, ми разказваше как плащал за храна, хотели и понякога жени, с платната си. Един театрален режисьор, който постави няколко от пиесите ми, беше завършил Сорбоната и непрекъснато ме заливаше с разкази за всяка постановка, която бе гледал в Париж, за всеки концерт, на който бе ходил, за всяка галерия, която бе посетил. А. Дж. Либлинг, на когото Харълд Рос от „Ню Йоркър“ лепна прякора „Любителят на жаби“ и който беше невероятен чревоугодник, караше устата ми да се пълни със слюнка само при изброяването на ястията, с които се бе гощавал в най- различни затънтени парижки бистра.
Това беше преди войната, когато всички бяха млади и когато ми се струваше, че тези хора говорят френски и са прекарали най-хубавите дни от живота си в Париж, а сега ме подтикваха да отида и да видя сам. Всяка нова година си обещавах, че тази пролет ще отида, това лято ще отида…
А когато най-сетне се установих да живея в Париж, бях доста над 30 и взех това решение по чиста случайност. Бях ходил там през Втората световна война, за кратко, но през войната не е същото, макар все пак да успях да поседна на маса върху терасата на Дом и да посетя малкия бар на гърба на Риц, с каска на главата и карабина през рамо.
Всичко стана през лятото на 1951-а, когато прекосих океана на борда на „Liberte“ със съпругата и едногодишния си син и наех къща на нос Антиб за два месеца. Бяхме се снабдили с обратни билети за Ню Йорк с дата 30 септември и имахме сериозното намерение да ги използваме. Но точно когато си стягахме багажа, за да напуснем Лазурния бряг и да осъществим замислената по-рано кратка обиколка на Франция, която трябваше да завърши в Шербург с качването ни на кораба, случайно се запознах с една американска двойка, която бе живяла в Париж няколко години и сега се връщаше в Щатите по работа за два-три месеца. Те предложиха да се настаним в апартамента им на Рю дьо Бокадор, близо до Авеню Джордж Пети, докато се върнат и това отново събуди в мен и пусна в обращение всички едновремешни бруклински литературни сокове.
Трябваше само да си плащаме наема — 75 долара на месец, което по онова време беше напълно в рамките на възможностите ми, а те щяха да ни предупредят за завръщането си достатъчно рано, за да се изнесем без притеснения. Съгласих се без дори да съм видял мястото и предупредих Френските линии, че отменяме резервациите си за отплаването на 30 септември, но не се отказваме от билетите.
Година по-късно най-сетне си прибрах парите от Френските линии и предоставих за пренаемане апартамента си в Ню Йорк. Две години по-късно се отказах окончателно от апартамента и дадох мебелите на склад. В крайна сметка така и не се върнах в Ню Йорк, прескачах само на кратки посещения, а американското семейство не се появи повече в Париж.
Близо 25 години по-късно друга чиста случайност, свързана отново с жилище, стана причина най-накрая да си тръгна от Париж. Хазяйката ми, на която плащах сума значително по-голяма от 75 долара за апартамент доста по-малък от онзи на Рю дьо Бокадор, неочаквано ми съобщи, че трябва да напусна, като приложи рутинния френски гамбит за отърваване от квартиранти — каза, че синът йй се женел и имал нужда от жилището.
Това, доколкото съм забелязал, е единственият начин да накараш наемател да напусне сграда, без да се впускаш в безкрайните галски съдебни спорове. Французите са много придирчиви, когато става въпрос за имуществени права и притежаването на жилищна площ за тях е сериозно нещо, на което не може да се гледа с леко око. Например, нито един французин, без значение от колко време не си е плащал наема, не може да бъде изхвърлен от апартамента по време на студените месеци от декември до април. Всички подобни хитрини ми бяха известни и знаех, че с добър адвокат мога да продължа да живея на същото място години наред, но аз съм суеверен човек и реших, че искането на хазяйката ми е поличба и е дошъл моментът да променя нещата, затова не възразих. Така или иначе, броят на американците в Париж рязко спадаше по няколко причини, главната от които беше крайно неизгодния курс на долара спрямо франка, плюс усещането, че Франция постепенно изпада в политическа и икономическа криза, която ще направи живота в нея далеч по-различен от този през спокойните дни на 50-е години.
Реших, по време на двайсетминутното посещение на хазяйката ми, че нямам желание да бъда изоставен като заседнал на сухо кораб — последен, самотен, презокеански монумент на една жизнерадостна инвазия, която бе дошла и си бе отишла.
Не почувствах особени сантиментални вълнения, докато си стягах куфарите и се приготвях да напусна. Въпреки че кварталът, в който се намираше сградата, бе едно от хубавите и оживени местенца по Левия бряг, апартаментът, в който живеех, беше малък, модерен и лошо проектиран, макар да имаше тераса, от която при добро желание можеше да се види върха на Айфеловата кула. Осем човека, поканени на гости, го караха да изглежда претъпкан и не повече от четирима можеха да седнат на вечеря по едно и също време.
За разлика от него първият ми апартамент, макар и лошо обзаведен, не достатъчно просторен и разположен в сграда, оставена да се срути по време на войната и занемарена в тежките следвоенни години, бе достатъчно голям, за да побере толкова гости, колкото би ти се искало да видиш в който и да е момент. Тъй като в сградата живееха още Теди Уайт — човекът, който по-късно щеше да стане Омирът на американското президентство, Арт Бъкуалд, Фелисиен Морсо — драматург и романист, член на Академи Франсез, както и Раул Леви — филмовият продуцент, който, заедно с Роджър Вадим бе бащата на кинематографичното леко порно и за пръв път ни представи Бриджит Бардо, гола, в славния „Dieu Crea La Femme“, не се налагаше да се оглеждам надалече за достойна компания. Всеки мъкнеше в къщи гостите на всички останали и така се образуваше постоянен жив поток от журналисти, гостуващи романисти, френски звездички, филмови режисьори, фотографи, току-що завърнали се от някоя далечна световна катастрофа, жокеи, шахматисти, аспириращи Айви Лийг писатели, които в последствие се оказваха агенти на ЦРУ, но
