замлъкна, завъртя се и се впусна с всичка сила по улицата към нас, залитайки, с ревящ мотор и искрящи вериги. При всяко приближаване на пресечка той предизвикваше неизбежния взрив от бурни овации, които рязко спираха след преминаването му. Капакът на танка бе отворен и от него се подаваше наполовина командирът, с очи, взиращи се диво напред, хлътнали в изпитото му напрегнато лице. Когато танкът мина покрай нашата пресечка, някои от хората в тълпата започнаха да аплодират, но замлъкнаха веднага. В задната стена на машината зееше огромна, идеално изрязана кръгла дупка, от която бълваха разярени огнени езици. Танкът премина лудо по дължината на цялата улица и потъна някъде в края йй. Не знам точно какво стана с него, но на следващия ден един от сержантите във Втора френска армейска дивизия ми каза, че предишната вечер бил ударен един от танковете в частта му и петимата члена на екипажа загинали. Нищо чудно това да е бил танкът, който видях.
В далечината се издигаха огромни колони гъст дим и казах на Дрел, че няма да е зле да се качим някъде на високо, за да направим снимки.
Някакъв французин, който се мотаеше около входа на пункта за първа помощ, случайно ме чу и каза на английски, че може да ни заведе на едно подходящо място. Приведени, тримата се спуснахме по Рю дьо Риволи и свърнахме в една от преките, по която не се виждаха никакви хора.
— Внимавайте с прозорците — предупреди ни французинът. — Снайперистите непрекъснато се местят от прозорец на прозорец.
Наблюдавахме сградите с онази неприязън към ненужно екстравагантния им брой прозорци, която ни спохождаше във всеки град, в който все още има снайперисти. Французинът предложи да носи карабината на Дрел, за да не му пречи при снимането.
— О — галеше той оръжието, докато се промъквахме покрай стените на сградите, — толкова е красива. Толкова е legere. Ще ми я подарите ли?
Обяснихме му, че не можем да раздаваме карабини на цивилното население на Франция и той въздъхна със съжаление.
Вратата на някаква сграда с арка пред входа се отвори и отвътре изскочи дребничък, плешив човечец с лента на доброволец, вързана над лакътя. На една от колоните на арката беше изрисуван червен кръст.
Влязохме тичешком в сградата. Беше театър. Докато се качвахме по стълбите, забелязах, че фоайето му е превърнато в импровизирана болница — по пода лежаха разпръснати, върху одеала, около трийсетина ранени. Французинът, който ни водеше, каза, че е актьор и е играл в този театър.
— Това е Комеди Франсез — уточни той. Спря се на стълбите и се опита да ни впечатли още повече. — Това е най-големият театър във Франция.
— Да — отвърнах аз, — знам.
Чух как навън шумът от картечния огън се усилва и посочих многозначително към покрива, за да му покажа, че нямам търпение да отида горе. Отново се заизкачвахме.
— Но вие не разбирате — продължи той. — Тук се поставят класиците на френското драматично изкуство. Най-великите пиеси в света — за да е по-убедителен в обяснението си, той отново спря.
— Да, знам — не се стърпях аз. — Да отидем най-сетне до покрива.
Продължихме да се изкачваме нагоре покрай бюстовете на великите актриси и актьори на Франция, които красят всяка от площадките на стълбището.
— Не, вие не разбирате — настоя той, — това е най-известният театър в света. — Отново спря, за да ме накара да го изслушам. Чух няколко картечни изстрела на стотина метра разстояние. — Най-великите актьори на нашето време играят тук…
— Да, да, знам — казах аз, като го побутнах леко нагоре, опитвайки се да приключа с въпроса и да стигна най-после до покрива. — Знам всичко за Комеди Франсез. Аз самият пиша пиеси.
— Драматург! — извика той и грейна от щастие. — Американски драматург! Това е просто великолепно! — Разтърси ръката ми и започна да слиза. — Трябва да дойдете долу и да се запознаете с актьорите.
Спрях го. Отвън се чуваше истинска буря от изстрели, сякаш битката бе достигнала нова връхна точка.
— По-късно — обещах му аз. — След като приключим със снимките.
Той се обърна разочаровано и отново ни поведе към покрива. Покривите на парижките сгради, гледани от Комеди Франсез, изглеждаха опасно открити и тихи. Дрел направи снимките си с бавното, прецизно нагласяне на обектива, с което фотографите могат да те отчаят в такива моменти. В мига, в който направи последната снимка, между главите ни изсвистя куршум, изстрелян от снайперист. Изтичахме по стълбите на долния етаж, където бяхме в безопасност. Дрел зареди камерата си, а французинът каза за снайпериста:
— Доста неточно се беше прицелил. Сто процента е било жена.
За първи път виждах човек, който може да отгатне пола на снайпериста по свистенето на куршума.
Заслизахме надолу по стълбите, а французинът непрекъснато надничаше в разни офиси, за да търси актьорите, на които искаше да ме представя.
Но помещенията бяха празни.
— О, всички са долу в момента — каза той. — Има страшно много ранени.
Стигнахме до огромното, ниско фоайе, в което се разнасяше миризмата на спирт и лекият аромат на етер, а в единия му край, под светлината на театрални прожектори, доктори правеха операция. На няколко места силни струи слънчева светлина, в които танцуваха хиляди прашинки, пронизваха мрака. Полуголи мъже се влачеха, подпирани от други, към докторите, а в един от ъглите лежаха два трупа, увити във френски флагове. Тук там от легналите на пода ранени долиташе стон и сестрите, от които имаше в изобилие, се впускаха веднага към тях.
Повечето от сестрите, както ни съобщи французинът, бяха актриси от Комеди Франсез. Всички бяха много красиви, облечени в леки, светли рокли. Ефектът от резкия контраст на светлина и мрак, призрачното сияние на ранените тела, купчините кървави превръзки, двамата мъртъвци, увити в знамена и красивите млади момичета, разнасящи подлоги и спринцовки с морфин, беше като на картина от Гоя, за която моделите е избирал Самюел Голдуин.
Всички бяха толкова заети, че предложих на водача ни да отложим запознанствата за друг път. Един висок прошарен мъж с престилка с навити ръкави, който очевидно ръководеше положението, ни приближи и попита:
— Американци ли сте?
— Да — отвърнах аз.
— Моля, елате с мен.
Хвана ръката ми и ме поведе към ъгъла, където лежаха убитите. Наведе се и отметна флаговете. Мъртвите бяха облечени в бойни униформи и очевидно скоро бяхя издъхнали. Единият беше младо русо момче, в чието слепоочие зееше дупка от куршум — малка, прецизна, кръгла рана, от която все още се стичаше кръв по пода под деликатното му, красиво, загоряло от слънцето, здраво лице.
— Американци ли са или французи? — попита ме прошареният мъж.
Погледнах ги. И двамата имаха на дясното рамо на униформите си емайлираната значка на френската армия, която до онзи ден не бяха виждали в Париж.
— Французи — отвърнах.
Прошареният мъж хвана русото момче под мишниците, повдигна го леко нагоре и грубо го разтърси.
— Нищо ти няма — каза той, почти усмихнат. — Нищо ти няма. — Разтърси го отново и отново, като човек, който си прави грубиянски шеги със стар приятел в казармена стая. — Нищо ти няма, чуваш ли!?
Той остави мъртвото тяло да се свлече на пода, потупа го енергично, почти вулгарно, по рамото, като че ли отказваше да приеме смъртта като факт, обърна се и отиде да си върши работата. Няколко мига наблюдавах русото момче и дупката в слепоочието му. По бузите му личаха следи от червило, каквито имаха всички войници в Париж онзи ден, а на кафявата му вълнена риза тъмнееше петно от вино.
Двамата с Дрел се промъкнахме обратно до Рю дьо Риволи. Стрелбата беше спряла, затова тръгнахме по средата на улицата. Хората видяха, че се движим спокойно в откритото пространство, взеха това за неоспорим знак на победа, заизскачаха от страничните улички, ликуващи, весели и започнаха да ни прегръщат и целуват — мъже, жени, без значение. От стотиците хора, които ме целунаха онзи ден, между
