които не позволяваха това да им разваля удоволствието, както и изобретателни и духовити безделници, които държаха да бъдат там, където е пиенето и пристигаха винаги, натоварени в скърцащия асансьор на кооперацията, с гръм и трясък, който се долавяше от три етажа разстояние.
Въпросният асансьор беше ябълката на раздора между наемателите на сградата, двете възрастни дами, които я притежаваха и племенникът им, който ръководеше бизнеса. Човек можеше да прави каквото си поиска в сградата и имам чувството, че някои от нас наистина го правеха, без да се чуе и думичка на протест от гореспоменатото трио. Наемателят можеше да се изкачва с асансьора, но беше строго предупреждаван да не се спуска с него. Това бе свързано с цените на наемите, на електричеството и с чиста, вродена пестеливост. Двете дами, облечени винаги в черно и племенникът им, който приличаше на касапин от Оверн, правеха проверки на място всеки път, щом чуеха печалното скърцане на кабелите в асансьорната шахта и се нахвърляха върху непредпазливия пътник, заловен да се спуска надолу, затворен в малката мрачна клетка на асансьора. Заплахите за съд и изгонване бяха сред най-леките форми на мъмрене. На куриерите, разносвачите и другите членове на работническата класа, които се случваше да носят чанти по-големи от сак за тенис, не беше позволявано дори да се изкачват, а един от най-шумните инциденти, станали в мрачните коридори на кооперацията, бе причинен от някакъв нещастен, размирен, прегърбен старец, заловен по време на опит да качи с асансьора два кухненски стола до шестия етаж.
Но един ден племенникът, може би в желанието си да докаже, че галантността все още не е отживелица във Франция, направи такъв деликатен жест във връзка с едно наше незабравимо, механизирано спускане, че си го спомням и до ден днешен. Съпругата ми и аз дръзко се качихме в асансьора на третия етаж и потеглихме надолу.
Племенникът ни чакаше на партера, посинял от яд и когато излязохме от кабинката, започна обичайната си тирада.
— Господине — прекъснах го аз, — бихте ли бил така любезен да забележите в какво състояние е кракът на съпругата ми.
Жена ми си беше счупила крака на ски и имаше гипс над коляното.
Племенникът млъкна насред изречението и бавно погледна надолу.
— А, пардон, мадам — измънка той и свали шапка… на гипса.
На другата седмица ми съобщи, че трябва да вдигне наема. Когато казах, че имам възражения, той заяви, че ще се обърне към адвокат.
Отвърнах на удара като казах, че аз също ще бъда представен от адвокат. Той кимна с разбиране и явно оцени избора ми на оръжие.
— Ако адвокатите ни достигнат до приемливо решение, ще ви помоля да ми направите честта да се подпишете на една ваша книга, която си купих — каза той.
Адвокатите ни не стигнаха до приемливо решение, аз не подписах книгата и с жена ми се преместихме да живеем на друго място, в сграда без асансьор.
В никакъв случай не може да се каже, че останах с някакви лоши чувства към племенника и двете му лели в черни одежди. Прекарах като техен наемател много по-добре отколкото бях очаквал и не мога да разбера кога точно преля чашата — вечерта, когато отпразнувахме бурно аплодираната премиера на една моя пиеса, поставена от група млади, пламенни френски актьори или когато приютих сватбеното тържество на Арт Бъкуалд и годеницата му и всеки, който можеше да се набута в апартамента, се набута.
По-късно живях на много места в Париж, на Ил Сен-Луи, в Нюли, в шестнайсети сектор, на Левия бряг, в Отьой. Някои от местата бяха зашеметяващо луксозни, други — не чак толкова, но времето от първите години не се повтори никога, а предполагам, че не беше и възможно. В крайна сметка, въпреки всичко, повече от две десетилетия се изтърколиха, пълни по-скоро с радост, отколкото с мъка. Ако бях парижанин, отговорен за правителството си и ужасен от повечето неща, които стават в града ми, предполагам, че съотношението щеше да е точно обратното. Но аз никога не станах парижанин. Останах си американец на дълга визита, който просто се разхожда по улиците с леко сърце, вечеря в някои от големите ресторанти и в някои от не дотам големите, слуша клюки и безгрижно се смесва с местните жители, работи с хора от театъра, издатели и хора от киното, в повечето случаи в атмосфера на разбиране и взаимно възхищение. Странно, но през цялото това време, когато всяка втора стена в Париж бе украсена с надписа „Американци, вървете си в Америка!“, никога не ми дойде наум, че това се отнася и за мен.
За първи път видях Париж в деня на освобождението му — 25 август 1944 г.
Бях в журналистическата част на Сигнален корпус към Дванайсети полк на Четвърта дивизия. Частта се състоеше, освен от мен, от двама фотографи и един шофьор — всички до един редници. Джипът ни беше претъпкан с цветя, подарени от жителите на малките градчета по пътя ни към Париж. Имахме и нещо като малък запас от домати, ябълки и бутилки вино, подхвърлени ни от тълпите, сред които бавно се промъквахме и които рушаха барикади по пътя ни. Когато спряхме на площадчето пред Нотр Дам, едно момче от камиона пред нас вдигна глава към купола йй и учудено каза:
— А само преди месец бях в Бенсонхърст.
Германските военнопленници се движеха на групи, заобиколени от ухилени френски войници, но като се изключат сочните псувни, подхвърляни от време на време от по-оживените членове на тълпата, наводнила всяко кътче на Париж и „Марсилезата“, която трябваше да слушат по 15 пъти на час, нищо не ги обезпокояваше. Сред тях имаше и много офицери от Парижкия гарнизон с красиви униформи, които стъпваха бавно и се опитваха да се държат достойно. Това беше трудна задача.
Много по-лесно е да изглеждаш горд, когато те пленяват войници в присъствието на други войници, отколкото когато това става в центъра на град, пълен с екзалтирани, току-що освободени граждани, повечето от тях жени, които са те мразели в продължение на 4 години и които прекарват половината от времето си в целувки с враговете ти, а другата половина — в опити да проникнат през кордона и да цапардосат най-високия по ранг офицер от колоната ти.
Внезапно откъм Операта се чу звукът на артилерийски огън. Изведнъж осъзнах, че гласът на оръдията е съвсем естествен и оправдан сред полетата, но в града винаги звучи някак тежко, зловещо и странно, особено когато по улиците му се веят флагове и цялото му население е наизлязло от домовете си да празнува. Подкарахме по десния бряг на Сена в посока към изстрелите. Градът внезапно опустяваше и някъде между две пресечки празненството свършваше и отново започваше войната.
Спряхме близо до Сена. Шофьорът и един от фотографите останаха в джипа, а аз и другият фотограф — редник Филип Дрел от Чикаго, тръгнахме пеша към Рю дьо Риволи. Няколко танка от Втора френска армейска дивизия атакуваха Адмиралтейството в дъното на Рю дьо Риволи и от време на време по дългия, празен, открит булевард отекваха изстрели в отговор. В началото на всяка пресечка, на малки групички зад прикритието на сградите, се трупаха стотици парижани. От време на време някой смелчага или по-любопитен член от тълпата изскачаше за секунди на улицата, за да види как върви сражението в долния йй край и бързо се връщаше да докладва на другите, а някакъв джентълмен, установил се зад една доста фина улична лампа, която очевидно смяташе за достатъчно надеждно прикритие, наблюдаваше престрелките с бинокъл и сякаш не забелязваше куршумите, които свистяха около главата му.
Пет-шест френски джипа профучаха по булеварда и бяха аплодирани така, както се аплодира любим състезател от бейзболен отбор, излизащ да замести издъхващ съотборник в решаващ момент от мач на стадиона „Янки“.
Прилепени плътно до стените на сградите, Дрел и аз се промъкнахме до един склад, превърнат в пункт за първа помощ. По задните улички на квартала се стреляше непрекъснато и сестри доброволци, които влачеха окървавени носилки, изскачаха под куршумите на Рю дьо Риволи, за да прибират ранени. Облечени в дълги бели престилки, развяващи огромни бели флагове с червени кръстове в средата, тичайки припряно, скупчени, залитайки надолу-нагоре, те приличаха на ято объркани тревожни чайки. Две наперени френски войничета водеха по улицата ранен германец. Германецът бе улучен в бедрото и на мястото на раната върху униформата му тъмнееше огромно кърваво петно. За сметка на това лицето му беше бяло като вар, но той все пак успя, със силата на собствената си воля, да се добере до вратата на пункта за първа помощ. Един сенегалец, който беше водил самостоятелна битка в някоя от задните улички, изскочи от тълпата с разкъсана ръка — кръвта шуртеше от нея, а той ходеше, влачейки оръжието си със здравата ръка и се взираше неразбиращо, почти малоумно в раната си.
Изведнъж един от танковете, които стреляха по барикадираното с пясъчни чували министерство,
