които имаше и доста хубави момичета, най-ясно си спомням един дребничък, пълен мъж на средна възраст — един от малкото дебели хора, които съм виждал в Париж — който ме притисна здраво до себе си и ме целуна с всичката жар на съпруг, завърнал се при любимата си невеста след пет години война.
Миризмата на парфюми, която долиташе от тълпата, стекла се така бързо на улицата, по която само преди 15 минути бе прелетял обреченият танк, беше невероятно силна и разнообразието от богати, прекрасни аромати, съпровождащи всяка целувка, се струваше зашеметяващо и нереално на един войник, прекарал последните два месеца сред полята, в калта. Една фина жена с проницателни очи ме приближи и докосна рамото ми благо, но преценяващо, като онзи мъж, който отгатва теглото ти на Кони Айлънд.
— О — каза тя като се усмихна искрено, без завист, убедила се вече и от допир, не само от поглед. — О, хранили сте се добре.
Шофьорът и другите двама фотографи ни чакаха в джипа. Изглеждаха невероятно чисти и пригладени, със сресани коси.
— Какво е станало с вас? — попитах аз.
— Една възрастна жена излезе от онази къща — отвърна шофьорът, — погледна ни, каза: „Колко сте мръсни!“, влезе обратно в къщата и излезе с умивалник, парче сапун и кърпа и ни накара да се измием.
После си отиде.
Подкарахме бавно през сгъстяващата се тълпа по пръснати строшени стъкла, покрай все още горящи германски танкове, към площад „Конкорд“, който вече се изпълваше с хора. Една елегантна, дребничка, руса жена и съпругът йй се приближиха до мен. Тя каза, че е американка, родена в Сиракуза. Съпругът йй бил французин и прекарала окупацията с него в Париж. Лицето йй сияеше, всъщност и двамата се усмихваха широко през цялото време, без значение за какво ставаше дума в разговора.
— Вие сте първият американски войник, който виждам — каза тя и понечи да ме целуне. После се спря и погледна съпруга си. — Мога ли да го целуна?
— Разбира се — отвърна той мрачно.
Тя ме целуна и по двете бузи.
Изведнъж от малката купчинка дървета в края на площад „Конкорд“, близо до моста над Сена, видяхме облачета дим, които се появяваха на равни интервали, очевидно свързани с изстрели от минохвъргачка.
Огромният площад се изпразни за броени секунди. Останаха само неизбежните хора от Червения кръст, които тичаха приведени към дърветата. Няколко френски танка веднага заеха позиция по брега на реката и един от тях, установил се близо до моста, който води директно към стълбите на Камарата на депутатите на Левия бряг, започна да стреля напосоки към огромното, подпирано от множество стълбове здание. Няколко картечари изтичаха до парапета покрай реката и започнаха да стрелят под прикритието му заедно с танка. Някакъв раздрънкан стар камион с открит дървен багажник, в който се бяха натъпкали френски войници, монтирали импровизирано 30-калиброва картечница, подкара диво към края на площада и спря зад едно тънко дърво, което, както може би си въобразяваше шофьорът, ги скриваше напълно. Всички, освен картечаря, скочиха от камиона и се прикриха зад паметниците, с които целият площад „Конкорд“ предвидливо бе оборудван. Картечарят се изправи на оръжието и изстреля непрекъснат, яростен поток от куршуми към величествената фасада на Камарата на депутатите. По-уравновесените от другарите му проумяха безсмислеността на този индивидуален бараж срещу масивните каменни стени и започнаха да се скупчват наоколо му, протестирайки. Той продължаваше да стреля с едната ръка, а с другата ги отблъскваше, спорейки разпалено, докато накрая те просто се качиха на камиона, смъкнаха го насила и инсталираха по-консервативен картечар. Един джип се приближи към танка, който продължаваше да стреля. От него излезе млад френски лейтенант и застана до танка прав, с арогантно открити гърди, за да направлява огъня му. Това беше много смело от негова страна, защото германската минохвъргачка стреляше без предупреждение.
Той беше от онези лейтенанти, които всеки войник, клекнал зад прикритие, помни и мрази. Неописуема колекция от хора се бе прикрила зад големия каменен блок, близо до началото на моста, между които 4–5 невъоръжени доброволци и едно момиче в бяла рокля, което подпираше велосипед. Някъде вдясно, от нашата страна на реката, красива малка яхта, която Реноар би използвал като модел за някой от речните си пейзажи, избухна в ярки пламъци. Изкараха някакъв германски пленник и го качиха върху танка с голям бял флаг в ръце. Един френски офицер тръгна начело и Дрел ме остави, за да се присъедини към него. Танкът подкара през моста към отсрещния бряг. Германският пленник вееше флага френетично върху покрива му, а офицерът и Дрел вървяха пред него, за да изискат предаването на германците, укрили се в Камарата на депутатите. Минохвъргачката започна отново да изстрелва гранати, които заваляха първо над реката, после върху моста, а накрая успяха да строшат една улична лампа и да наранят няколко човека, които се криеха на десетина метра от големия каменен блок. Офицерът смъкна германския военнопленник от танка и тримата с Дрел побягнаха през моста към огромната каменна сграда, докато танка се оттегляше назад към площада. Стояха така десет минути пред Камарата на депутатите, германският военнопленник развяваше монотонно белия флаг, а гранатите продължаваха да свистят покрай моста. Тогава видях френският офицер и Дрел да тичат по стълбите на Камарата на депутатите към входа, после потънаха в него. Придвижих се около 50 метра нагоре по реката, където френски войник изпращаше картечни откоси по шест пъти в минута към безразличната строга архитектура на отсрещния бряг. До него бе заел позиция френски танк, насочил оръдие към Камарата на депутатите, но без да стреля. Люкът беше отворен и от него се подаваше, напълно открит, едър, къдрокос, млад французин, който се разглеждаше внимателно в джобно огледалце. Когато забеляза, че го наблюдавам отдолу, просто сви рамене, каза: „C’est bizarre, n’est-ce-pas?“ и продължи да се наслаждава на себе си в малкото огледалце.
Над главите ни доста често прелитаха куршуми, но един стар, открит файтон, пълен с френски войници, успя да премине невредим по моста и аз го последвах пеша. Когато стъпих на другия бряг, разбрах, че четиристотинте германци току-що са се предали. Дрел и френският офицер се бяха разделили, а германците се опитали да се предадат на Дрел — въоръжен единствено с камерата си, но пък американец, който бе успял да ги убеди, че не е човекът, на когото трябва да се предадат и бе настоял да ги снима, докато се предават на френския офицер.
Преговорите между Дрел и германците били проведени на олигофренски — единственият общ език, който успели да намерят.
След предаването, германците застанаха в редици в единия край на двора, а оръжието им остана струпано в другия. (Бяха оставили красивите стаи в безобразно състояние: навсякъде по кралския пурпурен плюш се търкаляха празни консервени кутии от сардини, гилзи, кутии от бисквити и празни бутилки от шампанско.) Дойдоха доста кореспонденти и фотографи и всеки се опитваше да задигне някакъв сувенир. Изведнъж отнякъде се чу звука на приближаваща мина — непогрешимото, ужасяващо свистене на снаряд, който идва все по-близо и по-близо и накрая се разбива точно до главата ти. Всички се проснахме по очи на чакъла, като се опитвахме по ужасния, традиционен начин да заровим главите си поне няколко сантиметра навътре в земята, преди да ни е стигнала експлозията. Шумът на приближаващия снаряд се усилваше все повече и повече и продължи безкрайно дълго, много по-дълго от който и да е артилерийски звук, който някога бях чувал. Лежах на земята с непоклатимата увереност, че точно това е снарядът, който ще се стовари право върху оголения ми врат. И тогава звукът изведнъж спря.
Нямаше експлозия. След секунда погледнах наоколо. Всички французи и американци лежаха, проснати по очи, заровили пръсти и носове в чакъла, а германските военнопленници стояха прави и се превиваха от смях. Във всяка част на всяка армия има по един имитатор, способен да наподоби най-смразяващия, реалистичен звук на приближаваща мина с уста. Заловените германци не правеха изключение, а техният имитатор току-що бе изпълнил най-сполучливия номер от кариерата си. Дрел и аз се изправихме глупаво, поотупахме дрехите си, събрахме плячката — люгери, колани, фотоапарати и един велосипед и се насочихме обратно към джипа, където другият фотограф — едно много красиво двайсетгодишно момче с дълбок източнокаролински акцент — весело записваше в тефтерчето си адресите на петдесетина момичета, струпани около него.
Подкарахме джипа, с тълпа от момичета, тичащи след нас и се отправихме към хотел „Скриб“, където трябваше да се отчетем с лентите. Пред хотела гъмжеше от парижани, окупирали армейските превозни средства, които пееха, ръкуваха се, задаваха въпроси, пипаха оръжията и разглеждаха джиповете,
