Такава е цената на оцеляването.
Мендес не бе човек, който търси лесни пътища. В държава като Франция, където пиенето на вино и изобщо консумацията на алкохол се смята едва ли не за свещенодействие, стоящо в основата на националната икономика, той смело подхвана кампания за трезвеност, хвалейки качествата на млякото — неговото единствено питие. А когато някой трябваше да се заеме с неблагодарната задача за събиране на останките след падането на Диен Биен Фу, пак той — в качеството си на премиер — подписа споразумението за изтегляне на френските войски от Индокитай.
Непопулярността, която си спечели с извършването на тази мръсна, но необходима работа, беше илюстрирана на една сватба, сред чиито гости бях и аз, където красивата съпруга на кмета, ръководещ официалната церемония в малкото градче недалеч от Париж, направо избълва името му с неизразимо презрение в гласа си:
— Менд-Франс ли? — рече тя. — Тоя човек трябва да го обесят на най-близкия уличен стълб. Та той дори не е французин!
А мъжът йй побърза да йй пошушне да млъкне, след което някой йй обясни, че колкото и да е фамилията на френския министър-председател е емигрирала от Португалия през петнайсети век.
Помня и как при друг случай същият този френски премиер заяви:
— Боя се, че когато де Гол най-сетне се оттегли, всички държавни институции ще бъдат безнадеждно съсипани.
Години по-късно, седнал в кафето сред заможно изглеждащите сънародници на бившия държавник, аз продължавам да се чудя да не би пък в крайна сметка песимистичните му прогнози няма да излязат верни.
Вечерял съм и с Помпиду. Това стана в дома на Морис Раймс — един от изявените френски изкуствоведи, който водеше търговете на картини и скулптури в „Мезон Друо“, където редовно се събираха колекционери от цял свят и без колебание заплащаха огромни суми само и само да станат притежатели на някое ново съкровище, предлагано за продан. По онова време Помпиду все още не участваше в управлението на държавата, а работеше като директор на банка „Ротшилд“ и служебните му задължения като по чудо не успяваха да изтощят чара и жизнеността му. Беше красив мъж с изключително одухотворено лице, чиято изразителност се подчертаваше от големите му, проницателни и иронични очи, оградени от дълги и почти женствени мигли, а иначе по природа спадаше към оня тип хора, които просто не могат да не бъдат център на компанията. Всички разговори се въртяха около него, той обичаше събиранията и винаги говореше с увереността на доброто образование като си служеше с перфектно изпипани изречения, независимо от подхванатата тема. Поне на мен ми се струваше, че Помпиду е много по-добре подготвен за правителствен ръководител, отколкото нашите скучни избранници, които пращахме във Вашингтон, макар че от друга страна съм срещал и немалко интелигентни парижани, които от сърце завиждаха на посредствеността на американските политици.
Както и да е. Отначало Помпиду стана министър-председател при де Гол, а след това го избраха и за президент на Франция. Сигурен съм, че много компании осиротяха откъм остроумие и блясък за сметка на церемониалността, налагана от високия държавен пост.
Що се отнася до домакина, мосю Раймс, той по едно време се умори от напрежението на аукционите, където нерядко му се налагаше лично да залага суми, от които и на диамантения Джим Брейди би му се завило свят, затова заряза подиума и гонга и се захвана с писателския занаят.
Споменът за тази вечеря ме подсети и за първата ми официална вечеря, когато един от прислужниците с бели ръкавици, докато ми наливаше вино се надвеси дискретно и тихо пошушна нещо в ухото ми. А аз, недочул и недоразбрал чуждия език се уплаших, че човекът вероятно ми съобщаваше някоя неприятна вест или ме предупреждаваше, че копчелъкът ми е разкопчан, се извърнах към него и казах:
— Pardon, qu’est-ce que vous avez dit?6
А прислужникът сякаш се посмути и заговори малко по-високо:
— J’ai dit, monsieur, Chateau Lafite, 1929.7
Целият зачервен, аз само се молех домакинята да не е забелязала гафа на своя недодялан американски гостенин.
Естествено, на такива изтънчени събирания понякога се правеха и не съвсем изтънчени забележки. Помня как на едно място, където тоалетите на дамите, събрали се в grand salon вероятно бяха отнели на доста модни парижки шивачки хиляди часове упорит труд с игла и конци, присъстваше някаква невероятно пищна и красива дама — съпруга на отракан политик, — която носеше на кръста си аленочервен широк платнен колан, вързан на голяма фльонга точно над великолепно очертания й задник, а краищата й висяха отзад подобно на две огнени ленти, което накара една нейна приятелка да отбележи:
— Ясно, тази вечер тя пак си е сложила ордена на Почетния легион.
Друг неизлечим постоянен посетител на светски събирания е и Морис Дрюон — същият, който спечели литературната награда „Гонкур“ още с първата си книга, после стана член на Френската академия като вуйчо си Жозеф Кесел и дори за кратко време беше министър на културата, когато го запомниха с пределната му откровеност в една негова реч пред постановчиците от френските държавни театри, където той направо им заявил:
— Господа, не бива да идвате в министерството за субсидии с просешка паничка в едната ръка и коктейл „Молотов“ в другата.
Ала тази негова съвършено разумна реплика набързо го изкара от света на политиката и той отново се зае да пише доходоносните си серии за френските крале.
А вуйчо му Жозеф Кесел е същински великан, както във физическо, така и в нравствено отношение и въпреки седемдесет годишната си възраст все още е в състояние да те смачка в своята прегръдка при поредното си завръщане от някое пътешествие до затънтените ъгълчета на земното кълбо. По неговите думи той приел ритуалното унижение да се кандидатира за член на академията единствено за да изпита вярата си в моралните устои на френския интелектуален елит и да види дали ще допуснат в академията евреин, който дори не е роден във Франция.
Разправят, че когато произнесъл първата си реч там, бил внушителна гледка със зелената си униформа, лъвската глава покрита с посивяла грива и висящата на пояса му сабя, което накарало мнозина от присъстващите да възроптаят, дори някакъв стар академик рекъл:
— Все пак защо точно Кесел? Вече си имаме един евреин — Мороа. Даже си имаме и алкохолик — Паньол.
Това, разбира се, не било сериозно възражение, а по-скоро го сметнали за проява на остроумие. Всъщност Кесел пиеше, но не беше пияница.
Просто няма такъв пияница, който би смогнал да изпонапише толкова много книги, смайващи както с броя си, така и със своята неизчерпаема разнопосочност и завидно майсторство, като се почне от „Екипажа“, написана въз основа на собствените му преживявания като военен летец в Първата световна война със сто и шейсет бойни полета и се мине през прецизния му разрез на развратните парижки маниери в „Belle du Jour“ та чак до „Конниците“ — романтико-героична сага за примитивен Афганистан. Или „Армията на сенките“, където Кесел пак черпи от личния си опит като участник в Съпротивата по време на Втората световна война и която продължава да бъде едно от класическите произведения на тази тема. А пък книгата му за вълненията в Ирландия се чете сякаш е написана от вещ познавач на Дъблин, да не говорим за наскоро публикуваната му творба, представляваща мрачен и смразяващ кръвта разказ за прибързаната интервенция на Съюзниците в Сибир през 1919 г., в която той взема участие като войник във френската армия.
Хубав пияница, наистина. Това ми напомня оня апокрифен анекдот за Ейбрахам Линкълн, който в отговор на оплакването, че генерал Грант пиел прекалено много, отвърнал:
— Веднага проучете каква марка уиски пие, за да пратя бъчонка от същото и на останалите генерали.
Заради всичко това аз с най-голяма охота се присъединих към другите приятели на Кесел и по стара френска традиция събрахме средства за покупката на академичната му сабя, а след речта му в академията
