Застаряващите парижани и техните гости от провинцията гледат умолително към Саудитска Арабия, като виждат как още един спомен от младежките им години се плъзга към забвението.
Времето също е взело своя данък от мъжете и жените, които обожаваха театралните, литературните и спортните сцени на петдесетте и шестдесетте години. Жуве и Жерар Филип, тези многообразни актьори, са мъртви, а тъжните песни на Пиаф сега могат да бъдат чути само на запис. Мориак и Кокто, емоционалните антагонисти, които се замеряха с късчета проза като с ръчни гранати, ги няма. Сартр е стар и сляп, а пороите на езика му са прокълнати. Карпентие е мъртъв, оплакан от медиите с изрази, които можеха да бъдат използвани в хвалебствия за рицаря Ролан, когато дойде новината, че е паднал при Ронсево. Клод Дофин, мазен и секси матине идол в булевардни комедии, сега играе Шейлок и Уили Ломан.
Новинарските звезди са подходящи за рок певци, чиито електронно усилени ритми са ненавистни за свикналите с по-нежна музика уши.
Най-евтиното и може би най-удовлетворителното парижко забавление е разходката из града. При спокойното обикаляне ще забележите един дребен детайл, който отразява важна промяна във френското мислене. В аптеките календарите за контролиране на раждаемостта вече не са изложени на показ по витрините. Поради една проста причина: въпреки тръбенето от амвоните, абортите и хапчетата сега за законни и, доколкото се вижда отстрани, жените се възползват максимално от тях.
Самите жени сякаш произлизат от друга раса, по-високи и по-атлетични от едновремешните потомки на галските племена. Част от промяната в ръста може да се дължи на новия навик да се пие портокалов сок сутрин, а останалата част — на осем, десет сантиметровите токове на прелестните и в същото време съобразени със сезона ботушки, които сега се носят почти от всички.
Присъствието на жените в политиката също се е увеличило. В кабинета участва мадам Симон Уейл; и в разгара на дебатите за абортите една голяма група известни жени, включително и много филмови звезди, обявиха в публично изявление, придружено и със снимки, че всички те са правили аборти, макар по това време законът да беше още в сила и лесно можеха да влязат в затвора с тежки присъди. Френската гъвкавост в прилагането на закона беше чудесно демонстрирана чрез факта, че срещу тези смели пионерки на семейното планиране не бяха предявени никакви обвинения.
Мадам Уейл показа независимостта на своя дух като постави началото на енергична кампания срещу цигарите — един деликатен по отношение на политическото равновесие акт, като се има предвид че държавата притежава тютюневия монопол за цяла Франция и голяма част от доходите й идват от продажбите на сега официално отречения бурен.
Друга жена с високо положение в столицата, мадам Франсоаз Жиру, един от главните редактори на списание „L’Express“, даде да се разбере — не за първи път, — че трябва да се съобразяват с нея, когато списанието, въпреки възраженията й, публикува няколко страници ужасно подробни кадри от порнографския филм „Историята на О“. Със скромността на дама, но и с желязна решителност, мадам Жиру просто махна името си от карето на списанието. За парижани, които винаги проявяват чувствителност и към най- неуловимите прояви на сила, това беше събитието на седмицата.
Малко след появяването на въпросния брой на пазара, в „L’Express“ беше поставена бомба, но едва ли нападението имаше нещо общо със секса. Когато главният редактор бе запитан какво мисли за евентуалните извършители, той просто вдигна уморено рамене и изстреля списък на около двайсет тайни организации, всяка от които беше достоен кандидат за подозрение. Не е лесно в днешно време в Париж, особено за някой вестникар, да се посочат враговете.
Въпросът за порнографията като цяло силно тревожи държавните институции и кабинетът проведе много съвещания как да се справи с него. До неотдавна имаше снизходителна цензура върху филмите, която пречеше на френските продуценти да се съревновават по неприличие със своите скандинавски и немски събратя. Например показването на действително проникване, това най-невинно действие, беше забранено.
Между либералните концепции, които Жискар Д’Естен донесе със себе си в кабинета, беше и това, че отмени всякаква цензура и екраните в Париж — а всъщност и в цяла Франция, — бяха заляни с представяния на актове на садизъм, мазохизъм, содомия и останалия асортимент от удоволствия, които не оставяха абсолютно нищо на въображението на зрителя. Публиката, за жалост, се втурна към кината, където се прожектираха тези забранени до този момент представления. В киносалоните, които упорито продължаваха да показват традиционни филми, дори от най-високо качество, приходите спаднаха катастрофално.
Прибавяйки виковете си на отчаяние към тези на духовниците и възпитателите, продуцентите от старото време се молеха за помощ.
Нежелаейки да отстъпи от либералните си принципи, но и съзнавайки основателно нарастващото негодувание сред своите избиратели, правителството излезе с решение, което трябва да е изглеждало брилянтно около масата за съвещания. Цензурата нямаше да бъде върната, но всеки ангажиран със създаването и разпространението на подобни филми щеше да бъде облаган с данъци до степен да му стане икономически неизгодно да продължи.
За нещастие това предизвика нова вълна ярост от страна на някои от най-изтъкнатите режисьори и актьори във Франция, защото този указ можеше да бъде използван като оръжие срещу филми от несъмнено качество, ако в тях, в служба на художествената цялост, се съдържаха сцени, които лесно можеха да се окажат подлежащи на новия данък. Със сигурност ще се наложат още съвещания на кабинета и в бъдеще.
Това не е единственият повод, който налага свикването на извънредни спешни сесии на улица Фобур- Сен-Онор. Правителството на Франция, което заседава там, е строго централизирано и всеки болезнен проблем някъде по шестоъгълника се отразява моментално в столицата. В средата на седемдесетте години болезнените проблеми се струпаха на дузини.
Безработицата, която беше непозната през петдесетте и шестдесетте, получи широко разпространение. Инфлацията е необуздана.
Чуждестранните работници, които формират една неспокойна и засега мизерно живееща и срамно третирана основа на френската икономика, се организират и е трудно да не съчувстваш на работници, които често живеят по дванайсет души в една стая. Баските и бретонците вдигат протести за автономност и изучаване на техните езици в държавните училища.
На един по-топъл фронт, производителите на вина на юг изляха хиляди литри италианско вино по пътищата и се заеха да стрелят по полицаите в знак на протест срещу евтиния внос от латинските им партньори на Общия пазар. Стачките са досадно и обичайно неудобство. В определени дни влаковете не вървят, или пък автобусите, боклукът не се събира, в операта не се пеят арии или в Комеди Франсез не се играе „Мизантроп“, пътниците в асансьорите се оказват заклещени между етажите на небостъргачите, когато спрат тока. Имаше вълна от чекове без покритие или за митични сметки и бяха взети драстични мерки, за да се сложи край на това безгрижно мигновено банкерство от потребители, които веднага или постоянно се оказваха без пари.
От другата страна на реката, в Камарата на депутатите, лявата опозиция, съставена от социалистическата и комунистическата партии, която загуби последните избори със съвсем малък процент, вдига вой до небето и сипе заплахи. Господин Митеран, лидерът на социалистите, е относително учтив… и непреклонен. Господин Марше, лидерът на комунистите, човекът с най-гибелните очи в политиката, на която е да е от съществуващите сега нации, е крайно неучтив… и непреклонен.
Неговите речи са толкова яростни и той гори в огъня на собственото си ораторство до такава степен, че след всяка публична изява кръвното му налягане трябва да бъде сваляно от придружаващия го лекар.
Изтънченият и аристократичен човек, който беше избран за президент на тази страна, всеки ден си има работа с такива и подобни неща и все пак някак успява да запази своята изтънченост, опитвайки се да приглуши аристократичния си имидж като се снима как играе футбол, облича се делово при изпълняването на функции, които преди бяха разкрасявани от великолепни костюми, изкачва се пеша по Champs Elysees на парадите, вместо да се вози на лимузина, дава публичност на вечерите си с обикновени граждани в простите им домове, декларира, че отсега нататък 11 ноември ще се празнува като ден в памет на всички французи, паднали в битките, а не като ежегодна военна церемония, която отбелязва победата над
