част от гражданството. Магазинерите и продавачите вече са станали шампиони по бързо покриване на щандовете с предпазни дървени решетки и специални похлупаци, което не е най-доброто средство за поощряване на търговията и туристическата индустрия.
Изобщо протестните действия доста са разширили своя обхват, а демонстрантите са станали пълни експерти в направата и боравенето с експлозиви. Например, за да протестират срещу начина на излъчване на носителя на наградата „Гонкур“ — най-престижната от френските литературни награди — група парижки почитатели на писателското изкуство възпламенили взривно устройство и заплашили, че няма да е последното, ако евентуалният лауреат не отговаря на очакванията им. В Ню Йорк лично аз познавам немалко писатели, които редовно са изказвали възражения срещу избора на новия носител на „Пулицър“, ала досега най-много някой от тях да е писал до вестник „Таймс“, нищо друго. Разни хора, разни идеали.
За чест на Париж трябва да се каже, че градът винаги е бил гостоприемен към всякакви политически емигранти и бунтари, като често дори е печелил от това, но новата бойна тактика, възприета от някои от пришълците кара мнозина от коренните столичани да си задават болезнени въпроси относно истинския характер на отношенията между домакини и гости.
През последните години горещо се обсъжда и въпросът за отношението между престъпление и възмездие, в резултат на което от известно време насам гилотината е изпаднала в забвение, макар че при съдебните дела за убийство обвинението продължава да поддържа искането си за смъртно наказание. Естествено, има и едно-две изключения, когато гилотината наистина влиза в действие зад стените на затвора „Ла Санте“. Двамата убийци, лишили от живот медицинска сестра и социален работник в болницата на затвора, сами настояли да бъдат екзекутирани, защото иначе щели да убиват отново при пръв удобен случай. Президентът Помпиду неохотно удовлетворил желанието им и скоро след това те били обезглавени. А съвсем неотдавна по същия традиционен начин в небитието бил изпратен и главният извършител на едно особено жестоко убийство в Марсилия. Дали тези случаи представляват напредък или не при съдебното възмездие е въпрос, на който очевидно ще отговарят различните световни парламенти и асамблеи.
Ако американските репортери пишеха за криминалните престъпления както френските си колеги, сигурно почти всички съдебни дела за убийство щяха да приключват още на първия ден под предлог, че е невъзможно да се осигури обективен и безпристрастен съдебен процес, понеже веднага щом полицията задържи някой заподозрян, във френските вестници се появяват огромни заглавия: „Убиецът е арестуван!“. Думата „предполагаем“ като че ли не съществува в речника на парижките журналисти, да не говорим за това, че ги делят светлинни години от прецизната британска формула: „Полицията издирва за разпит мъж със син пуловер и ръст метър и осемдесет и пет.“
Една от положителните промени в града, дължаща се на разпореждане от страна на Андре Малро по времето, когато той е бил министър на културата в кабинета на де Гол, се изразява в това, че от фасадите на сградите е премахната вековната мръсотия, макар и мнозина да протестирали срещу унищожаването на мрачната красота на Париж. Тези вопли обаче бързо прекъснали, тъй като след приключване на почистването сградите изведнъж лъснали в бялото си великолепие и сега цели райони изглеждат подмладени и освежени. В предишната си строга симетрия е възстановена и част от Маре — район, обхващащ изключително красиви къщи от осемнайсети век, които доскоро бяха занемарени до неузнаваемост. Сега вече там всяко лято се изнасят концерти и театрални постановки на открито сред декора от аристократични стени и проблясващи високи прозорци.
Животът в Париж не секва нито за миг, затова повечето старинни дворци, паметници, заоблени куполи и шпилове вечер се осветяват от скрити светлини, от което дори такива неприятни неща като съдебните процеси и осъждането на криминалните престъпници зад каменните бастиони на Съдебната палата изглеждат някак приповдигнато лекомислени, независимо от мрака на спусналата се нощ. А пък bateaux mouches, екскурзионните корабчета по Сена изпращат игриви светлинни лъчи от своите прожектори и осветяват разни влюбени двойки по кейовете или улавят за миг семейния уют в апартаментите по брега на реката. Предложеният от кабинета на Помпиду проект за експресен шосеен път покрай левия бряг на Сена е изоставен от приемника му в Елисейския дворец, което очевидно е демократична отстъпка в полза на най- заклетите парижани: пешеходците и рибарите.
За да се справи със западането на едно от най-красивите открити пространства в града и превръщането му в паркинг, правителството е финансирало изграждането на гигантски подземен гараж под площад „Вандом“ и сега от двете страни на благородния площад, в чийто център се извисява огромният бронзов обелиск, са разположени един срещу друг внушителният вход на хотел „Риц“ и не по-малко величественото преддверие на „Банка Морган“ — скъпо струващ континентален лукс, който приветства отдалече излишните американски пари и им показва пътя през свободното от автомобили площадно пространство, настлано с бежов едър пясък. Наскоро на същото това място, за радост на населението и за отпразнуване на възвръщането към чистата архитектурна симетрия на предците, в продължение на цели три летни вечери Черния ескадрон от Сомюр изнесе разкошно представление, при което ослепително черните жребци изпълниха серия главозамайващи и не съвсем безопасни маневри.
За продължаване на делото на Малро, който всячески подпомагал културните изяви в страната, сега в много от работническите предградия на Париж се строят театри. Дори в Булон-Биланкур имах късмета да присъствам на постановка на една от по-старите ми пиеси, която я бяха направили на добро професионално равнище и я играеха в нов държавен театър, който по нищо не отстъпваше на Бродуей. На всичкото отгоре имаше и бар, където в антрактите можеше да се пийне по чаша шампанско. Аз обаче направих груба грешка и след последната завеса отидох да разгледам гримьорните и съблекалните, където скоро установих, че архитектът ловко е компенсирал щедрото обзавеждане на фоайетата и луксозните им настилки и килими с мизерната икономичност на обстановката зад сцената, с което е поставил на изпитание изобретателността на сценографите и театърмайсторите, тъй като изобщо не беше предвидил място за декорите при промяна на сцената.
— Винаги е така — обясни главният актьор, свидетел на стотици премиери. — Когато строят нов театър, никой никога не се консултира с нас.
Американските пиеси по правило не вървят много добре в Париж, макар че американските филми, и в оригинал и като дублирани версии, обикновено са популярни. В царството на литературата критиците са склонни да бъдат благородни, с няколко явни изключения, за американските книги. На французите, свикнали от векове на книги с меки, прости хартиени корици, разрастващата се практика да се публикуват книги с твърди корици и цветни обложки им изглежда като стремеж към неестетично преследване на сензации, оформление за привличане на по-непретенциозна публика.
Езикът на театъра, дори ако е преведен буквално, трудно може да шокира и най-срамежливия американски или английски посетител, както са изложени през последните години на казармената откровеност на лондонската и американската драма. А милият, стар Ануи все още се поставя на три, четири сцени всеки сезон, за да се покаже, че литературният неуспех не е обичаен феномен за френската култура, както, уви, е по други земи.
За носталгичните любители на драмата беше тъжно събитие преименуването на театър „Сара Бернар“. Името на трагическата актриса, играла Хамлет и главната роля в „L’Aiglon“ при бурни аплодисменти по цял свят, бе останало върху фасадата на огромната зала от Десния бряг на Сена дори по време на нацистката окупация; но когато театърът беше подновен, някакъв убедителен, хладнокръвен модернист бе преодолял съпротивата на властите да се свали името, което за поколения събуждаше толкова много отзвуци от славата на френската драма. Сега обширната зала се нарича Le Theatre de la Ville de Paris. Жалко за бедната дама с единия крак, станала обект на толкова много възторжени критики, сега най-после озовала се в ковчега, в който е прекарвала много ексцентрични, но мирни нощи, докато е била жива.
В другия край на града, на хълма Монмартър, Казиното на Париж, друг монумент на едно по-малко пуританско, но по-популярно френско изкуство, също страда от ветровете на времето. Легендарното свърталище на удоволствието, с великолепните момичета и техните великолепни костюми с пера, пищните декори и щедрото излагане на изобилна сексапилност, може скоро да потъне в мрак. Настоящият директор, хореографът Ролан Пети — чиято съпруга, възхитителната Зизи Жанмер от години е звездата на спектакъла — обяви, че без външна помощ, покачващите се цени ще го принудят да затвори.
