факта, че френската кухня е била реформирана, с цел опростяване.
Между тях имаше и няколко по-възрастни мъже и жени. Жените най-често бяха там с цел да изкушават съпрузите си, а мъжете очевидно имаха професионални аспирации към кухните на техните родни страни. Едно момиче, вече завършило, галантно било отворило заведение сред дивата пустош на Монтана и, според всички сведения, се оправяло много добре.
Друг един студент — деветнайсетгодишно момче от Кънетикът, който копнееше да стане велик майстор сладкар, упорито отказваше да научи една френска дума, заявявайки, че неговата единствена цел в живота е да стане най-добрия майстор сладкар в Кънетикът. Той говореше на мъжа, който му преподаваше със свои подбрани вариации от тонове на страхопочитание и учудване, точно както някой млад природоизследовател би се опитал да опише видяно праисторическо животно. Външните кокалчета на лявата му ръка бяха обикновено разкрасени с лейкопласт, който удостоверяваше неговото страстно, ревностно увлечение при научаването как се режат майсторски и експедитивно различни зеленчуци на тънки резенчета с нож, остър като бръснач.
За да се преборя с влиянието на тези семинаристи на висшата кулинария върху мойте питателни навици, всеки път, когато бях вечерял прекалено добре предишната нощ, решавах да се настаня на видно място до една от масите на кафенето и демонстративно обядвах единствено само със сандвич от шунка и чаша червено вино. Фактът, че този хляб беше най-вкусния в света — една четвъртина от прясно изпечена франзела, срязана през средата и щедро намазана с масло — спомагаше много, за да облекчи болките на въздържанието, но въпреки всичко, моралното удовлетворение беше силно.
Както ставаше понякога, това, което аз считах за някакво невинно удоволствие — да приказвам за общи неща няколко пъти седмично с тези сериозни и просветени млади хора — допринасяше за моето парижко падение. Между техните редици имаше и едно младо, очарователно английско момиче, което не бе най- хубавото в групата, но не бе и най-незабележимото също така. Тя бе седемнайсетгодишната дъщеря на мои приятели, които бях срещнал в Швейцария и живееше в атмосферата на студентско пуританство в една тясна стаичка под наем заедно с малко по-възрастна нейна приятелка. Бях решил да напусна Париж за през зимата и апартаментът ми щеше да остане празен. Смесвайки щедростта с лукавството и припомняйки си, че апартаментът бе обиран два пъти, когато го оставях празен в мое отсъствие, аз предложих на момичетата, ако имат желание да се преместят в него, докато се върна. Тъй като кухнята бе най-хубавата стая в къщата, при това прекалено добре и екстравагантно обзаведена с убийствено модерни печка и хладилник — неотразими, мислех си аз, за новоизлюпени готвачи — те приеха с удоволствие, едно удоволствие, което бе силно акцентирано в тяхна полза, имайки предвид факта, че след като ми бе забранено да давам под наем наетото от мен, то те можеха да го получат без нищо.
В замяна, казах аз, щях да очаквам да поддържат мястото чисто и спретнато, да плащат за телефона и да не приемат никакви момчета за през нощта или да се отдават на шумни веселби, тъй като останалата част от малката сграда бе населена от малко буржоазни семейства, които, доколкото можех да предположа, ставаха в зори и лягаха в леглото най-късно в десет и следователно можеше да се очаква да се оплачат при появата на нежелан шум или на скандални, гръмки прояви.
Двете млади дами се заклеха, че ще бъдат модел на моминско благоразумие и че апартаментът ще свети като операционна при моето завръщане, на която дата те ми обещаха подготвянето на празненство с деликатеси, приготвени от най-напредналите ученици на Cordon Bleu.
Това, което недогледах, както мъж на моите години е вероятно да направи, когато има някакви отношения с толкова младо момиче, колкото бе „скромната“ дъщеря на моите английски приятели, бе, че когато и да се случеше да я видя, тя винаги бе заобиколена от тумби момчета.
Когато се върнах след три месеца отсъствие по други места, по-голямото момиче си бе отишло — поради причини, свързани с икономии, ми обясни моята „скромна“, американска приятелка, когато дойде, за да ме посрещне. Аз не попитах къде живееше тя сега. Апартаментът бе достатъчно изряден, но аз по-скоро почувствах, отколкото да бях сигурен, че няколко мои ризи липсваха. Въпреки че наемателките ми си бяха отишли, пощенската ми кутия продължаваше да се пълни с писма, адресирани до хора, за които никога не бях чувал, при това, всичките с мъжки имена. А телефонът продължаваше да звъни непрекъснато, по всяко време на деня и нощта, като гласовете от другата страна на жицата бяха мъжки и младежки, държейки се прекалено рязко с мен за това, че не са успели да се свържат моментално с тяхната скромна приятелка. Повикванията, отнасящи се до младата дама след три часа сутринта бяха често пиянски или дрогирани и винаги, без изменение, обидни.
Не бях пощаден и рано сутрин, също така. Звънецът позвъняваше, особено в началото на уикенда, докато се намирах в най-сладките моменти на съня си. Поклащайки се към вратата, аз се изпразях срещу група големи, млади американци и техните одърпани момичета, всеки от които, беше обяснено, ходеше на училище в различни части на Франция и имаше на гърба си по една раница, пълна със спални принадлежности, защото бяха възприели навика да прекарват уикенда си в Париж, натъпкани в различни ъгли на моя апартамент.
Въобще и не предполагам, че в моите четири малки стаи действително е била основана комуна, но се опасявам, че е било нещо много подобно.
За да се подсили болката, получих телефонната сметка за времето, през което бях отсъствал. Тя възлизаше доста над петстотин долара. Имаше суми за обаждания на много далечни места на други континенти и сметката бе придружена от заплахата, че ще бъда прекъснат като абонат, ако не платя сумата до два дни.
Решавайки никога повече да не правя добрина през целия си живот, аз платих сметката и отидох в Cordon Bleu, където една твърде неприветлива дама, седнала зад бюрото си, ме информира, че не знаела къде е моята приятелка и отказа да приеме бележката, която аз исках да оставя за нея, за да ми се обади при първа възможност.
За щастие, на следващия ден се натъкнах на нея, заобиколена, както обикновено, от своите развлечени обожатели. Колкото позволяваха условията да бъде деликатно, аз изразих, наред с другите неща, убеждението си, че ще бъде спортсменски от нейна страна да ми върне парите за телефонната сметка. Помолих я също така да ми върне двата комплекта ключове, които йй бях дал, макар да бях сигурен, че точно в този момент би трябвало да има поне една дузина комплекти, подрънкващи в джобовете на разни млади мъже из целия град. Младата дама обеща, че ще се появи своевременно на следващата сутрин с парите и аз я освободих да отиде при своята дружина от обожатели.
На следващата сутрин нямаше позвъняване на вратата и аз научих в последствие, че тя си бе тръгнала за Лондон, по пътя на по-нататъшната йй кариера. Единственият посетител, който имах този следобед, беше моята хазяйка, която била викана отново и отново от другите наематели в сградата, за да се оплачат от продънващите ушите звуци на рок музика, които се разнасяли из цялата постройка откъм шестия етаж всяка нощ, от думкането и подскачането от танци, предизвикващи вибрации в бетона, от грубите смехове и женски кискания, носещи се от асансьора, докато той се издигал към моя апартамент сред тишината на нощта. Това, което е ставало, не би могло да се опише като обществена, досадна неприятност, но със сигурност поне може да се нарече лична и хазяйката ми даде да разбера, че има силни основания да ме изгони от апартамента. Като завършек на мисълта си, тя подхвана темата за сина си, който бил на прага на женитбата.
Приемайки поражението, аз се съгласих да се изнеса преди да е паднал първи сняг.
Последното телефонно обаждане пристигна от нашето посолство в Белгия.
Един учтив, консулски глас попита за името ми, след което каза, че при него имало един млад мъж, който се нуждаел от помощ и който предложил на Американското представителство, което защитава всички нас, да ми се обади. Телефонът бе предаден на младия мъж. Беше един от най-постоянните придружители на английското момиче и може би най-неприятния от всички останали — груб и високомерен към всяко нещастно създание на възраст над двайсет и една години.
— Имам неприятности — обясни той. — Нещо стана на границата.
Полицията задържа приятелчето, с което пътувах. Той…
— Наркотици ли? — попитах аз.
— Нещо такова. Работата е наместена. На практика в колата нямаше нищо. Но те не ме пускат да вляза във Франция. И ми взеха всичките пари.
„Добрата стара Франция“, помислих си аз.
