лицата им бе изписан обезпокоителния, леко загрижен поглед, по който можеха да се познаят повечето френски магазинери, сякаш се опасяваха, че снабдителите им бяха доставили остаряла, развалена стока на монополистични цени, те бяха вежливи към клиентите си и помежду си и дори успяваха да изкажат една нервна, кратка фраза на поздравление към мен, когато влизах при тях с чековете от покера, макар това да не ставаше толкова често, колкото ми се искаше. Те работеха от седем сутринта до осем вечерта, като през цялото това време стояха прави и тичаха безкрайно много пъти нагоре-надолу по стълбите към склада в мазето. Тяхната единствена почивка бе в неделя следобяд и понеделник сутрин. Според съвременните стандарти за работно време и тежък физически труд, те влагаха много повече усилия, отколкото който и да е френски работник във фабрика, но въпреки това създаваха впечатлението, че са доволни от своето малко владение. Може би причината за това бе, че печалбата от предприятието си бе лично тяхна и можеха да правят с нея каквото си поискат. Може би, а е и по-вероятно, причината да е била човешкият аспект на партньорството помежду им — да вземат собствени решения, да се радват на възможността да побъбрят със съседите си и към тях да се отнасят като към хора, а не да се чустват като зъбни колела от някаква абстрактна машина — и всичко това да е поддържало нрава им ведър и да ги е карало да си мислят, че дългите, тежки часове на работа не са били загубено време.
И тогава изведнъж старецът умря. По изключение, магазинът бе затворен в делник.
Точно това бе моментът, в който започнаха неприятностите. Оказа се, че старецът е оставил имението си разделено между двойката, която работеше в магазина и още един син и дъщеря.
Влиза Балзак.
Едва старецът бе погребан и синовните сълзи проляти и изсъхнали, когато започна най-познатия от всички френски спорове — борбата за наследството. Дъщерята и другият син, които, доколкото аз знаех, никога не бяха стъпвали в магазина, нито пък бяха продали дори един фунт захар или литър вино в живота си, изявяваха претенции към собствеността, за която моите приятели — осребрителите на чековете ми, се кълняха, че не могат да живеят без нея. Братовчеди, нотариуси, адвокати, свещеници, далечни роднини, мъдри хора от града Алби, откъдето произхождаше семейството — всички се стекоха да раздават справедливост. Безрезултатно. След седмици, прекарани в спорове, убеждения и заплахи, всички страни по случая стояха там, където бяха в деня на отваряне на завещанието.
В една съдбовна утрин на прозореца на магазина, върху парче бял картон се появи тъжния надпис „A Vendre“ и когато младата двойка със зачервени очи, започна да разпродава на убийствено ниски цени каси с вино, купчини консерви със сардини, буркани с пастет и кашони с вкусни английски бисквити, мястото започна да добива вид на склад, плячкосан от нахлуващи военни части. Не се яви никой, който да купи доброто име, солидната репутация, благоприятното разположение, изгодните условия за продажба — може би, защото наследниците отказваха да се съгласят със стойностите на тези несъизмерими неща.
Най-накрая, с изпразнени лавици, магазинът бе затворен и хората, които вече ми бяха станали добри и достойни за съчувствие приятели, отпътуваха за Алби, за да се опитат да започнат там някакъв нов бизнес.
Помещенията останаха празни повече от година, като тъжна, болезнена гледка за очите на съкварталците, един мълчалив укор към структурата на ядреното семейство. След време мястото бе отново отворено като открит пазар за плодове и зеленчуци, излагайки непознати и непонятни образци, като новозеландско киви, кумкуат или пресни червени фурми, но повече не се получи, както бе преди. Макар че новите собственици също работеха в неделя сутрин, никога не събрах куража да ги помоля да ми осребрят някой чек.
Въпреки че първото впечатление на читателя се обуславя от представите за живот, воден, добре или лошо, ден за ден, в района не са пренебрегнати и интелектуалните домогвания. В едно от блестящите, нови блокчета с просторни апартаменти на авенюто, идващо откъм Сена, един предизвикващ международни страхове легален експерт и теоретик, с красива американска съпруга, пише предупредителни пророчества за това, което ще се случи със световната икономика, ако настоящите тенденции продължават да се развиват по същия начин. Оттатък ъгъла един млад учен, прославил се като най-добрия танцьор във Франция, може да ви каже всичко за най-новите експерименти в института „Пастьор“, където работи самият той, и където понятия като кварк и чар се изследват обстойно. Предполага се до този момент, че чарът е най-малкия съществуващ елемент на материята, а един кварк се състои от три чара — един положително зареден, един отрицателен и един неутрален.
Доколкото се простира моята ограничена способност да проследя всички тези мистерии, това са свързващите сили, които предпазват всичко — камъка, плътта, тревата, водата — от разпадане и превръщането му в експлозия от невъобразим хаос. Цялата тази информация е много далече от курса ми по химия в колежа, където ме учеха, че атомът е най-малката неделима частица във вселената и че засега от тях са ни известни само деветдесет и две. Не съм провеждал допитвания колко назад са изостанали в наши дни лекциите по химия в Сорбоната, в сравнение с изследванията на института „Пастьор“.
Танцуващият млад учен ще ви обясни с вещина и за инженерното разработване на генетична материя и ще изрази надежди, че приблизително до пет години изследванията в тази област ще са отишли достатъчно напред, за да стане осъществимо контролирането — чрез създаване на нови, живи химични съединения — на вируси, които се считат за причинители на множество човешки нещастия. След това ще си погледне часовника и ще отбележи, че трябва да тръгва, за да хване влака на път за седмичната си почивка, през която кара ски.
За известно време изглеждаше, че института „Пастьор“, заедно с цялата си знаменита история, ще трябва да затвори вратите си, точно както и Casino de Paris, а и поради същите причини — липса на финанси. Но правителството се притече на помощ и сега субсидира института до петдесет процента от текущите му разходи, докато за другите петдесет процента се грижи производството на ваксини, което би трябвало да доставя удоволствие на мъжа, дал името си на института, където и да се намираше този мъж в момента.
Дамите, които се чувстват загрижени за положението на жените в света на науката могат да си отдъхнат, като научат, че около половината от изследователите на работа там са жени. В един град, в който са се произнасяли имената на жени като мадам Помпадур и Ева Кюри, доминирали в различни области на човешките стремежи, това не би трябвало да учуди никого.
Сигурно трябва да има огромна орда от интелектуалци, криещи се зад звънците, които отварят предните врати на сградите в квартала, след като толкова много от хората, без значение дали мъже или жени, които човек подминава по улицата, изглеждат отчайващо книжовни и интелигентни, макар че с французите човек може да се обърка, когато се опитва да определи същността им според физическото излъчване и начина на обличане. Скрити зад бради, с високи чела, срещащи се навсякъде, с проницателни, анализиращи погледи, са най-общите характеристики за мъжете и жените, седящи с часове пред кафето си в кафенетата, нахвърляйки някакви случайни бележки върху лист хартия, който може да съдържа или да не съдържа някой ред от апокалиптична версия или просто трябва да напомни за купуването на половин килограм кренвирши. Това не може да каже никой. Съседът, към когото хвърляте бегли погледи, може да се окаже органичен химик или пък месар, обядващ през почивката си. За разлика от Америка, външните белези на мисълта са считани за социално приемливо явление.
Когато започнат конните състезания в Париж, което само по себе си е една приятна част от годината, на авенюто се появява един ягуар, излизащ от подземния си гараж, управляван от американец, който навлиза във втората половина на шейсетте, облечен с хубави, тъмни дрехи и с черен каскет на главата. Само за един невероятен ден, по времето на който той бе командващ лейтенант в Американския морски флот — въпреки, че тези героични подразделения на нашите въоръжени сили нямаха никакви плавателни съдове по-близо от Port Mailot, вместо да са до Cherbourg, за да стане това, което стана — той се оказа, по силата на някаква непонятна организация, нашия военен водач в Париж и бе същият мъж, който ме насочи към болницата, където един редник от нашето поделение лежеше ранен, след като бе ударен по време на въздушна атака. Франкофил и възторжен любител на конете, той подпомагаше възстановяването на състезанията с коне, считайки това за естествена отличителна черта на парижкия пейзаж. Мълчалив човек с непреклонна честност и неподкупност, той има достъп до всички места, включително и до святата зона,
