щяха да ми струват, ако се захванех с неприятностите да извървя пътя през целия град и да се наредя на опашка пред касата. Бих могъл да продам старата си мебелировка без да се помръдна от всекидневната си, или да се отбия при един търговец, който или щеше да купи каквато истинска недвижима собственост се окажеше, че притежавам, или щеше да е подготвен да ми продаде който и да е от стотината апартаменти в списъка му по избор.
Ако поради някаква причина се окажех в невъзможност да използвам собствения си апартамент, около мен имаше разнообразна гама от хотели от всякаква категория лукс, където можех да отседна за седмица- две, заобиколен от пътуващи търговски агенти, североафриканци, американски студенти, млади английски туристи, португалски работници, тананикащи си индийци, съмнителни дами, военни по време на неопределени визити във Военното училище и опасно изглеждащи мъже, които спяха през целия ден и след това се появяваха, изглеждащи още по-опасни, през нощта.
За попълване на финансовия фонд, човек въобще не бе необходимо да се отделя от обкръжението на квартала, тъй като там имаше четири или пет банки под ръка, една от които бе обрана посред бял ден, предизвиквайки диво преследване с осемдесет мили в час по препълнените с хора улици, продължило от другата страна на Сена, където престрелката приключи с убийството на единия от крадците и възстановяване на плячката в осми район, който — със своята пъстра, разбъркана смесица от кина, нощни заведения, ресторанти и бляскави магазини за облекла, бе, може би, много по-подходящо място за стрелба на полицията, отколкото мрачната улица, на която бе разположена опустошената банка.
Това не би трябвало да означава, че в други времена моят квартал е бил абсолютно незасегнат от престъпления. Касата на малкия италиански ресторант, който аз често посещавах, бе сръчно опразнена от двудневните си приходи, докато собственикът и персоналът му обядвали в една стаичка близо до кухнята. В касата имало доста пари, но тъй като голяма част от плащанията за храна и алкохол били направени с лични чекове и собственикът познаваше почти всеки от клиентите си по име, няколко телефонни разговора направиха възможно спирането на чековете и написването на нови, които да компенсират загубите на бедния човек, или поне част от тях. Малко след като бе извършено това злодеяние, (собственикът подметна с мрачна италианска ненавист, че знае кой е бил злодеят), ресторантът бе затворен за някакви промени.
Когато бе отворен отново, барплота и касата бяха преместени на безопасно място в дъното, виждайки се изцяло откъм кухнята.
Моят собствен апартамент, какъвто си беше скромен, се оказа също така обект на нарастващото с годините беззаконие. Той бе посещаван чрез взлом два пъти по време на мои отсъствия — първият от които се оказа доста притеснителен, докато трябваше да обяснявам на детектива по случая, че не е било взето абсолютно нищо. Както си разглеждаше малкото триъгълно парче стъкло, прилежно изрязано от прозореца близо до дръжката на вратата, която водеше навътре откъм терасата, детективът кимна с глава, сякаш това бе стара, позната история.
— Изглежда много странно — казах аз. — В края на краищата тук е имало пишеща машина, преносим радио-фонограф, малък телевизор, едно чекмедже пълно със сребърни прибори…
— Човекът, който е свършил тази работа — обясни ми детективът, — е бил професионалист. Вероятно стаята му е натъпкана с петдесет пишещи машини и телевизори, или комплекти сребърни прибори. Него са го интересували само пари и бижута. Единственото, което е трябвало да направи тук, е било да хвърли един бърз поглед наоколо, за да види, че си губи времето.
Бях си създал още един враг, помислих си тогава аз, макар и в друга професия. Бях изгубил времето на един усилено работещ човек.
— Най-вероятно той е останал в апартамента ви не повече от десет минути — продължи детективът. — Ние знаем с кого си имаме работа. Той прави между три и четири обира в този квартал. Имаме и негово описание. Носи тъмен костюм и кафяви ръкавици и никога не оставя отпечатъци. Работи само през деня, защото тогава апартаментите обикновено са празни. Освен това, ако бъде хванат, наказанието му ще бъде на половината на това, което би било, ако работеше през нощта.
Това бе новост за мен.
— И защо е така? — попитах аз.
— Защото, когато един крадец нахълта през нощта, се очаква наемателите да са там и при опита му да се справи със ситуацията съществува голямо изкушение да действа с насилие. Законът е суров.
Той ме отведе до полицейското управление, намиращо се близо до пазара, на съседната улица „Амали“, където изчука с един пръст моите показания на някаква древна пишеща машина. Това бе необходимо заради скромните ми претенции към застрахователната компания по отношение на това, което би ми струвало подмяната на стъклото на вратата към терасата, както и за архивите на полицията.
Никога повече не видях този детектив, но затова пък на следващия ден на вратата ми позвъни един репортер от „Фигаро“, за да получи сведения за обира, или в действителност за необира. Помолих репортерът да не включва темата във вестника, но той само се усмихна и когато на следващата сутрин си купих „Фигаро“, историята бе там, заедно с името ми, адреса, описание на сградата и етажа, на който живеех, една доста полезна информация за следващия таен посетител, който този път действително бе взел един магнетофон, заедно с подбор записи, показващи, че очевидно е колекционер на лека музика и въобще не изпитва нужда от Бетховен или пък Малер.
Улица „Амали“ се появи отново в новините няколко години по-късно, когато започна преследването на един мъж на име Карлос — южноамерикански терорист, известен с репутацията си, че е бил замесен в отвличане на самолети и поставянето на бомби в посолствата на няколко страни. Когато двама полицаи, водени от един информатор го издирили, той застрелял директно и тримата и след това избягал. По-късно бе разкрито, че с чувство на палава ирония, той се бил укрил в апартамент на улица „Амали“, намиращ се само на хвърлей камък от полицейското управление. Последната новина за него се чу, когато той застреля един от арабските министри от OPEC по време на среща на организацията във Виена, когото бил объркал за израелец. Той бе взел заложници, които освободил, след като заедно със съучастниците си получил свободен въздушен коридор до Алжир. Беше фотографиран, усмихвайки се, заобиколен от височайши особи на страната, докато слиза на летището.
Друга, не толкова насилствена драма, по-скоро в стила на Балзак, отколкото на Ян Флеминг, бе изиграна също до своя трагичен край на отсрещната страна на моята улица, където бе разположен магазин, търгуващ с широко разнообразие от хранителни продукти, като основните артикули поделяха мястото на претъпканите лавици с някои по-екзотични нещица, като пастет от кос, пастет от фазан, английски бисквити, супа от костенурки, дебели, подлютени с чесън наденици, торби с пресни орехи, свръхголеми, сочни сини сливи, резенчета шоколадови вафли, загънати в златно фолио, за да изглеждат като монети. Що се отнасяше до американската търговия, която бе малка, но доста полезна, там имаше corn flakes, брашно за палачинки и бърбън. Както при почти всяка търговска къща, занимаваща се с продажба на хранителни продукти от различно естество, там имаше и подбрана селекция от вина. За децата от квартала бонбоните се продаваха на парче за няколко сантима от огромни стъклени буркани, наредени покрай стените, както и сладки ореховки и ароматни кексове с джинджифил, изложени на показ, за да изкушават апетита на подрастващите.
През щастливите недели собствениците на магазина ми осребряваха всякакви чекове, които евентуално бях спечелил по време на съботните, нощни покер игри, дори когато чековете бяха за всяващи страх суми.
Това беше нещо повече от удобство, тъй като дори банките да бяха отворени, те имаха забрана от властите да осребряват френски чекове на чужденци, които не бяха законни поданици на страната. А тъй като неколцината други леваци в играта, които лоялно, седмица след седмица се опитваха да направят кента, бяха французи и нямаха разрешение да притежават чуждестранни сметки за франкове, беше лесно да се разбере огорчението ми, когато магазинът разпродаде богатите си запаси от храна и алкохол и след това бе затворен.
Драмата в този процъфтяващ, малък „търговски център“ по-скоро започна, отколкото завърши с една смърт. Магазинът бе притежание на един застаряващ, но енергичен мъж, който сам правеше доставките, мъкнейки, без да се оплаква, каси с бутилки нагоре по тясното, стръмно стълбище и разтоварвайки тежки чували и кашони с консервирани храни от камионите. Помагаха му неговият син и снаха му. И макар че върху
