където се намират съблекалните на жокеите. Пристигайки с две или три елегантно облечени дами, той ги отвежда ритуално до определени места покрай хиподрума, докато колата му се откарва почтително до най- доброто място за паркиране, близо до главната трибуна. Този мъж прави рядко залози, въпреки че има непрекъснат поток от треньори и агенти на жокеи, движещ се към кабината му или към мястото му, където е застанал до огражденията за конете. От друга страна, дамите, които го придружават, правят залози с невъздържана страст, обикновено с не по-голям успех от някой, който никога през живота си не е виждал седло и се опитва да направи избора си с мятане на зарчета. Толкова засега за вътрешната информация.
Подобна вътрешна информация не съществуваше в кафенето на ъгъла на Avenue Bosquet и Rue du Champs de Mars, където обаче имаше кутия за залози, за привържениците на P.M.U. /Pari-Mutuel Urbain/, правителствена организация, която отговаряше за залаганията извън хиподрума и за всички състезания във Франция. В кафенето съществуваше само надеждата, крясъците за божествено водачество и подозрението към всички журналисти, пишещи за състезания. Местната разпаленост за наддаванията бе разгаряна от спомените на някакъв мъж за страхотния удар на един от сервитьорите, който спечелил шестнайсет хиляди франка със залог от три франка и който след това се зарекъл никога повече в живота си да не се занимава с хазарт.
Забелязвайки, че от време на време проявявам интерес към някой и друг кон, собственикът на кафенето се опита да ме подмами в една покер игра заедно с група негови приятели. Но френският покер има склонност да бъде толкова неконтролируем, с толкова много измамни вариации, че аз разумно отклоних поканата, чуствайки осезаемо как раздаването на карти при непознати правила, при това седнал да играя на маса, пълна с французи, познаващи един на друг хитрините си наизуст, можеше да доведе финансовото ми състояние само до обедняване.
Самото кафене, със своите две редици маси на тротоара, беше най-подходящото място, за да усети човек пълния аромат на квартала. То бе събирателен пункт за учениците тинейджъри от съседното училище — момчета и момичета, които бръмчаха наоколо върху едноцилиндрови мотопеди, прекалено шумни, но способни да се проявят в най-добрата си форма с около трийсет километра в час. Момичетата понякога бяха болезнено красиви в бродираните си сини дънки, докато момчетата бяха често с бради, с разчорлени, дълги коси, стърчащи от предпазните им шлемове и целият им вид не заслужаваше, поне в моите очи, целувките, с които бяха обсипвани от техните женски компаньонки.
Поради смесеното естество на квартала, това място беше прекрасно за човек да седне и да наблюдава хората, което, след войната, се счита за най-древното човешко забавление. Там винаги можеха да се видят деца, които си играят с кучета или пък просвистяват бясно покрай масите върху велосипедите си, екипирани с по две малки, допълнителни, задни колела, които можеха да се свалят успоредно с порастването на велосипедиста или когато той станеше достатъчно сръчен, за да не се нуждае повече от допълнителна подкрепа.
Там можеха да се видят добре изтупани военни офицери, крачещи напето, с куфарчета под ръка, намиращи се в добра форма, дори и да бяха прекарали целия ден зад бюрото. Там бяха и високите, красиви, черни, африкански дами, поклащайки се грациозно в ослепително оцветените си дълги роби и тюрбани. Там беше и един мъж със смешно-уродлива гуша, каращ те да се чувстваш благодарен за сравнително доброто си здравословно състояние. Там бяха и линейките, минаващи с надути сирени, на път към някой инцидент, успокоявайки те с мисълта, че този ден няма да ходиш никъде с кола. Там бяха и автобусите, искрящо чисти, ненатъпкани и без обезобразяващи ги драсканици със спрейове, които с няколко прекачвания на различни спирки тук и там, можеха да ви разведат на една приятна, спокойна разходка из града. Там бяха домакините, хванали ръчичките на весело облечени дечица, тръгнали на пазар. Там бе и изобилието от бременни млади жени, демонстриращи своята вяра в бъдещето на Франция.
Късно следобяд се появяваха дами, които изглеждаха сякаш току що са излезли от напарфюмираната вана и от страниците на „Вог“ едновременно, разхубавявайки авенюто, тръгнали може би да пофлиртуват на вечеря в някой ресторант.
Там бяха момчетата в спортни екипи, дриблиращи с баскетболна или футболна топка, както и червендалестите момичета с тенис шорти и с ракети, стърчащи от саковете на багажниците зад седалките на велосипедите им. Там бяха и едноръките мъже с ордени върху дрехите си, напомнящи ви за една война, в която сте оцелели.
Оттатък авенюто човек можеше да види мургави мъже, работещи с гигантски, разравящи земята съоражения, сякаш са на пясъчна площадка, зад успокоителните табели, обясняващи, че те работят върху подобряването на своевременно влошилата се парижка телефонна система.
В два часа, когато „Монд“, винаги с датата от следващия ден, пристигаше в магазина за вестници няколко врати по-надолу, човек можеше да види джентълмени с порядъчен вид, зачели вестника си в движение, да поклащат глави на това, което са видели на първа страница.
Изобилието на китайски и виетнамски ресторанти в квартала придаваше ориенталски нюанс на атмосферата, докато готвачи и сервитьори минаваха забързани по работите си, с толкова плавна походка, сякаш бяха на колела. В самото кафене, стенографки шепнеха забързано своите уверения в любов на недохранени, млади мъже, които можеха да им отделят само един час. На самия барплот, както винаги имаше стандартните един-двама пияници, с дрезгави, пресипнали гласове и спукани капиляри по лицата от дълги години на редовно пиене.
От време на време се появяваха и няколко туристи, успели да се изгубят някак си на път за Наполеоновата гробница, с меню в ръце, питайки се един друг на английски, немски или холандски дали някой знаеше какво е croque-monsieur. Или пък щеше да се появи някое дърдорещо американско семейство с деца от всички размери, изпитващи щастие, че се намират в чужбина, като големият син носи един пълен кашон с бира, тръгнали на пикник към широките ливади на Champ de Mars. И винаги неизменна картина бяха сервитьорите и сервитьорките, забързани сред движението с големи кошници, пълни с дълги, горещи, ароматно миришещи франзели хляб от пекарната срещу кафенето, както и фризьорките с белите си престилки, поклащайки се грациозно по паважа с табла с малки чашки черно кафе за колежките им по работните места.
Гледката от двама полицаи, слезнали от патрулната си кола, за да напишат акт на енергично протестиращ шофьор, беше винаги радушно посрещана от много зяпачи, особено, ако водачът се окажеше жена. А всеки наблюдаваше с одобрение как един млад полицай, облечен като механик, сръчно обездвижваше кола, която бе паркирана пред кафенето три дни и три нощи, като заключваше някакво жълто, метално съоръжение към едно от колелата, успокоявайки се по този начин, че собственикът на колата ще трябва да рапортува в полицията и да си плати глобата.
Във всеки град има хора, които скитат по улиците, говорейки и жестикулирайки на самите себе си и нашата улица имаше своя дял от тях, благодарение на които се прибавяше подсилващ ефект на лудост сред иначе строгата прагматичност на оживената артерия. По време на един такъв паметен случай, безформена старица, понесла торба с парцали и стари вестници, разярена, че една превзета, надута жена пред нея не объща никакво внимание на разговора й, ритна оскърбилата я пешеходка умело в прасеца. В сценката се намесиха толерантни зяпачи, за да предотвратят повикването на полиция, а безформената старица, гушнала окъсаната си торба, продължи по пътя си, ораторствайки.
Няколко врати по-надолу имаше работилница за слепи и редовните клиенти на кафенето можеха да покажат дълбокото благородство на душата си, като скачаха от мястото си, за да преведат някоя бедна душа с бял бастун през авенюто. Един сляп млад мъж бе оставян нарочно да намира пътя си сам, особено от момичетата, защото неговото помрачено либидо го подтикваше да използва свободната си ръка прекалено свободно върху моментната си компаньонка, докато шепнеше неприлични покани за гостуване в стаята му.
Американският колеж — едно седалище на знанието, близо до реката — допълваше със своето съществувание младежкото очарование на мястото, също както и Cordon Bleu School, намиращо се надолу по улицата. Там, на шокиращи цени, студенти от целия свят, включително и една значителна група японци, се опитваха да научат тайните умения как се прави бяло масло и как се разточва крем пита. Студентите прекарваха свободните си часове на масите в кафенето, с извадени пред тях учебници, сравнявайки записките си за приготовлението на патица с портокали и медальон с гъби, при това, невероятно сериозни, критикувайки работите си един на друг (прекалено много брашно в соса, малкия), съвсем забравили за
