— Това, което искам да направиш, Шоу — каза той, — е, искам да кажа, че ти имаш всякакви познати контета в дипломатическия корпус и разни такива — искам да кажа, че можеш да говориш с тях и да гарантираш на тоя приятел тук, че ще му върнеш това, което ми струва за билета до Париж, ако схващаш идеята ми…
— Събота вечер е — рекох аз. — Къде мислиш, че бих могъл да намеря някакви дипломати в събота вечерта?
— Но поне би могъл да пробваш, за Бога. Трябва да отида в Париж, човече. Какво искаш да направиш — да ме оставищ в тая задръстена Белгия ли?
— Да — отвърнах аз.
— От голяма помощ си ми, приятелче — рече той сардонично. — Е, да не се изненадаш, ако те посетя тези дни.
Той затвори телефона. Съжалявах, че не можеше да ме посети през следващите десет минути.
В края на краищата, след като написах писмо до бащата на момичето, получих чек за телефонната сметка и самото момиче ми написа едно благовъзпитано, извинително писмо, обяснявайки, че очевидно не е била толкова разумна и зряла, колкото си е мислила, че е.
С това, аз реших, че проблемът е приключил и започнах приготовленията си, за да напусна Франция. Но точно преди да бяха пристигнали работниците по пренасянето на багажа, съседът под мен се обади по телефона, умолявайки ме да не пускам водата в тоалетната на банята си — отгоре течали потоци вода. Естествено, това се случваше в неделя, когато водопроводчиците не действат под пълна пара в Париж. Някак си, успях да намеря спасителна група и пороят бе спрян.
Но на следващата сутрин на вратата позвъни един водопроводчик, носещ в ръце найлонова торбичка. В торбичката, проблясвайки като скъпоценности, се виждаха остатъците от един масивен, стъклен пепелник, който бил намерен в тръбите между моя и долния етаж.
Водопроводчикът ме посъветва да се свържа със застрахователната си компания, за да бъдат оправени разноските по повредата.
Както намекнах по-рано, има определени аспекти, свързани със заминаването ми от Париж, които не ме изпълват с особена носталгия.
ДОПЪЛНЕНИЕ
Настоящото „допълнение“ представлява оптимистичен, макар и безплоден журналистически опит за надбягване с времето или по-точно безкрайна битка със съдбата и промените, която седналият зад пишещата машина е обречен винаги да губи.
Няма как да се напише нещо трайно за нашия свят, в който градовете се раждат и умират, расите мутират, броят на изобретенията се множи, далекосъобщенията ни дават мигновена връзка, а политическите пристрастия помитат цели поколения като с цунами. Само си помислете за някой град, познат и обичан от вас, и опитайте да си представите какво бихте казали за него преди двайсет години. Или двайсет години след днешна дата.
ВСИЧКИ градове, евентуално без Венеция, имат пълното право да се променят. В това отношение Париж също е направил своя избор и, за добро или лошо, се изменя по хиляди различни начини. Който и да е американец, пристигнал в града след двайсет годишно отсъствие, вероятно ще реши, че паметта му изневерява, докато се озърта за някогашния Париж, познат му отпреди. А писателят, седнал да препрочита остарелите си бележки, положително ще трябва да се съобрази с днешната истина и да ги направи актуални за читателя.
Небето, например, е съвсем различно от едно време. Цветът му е станал друг от промишлените замърсители на въздуха, които почти не го напускат, да не говорим за пронизващите го небостъргачи, чиято съмнителна естетика не догонва дори студенината на американските им събратя. Автомобилостроителните предприятия покрай реката бълват леки коли с размерите на кадилаци, само дето им отстъпват по степен на обезопасеност. Поради стремежа към решаване на неразрешимия проблем с автомобилните потоци улиците са се превърнали в хаотични еднопосочни тунели, като посоката на движение се променя мистериозно с всеки нов полицейски префект, така че търсенето на даден адрес прилича на печално лутане в лабиринт от средновековни пасажи, при което пътят често се оказва блокиран от спрял камион, чийто водач лениво и без да бърза разтоварва каси евтино вино.
Големите хотели вече не са пълни с американци. На тяхно място са се разположили арабите, плътно следвани от германци и японци.
А част от най-престижните хотели са купени от английски корпорации, което никак не се понравило на персонала и последвали стачки, защото хората не можели да свикнат с мисълта, че сервираните от тях ястия ще бъдат приготвяни от британски готвачи.
Докато плаща сметката си в ресторанта американецът превръща наум франковете в долари и това го кара да се срамува от своята разточителност, а туристите, които навремето смело са поръчвали лимузина с шофьор от хотела до летището, сега вече гледат да използват автобуса, защото с мълчаливото съучастие на портиера, въпросната лимузина понастоящем би струвала поне сто долара за същия маршрут. Има ново летище, наречено разбира се на името на генерал де Гол, но то е разположено на още по-голямо разстояние и от Орли, до него се стига трудно и подлезите му са облицовани с някакъв пластмасов материал, така че при други обстоятелства човек би казал, че са кошари за добитък.
Навсякъде се издигат хотели от типа „Хилтън“ или негови близки подобия. Има и закусвалня „Макдоналд“ с хамбургери. Супермаркетите процъфтяват и наоколо е пълно с момичета, които не знаят и дума английски, но пък носят блузи с надпис „Канзаски университет“.
Черните джинси са заменени със сини, които явно са de rigueur. В почти всички ресторанти, дори в най- луксозните, вече пускат и без вратовръзка. На всеки ъгъл има бутици, предлагащи вносно готово облекло. За сметка на това в халите ги няма кошниците с кресон, а и самите хали са изчезнали. Старите метални павилиони на Бальтар са съборени и на тяхно място е направен огромен изкоп, който е единствената останка от онзи денонощно кипящ свят, известен като търбуха на Париж. Новите хали се намират в Рюнжи и представляват безмилостно модерен конгломерат от навеси и бараки, струпани на пътя за Фонтенбло. Онова, което някога е било оживен нощен базар, сега е придобило духа и вида на военен склад. Никой собственик на бистро вече не може да се похвали, че месото и зеленчуците му са най-пресни, понеже ги пазарува всеки ден в четири часа сутринта, тъй като няма кой да му повярва. Нито малките ресторантчета, прозиращи зад камионите със стока, нито ръчните колички или купчините плодове в началото на Рю дьо Риволи са последвали прокудените търговци.
Изключение правят само десетките хиляди плъхове, тъпчещи се до насита с богатствата на пазара, които незнайно как са успели да се придвижат до новото му местоположение и изглеждат все така дебели и охранени.
Няма ги и много от известните ресторанти. Например „Беркли“, прочут със своите ecrevisses a la nage и клиентелата си от кинодейци, политици и журналисти в момента се е превърнал в претенциозна сладкарница, посещавана предимно от обикалящи магазините жени, които се отбиват да разменят последните клюки, докато похапнат по някоя паста. Или западналият до нивото на махленско кафене „Перигурден“, от чийто втори етаж човек можеше да се наслаждава на Нотр Дам, както си седи в приятния салон с тъмна ламперия и похапва трюфели, приготвени на жар — блюдо, което вече не се намира никъде. А ресторантът, наречен на името на джазовия барабанист Мусташ и построен по оригинален проект на Тронер — един от най-добрите сценографи в света — който в продължение на пет години беше неизменното място за срещи на tout Paris и чуждестранните му гости, е намерил своето Ватерло под формата на един от най-зловещите моменти в кулинарната история на града. Разразила се нещо като епидемия от извънсетивни възприятия, в резултат на която плъзнал слухът, че качеството на храната в „Мусташ“ е силно влошено и само след седмица телефонът за резервации окончателно замлъкнал. Салонът оставал празен и едва тук- там се виждал по някой самотен невежа, който унило преглъщал поднесената му храна, без да обръща внимание на великолепната обстановка, чието очарование обаче придобивало мрачен оттенък, поради липсата на посещаемост. Собственикът също побързал да последва оттеглилата се клиентела и днес, макар и с ненакърнена красота, ресторантът се е превърнал в изоставена brasserie, издържаща се от субсидиите
