Германия в Първата световна война.
В Париж много обичат скандалите. Царството на политиците дава своя щедър принос в пикантните клюки. Самият господин Митеран, който беше само на косъм от президентството, бе замесен в нелепа пародия на заговор, където трябваше да играе роля във фалшив опит за покушение върху живота му от страна на един законодател от дясното крило. От автоматичния пистолет бяха изстреляни истински куршуми и господин Митеран направи убедителен скок над стените на Люксембургската градина, за да прибави повече реализъм към сценария. В опита си обаче да изложи своята жертва на присмех, законодателят от дясното крило малко преигра като се разприказва наляво и надясно за своето участие в историята. Той беше вкаран в затвора за кратък период от време, а Митеран, поставен само за мигове в неудобно положение, продължи стабилно да се изкачва до сегашната си позиция. Трудно е да си представим английски член на парламента, който се крие зад някое дърво в Хайд парк от куршуми, внимателно прицелени на пет метра встрани от скривалището му, или американски сенатор да се гуши зад колона на мемориала Линкълн при подобна ситуация и след това да станат лидери на своите партии. Бедният Уилбър Милс, който след цял живот прекаран в конгресменска неподкупност, беше прогонен от Вашингтон само защото се разходил по сцената в Бостън, където приятелката му играела в представление със стриптийз. В Париж на това най-вероятно щеше да се погледне като на моментно сантиментално умопомрачение, което по никакъв начин не се отразява на политическата квалификация на Милс.
Дори Помпиду беше обект на отвратителни слухове след убийството на югославянина — бодигард на филмовия актьор Ален Делон, — с когото се говореше, че Помпиду няколко пъти е вечерял. Носеха се слухове по приемите и ехо из пресата, никога документирани и постоянно променящи се, за неопределени сексуални отношения, на които никой познавал двойката не би могъл изобщо да повярва, но те продължават и до ден днешен, дълго след смъртта на Помпиду.
Когато се разкри, че в една от сградите в центъра на града са разположени монитори, работещи по двайсет и четири часа на ден и частните разговори на почти всеки, който е някой, са записвани и подслушвани от довереници на властващата партия, за седмица или две имаше някакво раздвижване, след което вниманието на обществеността се прехвърли върху по-интересни теми. Все пак Жискар нареди учреждението да бъде временно затворено и обеща занапред да няма такава практика.
Парижаните открито се чудеха защо ние американците вдигнахме такава врява около аферата „Уотъргейт“. Какво друго може да се очаква от един политик? Какво друго би могъл да прави?
Когато един възрастен и уважаван духовник от висок ранг беше намерен мъртъв в апартамента на дама, която не се славеше с добродетелност, официалната версия гласеше, че той бил на посещение при нуждаеща се от морална подкрепа енориашка. Всеки парижанин, както обикновено, имаше пълна неофициална версия на историята, събрана в по-голямата си част от безбройните скандални хроники, чиито грабващи окото заглавия изглежда се печатат с особено незачитане към каквито и закони срещу клеветата да съществуват във Франция. Във всички случаи се оказва, че има някой вътрешен човек, готов да разкаже това, което знае или което претендира, че знае пред предприемчивия репортер с натъпкан с франкове портфейл.
Ако за информираността на градските жители за това какво става в света около тях може да съди по броя на различните вестници, които им се поднасят, обитателите на Париж сигурно са между най- осведомените в света. Докато нюйоркчани трябва да се задоволяват с три сутрешни вестника, сред които е и повърхностният „Уиминс уеър дейли“ и един вечерен вестник „Поуст“, парижаните могат да се просвещават и да са в крак с почти всички нюанси на общественото поведение и политическите мнения от най-малко тринайсет всекидневника. Макар новините да не се пренебрегват, полемиките и реториките не са ограничени само в средата и края, както е в американските издания. Нерядко на видно място по първите страници има трезви размишления в пищна проза от членовете на Френската академия по какви ли не въпроси, според това какво се е въртяло в главите им по време на закуска предния ден, а „Фигаро“ неизменно публикува труда на сатирика Пиер Данинос в множество колони на първата си страница, когато нещо го подтикне да напише някое от хапливите си, извънредно цивилизовани есета.
Всяко обсъждане на пресата в Париж би било непълно, ако не се спомене парижкия „Хералд Трибюн“, платежоспособен и надживял своя родител, покойният нюйоркски „Хералд Трибюн“. Сега парижкото издание се нарича „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, публикуван с нюйоркския „Таймс“ и вашингтонския „Поуст“, една комбинация, която дава на щастливия редактор в известния му наемен офис на Рю дьо Бери богата възможност да избира от какво да си сглоби вестника. Резултатът е достатъчен да накара който и да е маниак на тема вестници от Ню Йорк или Вашингтон да въздъхне от завист, защото само на четиринайсет страници, а понякога дори и на по-малко, „Триб“ всеки божи ден може да си позволи да пусне Арт Бъкуалд, Джеймс Рестън, Уилям Бъкли, Ред Смит и Уейвърли Рут, този очарователен осемдесетгодишен гастроном и капризен историк на храните, консумирани от нас през вековете.
И при цялата си космополитна сложност и международни интереси „Триб“ успява да запази и чара си на вестник от малък град, като с добросъседско чувство публикува писма до редактора за и против парижките нрави или парижките цени. Когато там се появи една неучтива рецензия за моя книга, препечатана от нюйоркския „Таймс“, издателят със съчувствие публикува моя отговор, където ми беше позволено да изтъкна пред читателите на „Триб“, че книгата най-подло е била изпратена в друг отдел и че една рецензия не прави романа по-добър или по-лош. Макар изобщо да не бях писал нищо за „Триб“ и рядко да сътрудничех на нюйоркския „Таймс“, никога не бих и помислил да изпратя такова писмо — или каквото и да е писмо въобще — на „Таймс“.
Поради една проста причина. Те никога не биха го отпечатали.
