Сещам се за „Александър“ на авеню Джордж V, където всяка вечер в полунощ се събираха всичките ми американски приятели, сякаш са в клуб, а Боб Капа с провиснала от устните цигара непрекъснато повтаря на своя провлачен унгарско-английски: „Не съм щастлив.“ Тук е и Джон Хюстън, пристигнал да работи в „Мулен Руж“. Каръл Рийд и Бърт Ланкастър правят своя цирков филм, а Джийн Кели се снима в „Един американец в Париж“. Помня и Тола Литвак с буйната му бяла грива и лентата на Почетния легион на ревера на сакото му, превърнал се в същински герой на Париж, откакто постави „Метерлинг“, както и седналата до него очарователна манекенка, която после му стана жена.
Дошъл е и хапливо язвителният Били Уайлдър за снимките на филма „Любовен следобед“. Помня как Дейвид Шьонбрюн разговаряше на безупречен френски на всякакви теми и с нетърпение очакваше да направи поръчания от Си Би Ес коментар в ефир за лъкатушната френска политика. До него Арт Бъкуалд, току-що приключил фейлетона за следващия ден, се озърта за някоя игра на покер. Отбил се е и Сам Шпигел, пълничък многоезичен ерудит с тежки клепачи, който тъкмо е оставил зад гърба си трудния холивудски период и сега се наслаждава на успехите на „Африканската царица“ и с императорско достолепие вече предвкусва славата на „Мостът на река Ке“ и „Лорънс“, да не говорим за яхтата му с екипаж от двайсет души, която е една от най-големите по Средиземноморието.
Сещам се и за оная нощ, когато Шпигел и Питър Виртъл почти се сбиха на масата, защото Шпигел бе решил, че Виртъл го е подценил, описвайки го като продуцента в романа си „Белият ловец с черното сърце“. Всички присъстващи бяхме абсолютно убедени в победата на Виртъл, който беше с двайсетина години по- млад и в по-добра форма, но след като си покрещяха на воля, нещата се разминаха и двамата мъже все още са чудесни приятели.
С една дума в онова енергично време хората се радваха на престоя си в този хубав град сред толкова много талантливи личности, всеки от които бачкаше като луд, изкарваше добри пари и правеше планове за бъдещето, потънал в безгрижна блаженост, дължаща се на факта, че американското правителство още допускаше поданниците на страната, работещи извън нея да не бъдат облагани с данък общ доход.
Веднага обаче трябва да отбележа, че от казаното дотук съвсем не следва, че всички американци в Париж са се чувствали изключително уютно и безпроблемно във френската столица. Черните списъци на Комисията за антиамериканска дейност продължаваха да бъдат в сила и в Париж беше пълно с хора, на чиито процъфтяващи кариери в Холивуд или Ню Йорк бе сложен рязък край и сега те се мотаеха без паспорти, зависещи изцяло от милостта на френските власти, дори принудени да се крият, а когато успееха да си намерят работа, заплатите им бяха унизително мизерни, да не говорим за невъзможността да прекосят границата без документи или да подписват творбите си със своите собствени имена, понеже се бояха от доносници, каквито имаше в изобилие, дори и на среднощните сбирки в „Александър“, винаги готови срещу заплащане да предадат и най-близките си приятели.
Все пак, макар и приклещен от такъв недостоен лов на вещици, човек от време на време си позволява да се развесели, когато чуе как библиотекарката на американската информационна агенция в Неапол набързо му е прибрала книгите на безопасно място в мазето, малко преди пристигането на двете любими хрътки на Маккарти: Коен и Шайн.
Един от служителите в отдела за външна политика на американското посолство, чиято единствена антиамериканска дейност се изразяваше в недоказана извънбрачна връзка, дори стигна дотам, че проследяваше и подслушваше телефоните на въпросната двойка пламенни патриоти по време на пребиваването им в Париж с надеждата да ги сгащи в процес на извършване на някой гнусен акт, ала след отпътуването им му се наложи да отбележи с мъка, че не е попаднал на нищо подходящо, с изключение на среднощен скандал между двамата в някакво хотелско фоайе, при който единият (неясно кой) зашлевил другия по бузата.
Човек само може да се чуди какво ли биха си помислили Маккарти и неговите главорези за събитията от 1957 г. при идването на де Гол на власт, който ловко използва безредиците в Алжир и успя да привлече армията на своя страна в момент, когато политическите убийства бяха всекидневие, а парижани настояваха да получат оръжие, за да се отбраняват срещу очаквания парашутен десант на летището в Орли. Дали бунтовните генерали нямаше да бъдат сметнати за проводници на антиамериканска дейност? Или на антифренска? Щяха ли сенаторът и сподвижниците му да останат доволни от малкото смъртни присъди и от снизходителността към самия водач на нелегалната въоръжена съпротива генерал Салан, който по-късно дори предостави спомените си на същото издателство, публикувало мемоарите на стария му приятел и колега генерал де Гол? По онова време живеех в Осми парижки район и всеки ден, докато изминавах десетминутното разстояние пеша до заведението, където вечерях, непрекъснато чувах експлозии от бомби, заложени пред домовете на видни и не толкова видни личности, позволили си да заявят, че май е дошло времето Франция да се изтегли веднъж завинаги от Северна Африка. Интересно колцина от членовете на Гилдията на сценаристите биха загубили работата си за подобни нощни мероприятия?
Сигурен съм, че сенаторът Маккарти би се заел с огромен ентусиазъм да разследва събитията от месец май 1968 г., когато студентите се вдигнаха на бунт и обърнаха Латинския квартал в бойно поле, после завзеха Сорбоната и призоваха колегите си да се присъединят към тях, даже накараха миличкия Жан-Луи Баро — този деликатен и изключително даровит френски театрал — да се изправи пред тълпата, нахлула в държавния театър „Одеон“ и да почне да ги уверява, че е на тяхна страна. След което вандалите опустошили сградата и унищожили безценни костюми и декори, а като капак на всичко Малро едва изчакал стихването на бъркотията и взел че уволнил мосю Баро.
По онова време навсякъде гъмжеше от революционни лозунги, обявяваха се стачки и се рисуваха неприлични карикатури, които по-късно се превърнаха в обект на колекционерство. Най-различни маоисти, троцкисти, сталинисти, анархисти и всякакви отцепници от новата и старата левица спореха и се заяждаха помежду си по двайсет и четири часа на ден, напълно забравили за своите първоначални сравнително основателни искания, станали причина за целия конфликт. Стигна се до кръвопролития и семейни разлъки, хвърчаха павета и гранати със сълзотворен газ, издигаха се барикади, атакувани и превземани според най- добрите традиции на Париж. Полицай удари с палката си красива баронеса, добре известна сред собствениците на ложи в Лоншам и Дювил.
В Режин — най-модния нощен клуб в Париж — хвърлиха граната със сълзотворен газ и на няколко от постоянните посетители, които положително не бяха чели Маркс, им се наложи да постъпят в болница.
Колата на една английска репортерка, проявила се като ревностна защитница на студентските искания, бе обърната и подпалена именно от нейните братя и сестри по идеи. Комунистическата партия сипеше заплахи, ала не прибягваше до практически действия (разправяха, че било поради страх от американска интервенция). Менд-Франс, който навремето беше член на кабинета на де Гол и по-късно даже стана министър-председател, сега маршируваше начело на демонстрации, с което постави край на своята политическа кариера.
Лично на мен цялата работа ми приличаше на макабрен фарс, лишен от всякакъв смисъл. Но на други мои сънародници, които вероятно биха приели с ужас мисълта, че площад „Вашингтон“ и Гринидж Вилидж могат да бъдат превърнати в развалини от студентите на Нюйоркския университет, френските размирици им се струваха като благороден поход срещу злото, макар до днес никой все още да не може да обясни каква е била окончателната му цел.
В крайна сметка, след утихването на безредиците и оттеглянето на полицията, студентите получиха съмнителното удовлетворение да видят оставката на де Гол, чието място бе заето от Помпиду, само дето и той не се оказа човек, който би могъл да стопли студентските сърца.
Отдавна попрехвърлил младежките години, добре облечен и нахранен, седя в кафето настрана от събитията, спомням си всички величави мигове, на които съм бил свидетел или в които съм участвал, само за да ги видя как се израждат в абсурдна сеч, и се питам какво ли би станало и как ли бих постъпил в тези бурни дни, ако бях двайсетина годишен младеж, все още непримирил се с неправдите на околния свят.
Сещам се и за Менд-Франс. Той ми е приятел. Неособено близък, ама все пак приятел. Идвал ми е на гости. Канил ме е на обяд. Възхищавам му се. За мен той е принципен, решителен и интелигентен човек. Убеден съм, че ако де Гол се беше вслушал в съвета му да изтегли от обращение всички франкове, отпечатани през военните години по внушение на германците, френската икономика не би преживяла съсипителните следвоенни лутания през четирийсетте и петдесетте години, уместно характеризирани от мой познат френски бизнесмен, който веднъж докато си пиехме аперитива въздъхна и рече: „Още един ден, през който не съм извършил нищо честно и почтено.“ Прав беше.
