езерото. През зимата, когато езерото замръзваше, Джордах идваше понякога да помага на мистър Мюлер в кухнята като готвач и пекар. Говореше слабо английски и посещаваше често ресторанта на Мюлер, за да поприказва с някой на родния език. Когато след раняването му в Първата световна война се оказал негоден за военна служба, направили го готвач във франкфуртската болница.
И заради това, че по време на предишната война един младеж, след като излязъл от болницата, се почувствувал напълно отчужден и тръпнал да търси щастието си в друга страна, тя стоеше тази вечер в мизерната стая над хлебарницата в бедняшкия квартал, където ден след ден по дванадесет часа бе жертвувала младостта си, красотата си, надеждите си, И краят на този живот не се виждаше.
В началото той се беше държал с нея изключително учтиво. Не си позволяваше дори да я хване за ръката и когато идваше в Бъфало между две пътувания, я придружаваше до вечерното училище, а после я чакаше да я изпрати до дома. Помоли я да го поправя, когато прави грешки на английски. А тя се гордееше със своя английски. Като я чуваха как говори, хората мислеха, че е от Бостън, и тя приемаше това като голям комплимент. Сестра Катерин, на която тя се възхищаваше най-много от всички учителки в приюта, беше от Бостън и говореше ясно и отчетливо с речника на образована жена. „Да говориш небрежно, английски — казваше сестра Катерин, — е все едно да живееш като сакат. Едно момиче може да постигне всичко, за което мечтае, ако умее да се изразява като истинска дама.“ Сестра Катерин беше нейният идеал и когато Мери напусна приюта, тя й подари една книга за националните герои на Ирландия. „На Мери Пийз, най-надеждната ми ученичка“, беше написано на първата страница с енергичен, отвесен почерк. Мери подражаваше и в почерка си на сестра Катерин. Всичко, на което я беше научила сестра Катерин, я караше да вярва, че баща й, който и да е той, е бил джентълмен.
С помощта на Мери Пийз, която го учеше да говори със звънливия бостънски акцент на сестра Катерин, Аксел Джордах се научи много бързо да говори правилен английски. Още преди да се оженят, английският му стана толкова добър, че хората оставаха учудени, когато им казваше, че е роден в Германия. Беше безспорно интелигентен човек, но използваше интелигентността си, за да я измъчва, да измъчва себе си, да измъчва всички наоколо.
Преди да й предложи да се оженят, не я целуна нито веднъж. Тя беше тогава на деветнадесет години, на колкото бе сега дъщеря й Гретхен, беше девствена. Той продължаваше да е все така внимателен, винаги чист и добре избръснат и всеки път, като се връщаше от пътуване, й носеше дребни подаръчета — бонбони, цветя.
Познаваха се от две години, когато й предложи да се оженят, Каза, че не е посмял да говори с нея по- рано, защото се страхувал, че тя ще му откаже, тъй като е чужденец и при това куц. Колко ли й се е присмивал тогава, като е видял как очите й се пълнят със сълзи заради неговата скромност и неувереност. Беше лукав като дявола и цял живот кроеше планове.
Тя каза, че ще приеме предложението, но с известни условия. Може би си мислеше дори, че го обича. Беше хубав мъж, с черна като на индианец коса, със слабо лице с волеви израз и със светлокафяви очи, които винаги я гледаха благо и грижовно. Докосваше я с такава измамлива нежност, сякаш беше от порцелан. Когато му каза, че е родена извънбрачно (точно така се изрази), той отговори, че вече знае за това от Мюлерови и че то е без всякакво значение, дори по-добре, че няма никакви роднини, защото едва ли щели да го одобрят. Самият той бил скъсал със семейството си. Баща му бил убит на руския фронт в 1915 година, а майка му се омъжила повторно една година по-късно и се преместила от Берлин в Кьолн. Имал по-малък брат, когото не обичал; той се оженил за една богата американка от немски произход, която след войната отишла в Берлин да види роднините си. Сега братът живеел в Охайо, но Аксел не поддържал никаква връзка с него. Очевидно той беше така самотен, както и тя.
Условията й бяха категорични. Той трябваше да се откаже от моряшката си служба. Тя не искаше мъжът й да е повечето време далеч от къщи и да е най-обикновен общ работник. Второ, не желаеше да живеят в Бъфало, където всички знаеха, че е незаконнородена и е израснала в приют и където на всеки ъгъл щеше да среща хора, които беше обслужвала като келнерка. И, трето, трябваше да се венчаят в църква.
Джордах се съгласи с всичко. Подлецът му с подлец! Той имаше малко спестени пари и чрез мистър Мюлер се свърза с един човек, който продаваше хлебарница в Порт Филип. Тя го накара да си купи сламена шапка, когато тръгна за Порт Филип да уреди сделката. Не биваше да ходи с всекидневния си памучен каскет — проява на лош европейски вкус. Трябваше да прилича на почтен американски бизнесмен.
Две седмици преди сватбата той я заведе да види магазина, в който щеше да прекара живота си, и жилището над него, където щеше да зачене три деца. Беше слънчев майски ден, магазинът беше прясно боядисан, с голяма зелена тента, която пазеше от слънцето красиво подредените сладкиши и кифли зад стъклената витрина. На чистата, светла улица имаше и други малки магазинчета — една железария, магазин за платове и аптека на ъгъла. Имаше даже и шапкарски магазин — на витрината му бяха изложени на стойки шапки, украсени с изкуствени цветя. Улицата изпълняваше ролята на търговски център на тихия жилищен квартал, който стигаше до реката. Големи, удобни къщи със зелени поляни пред тях. По реката се носеха платноходки, а докато седяха на една пейка под дърветата и гледаха лятносинята водна шир, мина едно бяло увеселително корабче, което идваше от Ню Йорк, Оркестърът на палубата свиреше валс. Те разбира се, никога не танцуваха заради неговия недъг.
Ах, какви планове кроеше тя през този слънчев майски ден край озвучената от валсове река. Щом се настанят, ще нареди масички, ще обзаведе магазина, ще окачи завеси, ще сложи свещи, ще сервира горещ шоколад й чай, а след време ще купи съседния магазин (когато го видя през този първи ден, той беше празен) и ще открие малък ресторант, но не като на Мюлерови, за работници, а за търговски пътници и за по-заможни хора от града. Представяше си мъжа си с тъмен костюм и папионка как води клиентите до масите, виждаше келнерките с колосани муселинени престилчици да излизат забързани от кухнята с тежки табли, виждаше се как седи зад касата и докато приема парите, се усмихва и казва: „Надявам се, че обядът ви е харесал“, а когато работният ден приключи, сяда с приятели на чашка кафе с кейк.
Откъде можеше да знае, че този район ще западне; че хората, с които иска да се сприятели, ще я смятат за човек с по-ниско обществено положение, а тя ще си мисли същото за онези, които искат да се сприятелят с нея; че съседната сграда ще бъде разрушена и до хлебарницата ще се появи голям, шумен гараж; че шапкарският магазин ще изчезне; че къщите с прозорци към реката ще се превърнат в мизерни апартаменти или че ще ги съборят, за да се отвори място за сергии за вехтории и железарски работилници?
Нямаше никакви малки масички за горещ шоколад и сладкиши, никакви свещи и завеси, никакви келнерки, тя беше съвсем сама, по дванадесет часа на ден стоеше на крак, и зиме и лете, и продаваше хляб на изцапани с машинно масло техници, на раздърпани домакини и на мърляви деца, чиито родители-пияници се биеха по улицата в събота вечер.
Мъките й започнаха от първата брачна нощ. Във второкласния хотел на Ниагарския водопад (близо до Бъфало). Всички крехки надежди на срамежливото, румено, нежно девойче, снимано усмихнато само осем часа преди това в бяла булчинска рокля до сериозния, хубав младоженец, се стопиха в изцапаното с кръв, скърцащо хотелско легло. Прикована безпомощно под огромното, неуморимо до безумие, мургаво, осеяно с белези мъжко тяло, тя разбра, че е осъдена на доживотен затвор.
В края на първата седмица от медения месец тя написа писмо, че ще се самоубие. След това го скъса. Тази постъпка щеше да се повтаря в бъдеще много пъти.
През деня се държаха като останалите новобрачни двойки. Той беше все така внимателен, държеше я за лакътя, когато пресичаха улицата, купуваше й евтини украшения и я водеше на театър (последната седмица, през която той прояви някаква щедрост към нея; много скоро тя разбра, че се е омъжила за фанатизиран скъперник). Водеше я в сладкарници, където й поръчваше огромни сладоледи с плодове (тя обичаше да яде сладко като дете), и докато изгребваше с лъжичката препълнената купичка, той й се усмихваше като любим вуйчо, който глези племенницата си. Водеше я на разходка с корабче по реката до водопада и я държеше нежно за ръка, когато се разхождаха под слънцето на северното лято. Никога не говореха за нощите. Когато след вечеря затвореха вратата зад гърба си, в телата им сякаш се вселяваха две различни и независими една от друга души. Нямаха думи, с които да обсъдят нелепата борба, която водеха. Възпитавана от сестрите да съблюдава строго морала, тя се бе научила да подтиска чувствата си и да спазва сляпо благоприличието. Той пък се бе учил от проститутки и може би смяташе, че всички достойни за брак жени лежат вцепенени от страх в брачното легло. Или може би смяташе, че това се отнася до
