американките.
Накрая естествено, месеци по-късно, като разбра, че нейното нямо съпротивление е преднамерено, той се разяри. Това го подтикна към още по-голяма агресивност. Не тръгна с други жени. Дори не поглеждаше друга жена. Тази, която искаше да завладее, спеше в леглото му. Нейното нещастие беше, че той копнееше само за нейното тяло и то му беше на разположение. Цели двадесет години я обсаждаше безнадеждно и с омраза, като предводител на голяма армия, който по чудо не може да превземе малката, паянтова къщурка в края на града.
Когато разбра, че е бременна, тя плака.
Но те не се скараха по този въпрос. Караха се за пари. Тя откри, че е способна да изрита остри и хапливи думи. Започна да се бори за всеки цент. Трябваше месеци наред да води мъчителни пазарлъци с него, за да получи десет долара за чифт нови обувки или да купи прилична рокля на Гретхен за училище. Свидеше му се даже хлябът, който тя ядеше. Тя никога не знаеше колко пари има мъжът й в банката. Той пестеше като обезумяла катерица, която сякаш чака да настъпи нова ледникова ера. В Германия пред очите му беше разорен цял народ и той знаеше, че същото може да се случи и в Америка.
Преживял поражение, той знаеше, че няма неприкосновени континенти.
Боята на стените в магазина се лющеше, но трябваше да минат години, за да купи пет кутии бяла боя и да ги пребоядиса. Когато преуспяващият му брат, собственик на гараж, им дойде на гости от Охайо и срещу няколко хиляди долара заем от банката му предложи дял в новото автомобилно представителство; което се готвеше да открие, Аксел го изхвърли от дома си като крадец и мошеник. Брат му имаше топчеста фигура и весел нрав. Всяко лято прекарваше две седмици в Саратога, а няколко пъти в годината ходеше на театър в Ню Йорк с дебелата си, приказлива жена. Носеше хубав вълнен костюм и миришеше приятно на бръснарски одеколон. Ако Аксел бе пожелал да вземе пари назаем като брат си, щяха да живеят прилично цял живот, нямаше да робуват повече в хлебарницата, щяха да се измъкнат от този квартал, който се беше превърнал в бордей. Но мъжът й не искаше да изтегли и цент от банката, нито да се подпише под някоя разписка, а само следеше с мрачен поглед всеки долар, който минаваше през ръцете му.
Когато Гретхен завърши гимназия, изобщо не стана и дума да постъпи в колеж, макар че и тя като брат си Рудолф беше отличничка на класа; Трябваше веднага да тръгне на работа и всеки петък да дава половината от заплатата на баща си. В университета моми: четата пропадали, ставали проститутки. Бащата беше категоричен. Майката знаеше, че Гретхен ще се омъжи млада, за първия срещнат, който й направи предложение, за да избяга от баща си. И още един живот ще се погуби в тази безкрайна верига.
Само към Рудолф мъжът й проявяваше щедрост. Рудолф беше надеждата на семейството — хубав, с добри обноски, учтив, приветлив, любимец на учителите. Единствен той от семейството целуваше майка си, когато излизаше сутрин и се връщаше вечер. И тя, и съпругът й виждаха в своя по-голям син изкупление за неуспехите си. Рудолф беше музикален и свиреше на тромпет в училищния оркестър. В края на миналата учебна година Аксел му купи тромпет — лъскав, златист инструмент. Единственият подарък, който Аксел беше направил на някой от тях. Всичко друго, получено от него, беше резултат на жестоки разправии. Когато Рудолф се упражняваше да свири, гръмките триумфални звуци кънтяха странно в занемареното мрачно жилище. Рудолф свиреше в клуба, когато имаше танцова забава, и Аксел му даде тридесет и пет долара, за да си купи смокинг — нечувано разхищение. Освен това разреши на Рудолф да задържа за себе си спечелените пари. „Спестявай ги — каза той. — Ще ти потрябват, когато отидеш в колежа.“ От самото начало стана ясно, че Рудолф ще учи в колеж. Все едно по какъв начин.
Тя се чувствува виновна заради Рудолф, Цялата й любов е насочена към него. Няма сили да обича никой друг освен своя син-избраник. Когато може, го докосва, отива в стаята му, след като е заспал, и го целува по челото, пере и глади дрехите му даже когато й се вие свят от умора, за да могат всички по всяко време да видят колко е спретнат и чист. Щом спечели някое състезание, изрязва съобщенията от училищния вестник и събира грижливо свидетелствата с успеха му в един албум, който държи на тоалетката си до романа „Отнесени от вихъра“.
По-малкият й син Томас и дъщеря й са като квартиранти в дома. Само Рудолф е от нейната плът и кръв. В него тя вижда образа на своя въображаем баща.
На Томас не възлага никакви надежди. Безразсъден, потаен, ироничен. Хулиган, скандалджия, винаги има неприятности в училище, държи се нагло, подигравателно, прави каквото си иска, с нищо не се съобразява, влиза и излиза от къщи по някакво свое тайно разписание, не се бои от никакво наказание. Някъде, в някакъв календар, е отбелязан позорът на Том — с кървавочервено, като зловещ празник. И нищо не може да се направи. Тя не го обича и не може да му протегне ръка.
И така, майката с подутите си крака стои до прозореца, заобиколена от семейството си в спящата къща. Измъчвана от безсъние, небрежна към външността си, преуморена, болнава, обезформена, тя избягва да се погледне в огледалото, пише писма, че ще сложи край на живота си, на четиридесет и две години е, а косата й вече е посивяла и халатът й е посипан с пепел от цигари.
В далечината се чува свирката на влак, тракащите му вагони са претъпкани с войници, отправили се към далечни пристанища, към грохота на оръдията. Слава богу, че Рудолф няма още седемнадесет години. Не би могла да преживее, ако го вземат войник.
Тя запалва последна цигара, сваля халата си й ляга в леглото с цигара, увиснала небрежно на долната й устна. Лежи и пуши. Ще поспи няколко часа. Но знае, че ще се събуди, щом чуе как мъжът й се качва тежко по стълбите, вонящ на пот и на уиски след нощния труд.
ГЛАВА ВТОРА
Часовникът в канцеларията показваше дванадесет без пет. Гретхен продължаваше да пише на машина. Тъй като беше събота, другите момичета бяха привършили вече работа и се гримираха, преди да си тръгнат. Две от тях, Луела Девлин и Пат Хаусер, я поканиха да излязат заедно да ядат пица, но тя не беше в настроение да слуша празните им приказки този следобед. В гимназията имаше три добри приятелки Бърта Сорел, Сю Джаксън и Фелисити Търнър. Те бяха най-умните момичета в училище и четирите образуваха малка, недостъпна, изолирана група. Да бяха сега и трите в града или поне една от тях. Но те бяха от богати семейства и отидоха в колежи, а тя не намеря никой, който да ги замести в живота й.
Гретхен щеше да е доволна, ако можеше да преписва още, за да има извинение да седи цял следобед на бюрото си, но тъй като бе стигнала до последните точки от товарителницата, която мистър Хъчинс й беше оставил, нямаше как да си удължава повече работата.
Две вечери не беше ходила в болницата. Обади се то телефона и каза, че е болна, а след работа си отиваше право в къщи; не излизаше никъде. Беше твърде развълнувана, за да чете, затова пререди целия си гардероб, захвана се да пере блузи, които бяха идеал но чисти, да глади рокли, които нямаха нито една гънка, да мие косата си и да си измисля прически, да си прави маникюр, даже настоя да направи и на Руди, макар че само преди една седмица беше оправила ноктите му.
В петък не можа да заспи и късно вечерта се упъти към мазето, където работеше баща й. Когато слизаше по стълбите, той я погледна изненадано, но не каза нищо дори след като тя седна на един стол я взе да мами котката: „Пис, пис, мацо.“ Котката отстъпи назад. Тя знаеше, че хората са й врагове.
— Татко — каза Гретхен, — искам да поговоря с теб.
Джордах мълчеше.
— Доникъде няма да стигна с тази моя работа — продължи Гретхен. — Никога няма да ми повишат заплатата, а и няма къде другаде да отида. Като свърши войната, ще започнат съкращенията и ако не ме уволнят, пак ще бъде добре.
— Войната не е свършила — отговори Джордах. — Има още достатъчно глупаци, които чакат да бъдат избити.
— Мисля си, че трябва да отида в Ню Йорк и да си потърся работа там. Вече съм квалифицирана секретарка, а по вестниците чета обяви за най-различни служби е двойно по-големи заплати от моята.
— Говорила ли си с майка си за това? — Джордах започна да оформя тестото на кифлички с бързи, леки движения на едната си ръка като вълшебник.
— Не — отвърна Гретхен. — Тя не се чувствува добре и не исках да я тревожа.
