Преди да тръгнат, успяха да изпият две бутилка шампанско, а Джони Хийт обеща да се обади на Гретхен и на майка му и да им съобщи новината веднага щом самолетът излети.
Дните ставаха все по-топли. Те мързелуваха по плажа. Загоряха силно, а косата на Джийн още повече изруся от слънцето и солената вода. Тя му даваше уроци по тенис на кортовете на хотела и смяташе, че този спорт му се удава. Отнасяше се много сериозно към уроците и му се караше, когато бъркаше. Учеше го също да кара водни ски. Той непрекъснато се учудваше колко много неща знае тя.
Поръчаха си обяд в къпалнята, срещу която бяха закотвени моторниците. Ядяха раци, пиеха бяло вино, а след това се прибираха в полутъмния от жалузите апартамент и се любеха.
Той не поглеждаше другите момичета, които лежаха почти голи около басейна на хотела и по скалите, до трамплина за скачане, макар че някои от тях заслужаваха човек да ги погледне.
— Ти не си нормален — каза му Джийн.
— Защо да не съм?
— Защото не поглеждаш към никоя жена.
— Аз гледам теб.
— Дано да не ти омръзне — каза тя.
Откриха нови ресторанти и ядяха задушена риба на терасата на заведението „При Феликс“, откъдето през сводестата арка се виждаха корабите в пристанището на Антиб. По-късно, когато се любеха, и двамата миришеха на чесън и вино, но това не им правеше впечатление.
Предприемаха екскурзии до близките хълмисти градчета, посетиха параклиса на Матис и грънчарските работилници във Валори, в Сен Пол дьо Ванс обядваха на терасата на „Коломб д’ор“ сред пърхането на белите гълъби. Стана им мъчно, като разбраха, че цялото ято е бяло, защото белите гълъби прогонвали всичките си пъстри събратя. Когато понякога те проявяваха търпимост, собственикът сам ги убиваше.
Джийн не ходеше никъде без камерата си и непрекъснато го снимаше на фона на мачти, сводести арки, палми и морски вълни.
„Искам да облепя с твоите снимки стените на спалнята ни в Ню Йорк“ — казваше тя.
Той вече не бързаше да си облича риза, когато излезеше от водата. Джийн каза, че й харесвали космите по гърдите му и мъхът по раменете му.
Смятаха да отидат в Италия, когато им омръзне да стоят в Антиб. Отбелязаха с кръгчета на една карта градовете Ментон, Сан Ремо, Милано, за да видят „Тайната вечеря“, Рапало, Санта Маргарита, Флоренция, за да видят картините на Микеланджело и Ботичели, Болоня, Сиена, Асизи, Рим. На слънцето тези имена звучаха като музика на малки камбанки. Джийн беше ходила навсякъде. През други лета. Сигурно щеше да мине много време, докато научи всичко за нея.
Не им омръзна да стоят в Антиб.
Веднъж той спечели един сет на тенис. Тя спечели три последователни точки, но въпреки това накрая той победи. Тя побесня. За две минути.
Изпратиха телеграма на Колдъруд, че ще се забавят.
В хотела не говореха с никого освен с една италианска киноактриса, която беше толкова красива, че човек просто не можеше да се сдържи да не я заговори. Джийн остана една сутрин да прави снимки на италианската актриса и после ги изпрати в Ню Йорк до списание „Вог“. „Вог“ отговори с телеграма, че ще ги публикува в септемврийския си брой.
Този месец се случваха само хубави неща.
Макар че още не им беше омръзнало да стоят в Антиб, един ден се качиха на колата и потеглиха на юг към градовете, които бяха отбелязани на картата. И не се разочароваха никъде от нищо.
Седяха на калдъръмения площад в Портофино и ядяха шоколадов сладолед, най-хубавия шоколадов сладолед в целия свят. Гледаха как жените продават на туристите картички с изгледи, дантели и бродирани покривки за маса, гледаха и яхтите, закотвени в пристанището.
Имаше една изящна бяла яхта, дълга около петнадесет метра в типичен италиански стил.
— Ето къде е смисълът на техниката — да създава такива неща — каза Рудолф, загледан в яхтата.
— Искаш ли да я имаш? — попита Джийн, загребвайки с лъжичката от шоколадовия сладолед.
— Че кой не би искал да я има? — каза той.
— Ще ти я купя — отговори тя.
— Благодаря. А може ли да си поискам едно ферари и едно палто с подплата от норки, и една къща с четиридесет стаи в Антиб, докато още не ти е минало желанието да ми правиш подаръци?
— Не се шегувам — каза тя, продължавайки да яде сладоледа си. — Говоря ти най-сериозно. Питам те дали наистина я искаш.
Рудолф я изгледа учудено. Тя беше спокойна и сериозна.
— Не прибързвай — каза той. — Не е възможно „Вог“ да ти плати
— Аз не разчитам на „Вог“ — отговори тя. — Аз съм
— Как се нарича фирмата? — попита Рудолф подозрително.
Джийн му каза името.
Рудолф подсвирна от изненада и остави лъжичката си.
— Докато навърша двадесет и пет години, всичко остава под попечителството на баща ми и на брат ми — продължи Джийн, — но даже и сега годишният ми доход е най-малко три пъти по-голям от твоя. Надявам се, че не съм ти отровила деня.
Рудолф избухна в смях.
— Божичко! — каза той. — Какъв меден месец!
Тя не му купи яхта този ден, но за сметка на това му купи една крещящо розова риза от някакво съмнително магазинче край пристанището.
После, когато я попита защо не му е казала това досега, тя не му даде ясен отговор.
— Мразя да говоря за пари — каза Джийн. — В моето семейство се говореше само за пари. Още на петнадесет години бях убедена, че парите принизяват човека, ако той говори само за тях. Като навърших петнадесет години, не се върнах нито веднъж в къщи през лятната ваканция. Откакто съм завършила колежа, не съм похарчили нито един цент от парите на майка ми. Разреших на баща ми и на брат ми да ги пуснат в обращение. Те искат, когато изтече срокът на попечителството, да им позволя да продължат да използуват доходите от моя капитал, но аз им готвя голяма изненада. Те ще се опитат да ме измамят, но аз няма да им се оставя. Най-малко на тях.
— Добре, но какво все пак ще правиш с тези пари?
— Ти ще се разпореждаш с тях от мое име — каза тя. — Извинявай. От наше. Прави каквото смяташ, че е най-добро. Само не ме занимавай с този въпрос. И не ги използувай, за да живеем разточително и безсмислено.
— Но ние живеем доста разточително през тези няколко седмици — каза Рудолф.
— Харчим твоите пари, които ти си спечелил с труд. И в края на краищата това е меден месец, а не истинският ни живот — каза Джийн.
Когато пристигнаха в Рим, в хотела имаше телеграма за Рудолф. Беше от Брадфорд Найт и гласеше: „Майка ти в болницата точка Лекарят смята че краят й наближава точка Считам че трябва да се върнеш веднага“.
Рудолф подаде телеграмата на Джийн. Бяха още във фоайето и току-що бяха подали паспортите си на регистратора. Джийн прочете мълчаливо телеграмата и му я върна.
— Мисля, че трябва да проверим дали има самолет тази вечер — каза тя. Наближаваше пет часът.
— Нека да се качим горе — каза Рудолф. Не му се искаше в препълненото фоайе на един римски хотел да решава какво да прави, докато майка му умира.
Качиха се в асансьора и изчакаха придружаващият ги администратор да отвори капаците на прозорците, за да влязат в стаята последните слънчеви лъчи и шумът от улицата на града.
— Желая ви приятно прекарване — каза човекът и излезе.
