Най-после се изправи. Фалконети лежеше неподвижно и кръвта по главата му изглеждаше черна на осветената от звездите палуба. Томас вдигна ножа и го метна през борда.
Хвърли последен поглед на Фалконети и тръгна към каюткомпанията. Дишаше тежко, но не от умора, а от възбуда. Дявол да го вземе, каза си той, беше ми приятно. Ще свърша живота си като някакъв побъркан старец, който бие санитарите в старческия дом. Влезе в каюткомпанията. Сега никой не играеше покер, но вътре имаше повече хора, отколкото преди, тъй като покерджиите, които бяха чули разправията между Томас и Фалконети, бяха довели другарите си по каюта, за да изчакат заедно резултата от битката. В стаята се водеха оживени разговори, но когато Томас влезе спокойно, подтиснал вече възбудата си, никой не каза нито дума.
Томас взе каната с кафе и си напълни една чаша.
— Само изхабих половината кафе преди малко — каза той на мъжете в салона.
Седна, разтвори отново вестника и продължи да чете.
Заслиза по стълбата на кораба със заплатата в джоба, преметнал през рамо моряшката торба на покойния норвежец. Дуайър вървеше подире му. Никой не се беше сбогувал с него. Откакто една нощ по време на буря Фалконети скочи през борда, моряците спряха да говорят с Томас. Да вървят по дяволите. Фалконети сам си беше виновен. Той престана да се заяжда с Томас, но когато лицето му заздравя, започна да излива гнева си върху Дуайър, ако Томас го нямаше наоколо. Дуайър му каза, че колкото пъти го видел, Фалконети започвал да мляска с устни, а една нощ, точно когато се връщаше от вахта, Томас чу писъци от каютата на Дуайър. Вратата беше отключена, Томас влезе и видя, че Дуайър лежи на пода, а Фалконети му сваля панталоните. Томас удари Фалконети в носа и го изрита през вратата.
— Предупредих те — каза той. — Не ми се навирай в очите, защото, ако още веднъж те видя, ще получиш пак същото.
— Божичко, Томи — каза Дуайър с мокри от сълзи очи, докато си навличаше панталоните, — няма да забравя какво направи за мен. Цял живот няма да забравя, Томи.
— Стига си циврил — каза Томас. — Той няма да те закача повече.
Фалконети не тормозеше никого вече. Той правеше всичко възможно, за да избягва Томас, но поне веднъж на ден пътищата им се кръстосваха. И всеки път Томас казваше: „Ела тук, гадино“; Фалконети се дотътряше с нервно потръпващо лице и Томас го удряше силно в корема. Томас винаги правеше това в присъствието на други моряци, но не и на помощник-капитаните. Той нямаше вече какво да крие: само като видяха лицето на Фалконети онази нощ на палубата, моряците разбраха всичко. В същност един матрос на име Спинели беше казал на Томас: „Откакто те видях, все се чудя откъде те познавам.“ — „Отникъде не ме познаваш“ — отговори Томас, макар и да знаеше, че няма смисъл да крие. „Да, да — каза Спинели, — гледах те преди пет или шест години, когато победи един негър в Куинс.“ — „Кракът ми не е стъпвал в Куинс“ — каза Томас. „Както кажеш — разпери примирено ръце Спинели. — Мен това не ме засяга.“
Томас знаеше, че Спинели ще разпространи новината и че всеки, който иска да установи дали Томас е професионален боксьор, трябва само да направи справка в „Ринг Магазин“, но докато са в открито море, никой нищо не може да научи. Когато слязат на брега, ще трябва да внимава. Но междувременно той продължаваше с удоволствие да тормози Фалконети. Странното обаче беше, че моряците, които Фалконети беше тероризирал и които сега го презираха, мразеха Томас за това, че се държи така с Фалконети. Те разбираха на какво унижение са били подложени, подчинявайки се на един самохвалко, смазан само за десет минути от човек с много по-дребен ръст от повечето от тях, който и през двата рейса на кораба нито веднъж не беше повишил глас.
Фалконети гледаше да не влиза в каюткомпанията, когато знаеше, че Томас е вътре. Веднъж, като го свари там, Томас не го удари, а каза:
— Стой тук, гадино. Намерил съм ти компания.
Слезе по стълбата и отиде в каютата на Ренуей.
Негърът беше сам и седеше на ръба на койката си.
— Ренуей — каза Томас, — ела с мен.
Ренуей го последва изплашено до каюткомпанията. Когато видя, че вътре седи Фалконети, той се опита да се върне, но Томас го бутна напред.
— Просто ще седнем като джентълмени — каза Томас — до този джентълмен и ще послушаме музика. — Радиото, свиреше.
Томас седна от едната страна на Фалконети, а Ренуей — от другата. Фалконети не мръдна. Той седеше с наведени очи, сложил големите си ръце на масата пред себе си.
Когато Томас каза: „Хайде, достатъчно за тази вечер. Можеш да си вървиш, гадино“, Фалконети се изправи и без да погледне моряците в каюткомпанията, които го наблюдаваха, излезе на палубата и скочи през борда. Вторият помощник, който в този момент се намирал на палубата, го видял, но се оказал твърде далеч, за да му попречи. Обърнаха обратно кораба и екипажът предприе търсене, без обаче да прояви особено усърдие, но морето беше доста бурно, нощта непрогледна и не можаха да открият Фалконети.
Капитанът нареди случаят да се разследва, но никой от екипажа нямаше желание да съдействува. В своя отчетен доклад капитанът съобщи, че става дума за самоубийство по неизвестни причини.
Близо до кея Томас и Дуайър намериха такси и Томас съобщи адреса на шофьора:
— Бродуей и Деветдесет и шеста улица. — В същност каза първото, което му дойде наум, но когато наближиха тунела, той се сети, че с Тереза и детето живееха съвсем близо до ъгъла на Бродуей и Деветдесет и шеста улица. Никак не държеше да види пак Тереза, но болезненото желание да види сина си го беше накарало подсъзнателно да насочи таксито към стария квартал, надявайки се случайно да зърне детето.
Когато стигнаха Бродуей, Томас си спомни, че Дуайър ще отседне в общежитието на Християнския съюз на младите мъже на Шестдесет и втора улица, където щеше да чака Томас да му се обади. Томас не беше казал на Дуайър за хотел „Егейски“.
Шофьорът спря таксито на Шестдесет и втора улица и Томас каза на Дуайър:
— Хайде, ти слизай тук.
— Нали скоро ще ми се обадиш, Томи? — попита тревожно Дуайър, слизайки от колата.
— Зависи — отговори Томас и затвори вратата. Не му се слушаха сега лигавите благодарности на Дуайър.
Когато стигнаха Деветдесет и шеста улица, Томас каза на шофьора да спре. Слезе от таксито и на Бродуей и Деветдесет и шеста видя много деца, но Уесли го нямаше сред тях. Върна се в таксито и каза на шофьора да го закара на Деветдесет и шеста улица и Парк авеню.
Там слезе, изчака колата да потегли, после спря друго такси и каза на шофьора, че иска да отиде на Осемнадесета улица и Четвърто авеню. Оттам измина пеша една пряка, зави, върна се обратно и се запъти към хотел „Егейски“.
Папи седеше на бюрото, но не каза нищо, а само му подаде ключа. Трима моряци спореха за нещо във фоайето до посадената в саксия палма — единствената украса на този тесен коридор, в който имаше място само за бюрото на Папи. Томас не можа да разбере на какъв език говорят моряците. Той не им даде възможност да го огледат, а мина бързо край тях и се качи на втория етаж в стаята, чийто номер беше написан на ключа. Влезе, захвърли торбата, легна на твърдото легло, застлано с кафеникавозелена покривка, и се загледа в пукнатините на тавана. Транспарантът беше спуснат, но той не си направи труд да го вдигне.
Десет минути no-късно на вратата се почука. Така чукаше само Папи. Томас стана и му отвори. — Чул ли си нещо ново? — попита Томас. Папи сви рамене. От тъмните очила, които носеше и денем, и нощем, не можеше да се види какъв е изразът му.
— Някой знае, че си тук — каза той. — Или поне знае, че когато си в Ню Йорк, отсядаш тук.
Ето че кръгът се затваряше. Гърлото му пресъхна.
— Какво искаш да кажеш, Папи? — попита той дрезгаво.
— Преди седем-осем дни дойде един човек — отговори Папи, — искаше да разбере дали си в хотела.
— Ти какво му каза?
