един спален вагон от Париж със стройно, хубаво момиче и много нови куфари.
ГЛАВА ШЕСТА
Когато излязоха от гарата, видяха колата със знака „под наем“ и Рудолф каза: — Ето я нашата кола.
Портиерът на хотела в Париж се беше погрижил за всичко. Той им беше осигурил билети за театър, кола, с която да обикалят замъците на Лоара, места в десет ресторанта, в операта и в Лоншан; затова Джийн беше казала: „Всяка новобрачна двойка трябва да си има своя парижки портиер.“
Носачът превози багажа им до колата, каза „мерси“ за бакшиша и се усмихна, макар и да беше съвсем ясно, че са американци. Според американските вестници тази година французите не се усмихваха на американците. Представителят на службата за коли под наем заговори на английски, но Рудолф искаше да позабавлява Джийн със своя френски и затова останалите формалности за взимане на пежото под наем се уредиха на езика на Расин. Рудолф беше купил в Париж карта на Крайморските Алпи; седнаха в откритата кола, провериха маршрута по картата под лъчите на мекото средиземноморско слънце и преминаха през белия град, а после продължиха край морето през Голф Жуан, където някога бе дебаркирал Наполеон на връщане от остров Елба, през Жуан ле Пен, с големите хотели, които все още спяха своя предсезонен сън, и стигнаха кремавия, разкошен хотел „Дю Кап“, издигнат сред борова гора на малък хълм.
Когато управителят на хотела ги заведе до апартамента им с балкон, който гледаше към спокойното, синьо море и парка, Рудолф каза невъзмутимо: „Много е хубаво, благодаря ви.“ А в същност едва се сдържаше да не се изхили на сценката, в която управителят на хотела, той самият и Джийн изпълняваха така прекрасно ролите си от неговата стара мечта. Но действителността беше по-хубава от всичките му мечти. Апартаментът беше по-голям и по-луксозно обзаведен; въздухът беше по-благоуханен, управителят беше съвсем на място; той самият беше по-богат, по-самоуверен и по-добре облечен, отколкото в момчешките си блянове; а Джийн, в елегантния си парижки костюм, беше по-красива от въображаемото момиче, което беше излязло на терасата с изглед към морето и го беше целунало в мечтите му.
Управителят се поклони и излезе, а носачите поставиха багажа върху сгъваеми столчета в огромната спалня. Знаейки, че всичко това е истина, че той действително е довел тук съпругата си, Рудолф каза:
— Хайде да излезем на балкона.
Излязоха на балкона и се целунаха на слънцето.
Те за малко нямаше да се оженят. Джийн все се колебаеше, отказваше да му отговори с „да“ или „не“ и всеки път, когато се срещнеха, той решаваше, че трябва вече да й постави ултиматум, а те се срещаха рядко и това го измъчваше. Работата му го задържаше за дълго време в Уитби и Порт Филип, а когато успееше да отиде в Ню Йорк, често намираше само бележка от Джийн, която му съобщаваше, че е по работа извън града. Една вечер след театър я видя в някакъв ресторант с един дребен млад мъж с малки, лъскави очи, с дълга, сплъстена коса и небръсната от една седмица набола тъмна брада. Когато се срещнаха следващия път, той я попита кой е младият мъж и тя призна, че е същият, с когото е имала връзка. А когато я попита още ли спи с него, Джийн му отговори, че то не е негова работа.
Почувствува се унизен, че си съперничи с човек е толкова отвратителна външност, и съвсем не му стана по-леко, когато Джийн му каза, че той е един от най-известните модни фотографи в Америка, Тогава той си тръгна и реши, че ще чака тя да го потърси, но тя не му се обади и накрая той не издържа, обади й се, като се зарече, че ще спи с нея, но няма за нищо на света да се ожени за нея.
Нейното отношение към него разруши цялата му представа, която бе изградил за себе си, и само в леглото, където двамата взаимно си доставяха удоволствие, той се освобождаваше от мрачното си чувство, че тази история е унизителна за него. Мъжете, които познаваше, го уверяваха, че всички момичета се стремят само към брак. Какъв странен недостатък имаше в неговия характер, къде грешеше като любовник, кое беше отблъскващото в личността му, та и двете момичета, на които беше предложил да се омъжат за него, му отказаха?
Вирджиния Колдъруд само усложняваше нещата още повече. Старият Колдъруд беше послушал Рудолф и беше разрешил на дъщеря си да отиде в Ню Йорк, да живее сама и да изкара курсовете за секретарки. Но Вирджиния, изглежда, учеше машинопис и стенография в много странни часове на деня, защото почти винаги, когато се прибираше в апартамента си в Ню Йорк, Рудолф я забелязваше, че се крие в някой вход на отсрещния тротоар или се преструваше, че минава случайно край дома му. Тя му звънеше нощем по телефона, понякога по три-четири пъти, и казваше: „Руди, обичам те, обичам те. Искам да спя с теб.“
За да се избави от нея, той започна да преспива в различни хотели, когато идваше в Ню Йорк, но Джийн, поради някакви лъжеморални съображения, отказваше да го посещава в хотел и така той беше лишен даже и от удоволствията в леглото. Джийн продължаваше да не го допуска до квартирата си и той не знаеше къде живее тя, нито беше виждал съквартирантката й.
Вирджиния му пишеше дълги писма с ужасяващи подробности за сексуалните си желания към него в стила Хенри Милър, чиито романи тя, изглежда, беше изучила най-старателно. Изпращаше писмата си до дома му в Уитби, до апартамента му, до канцеларията и магазина; оставаше само някоя по-разсеяна секретарка да отвори някое от писмата и кой знае дали старият Колдъруд щеше да му проговори до края на живота си.
Когато разказа на Джийн за Вирджиния, тя само се засмя и каза: „Ах, горкичкият привлекателен мъж.“ Една вечер, когато се връщаха късно в апартамента, той забеляза Вирджиния, която се спотайвате на отсрещния тротоар, и Джийн предложи на шега да я покани да пийне нещо.
Работата му изоставаше, той установи, че трябва да препрочита по три-четири пъти най-обикновени отчети, за да схване смисъла им. Спеше неспокойно и се събуждаше уморен. За първи път през живота по лицето му излязоха пъпки.
Веднъж у приятели в Ню Йорк се запозна с една пищна руса дама; през цялата вечер около нея се въртяха най-малко по трима мъже, но тя даде да се разбере, че иска да си тръгне с него. Той я изпрати до апартамента й на Осемдесета улица, до Пето авеню, а тя му разказа, че е богата, разведена, самотна и отегчена от мъжете, които я преследват из Ню Йорк, и призна, че смята Рудолф за неудържимо сексуален (той предпочиташе тя да се изразява по друг начин). След като изпиха по едно питие, легнаха в леглото, но тъй като той не изпитваше влечение към нея, нищо не излезе и си тръгна, съпроводен от грубия й смях, който се носеше от неизползуваното легло.
„Най-нещастният ден в живота ми — каза той на Джийн — беше денят, когато ти дойде в Порт Филип да правиш снимки.“
Нищо не можеше да го накара да престане да я обича или да разколебае желанието му да се ожени за нея и да живее с нея до края на живота си.
През целия ден се опитваше да се свърже с нея, въртя телефона десет пъти, дванадесет пъти, но никой не се обаждаше. Още веднъж, реши той, седнал печално във всекидневната на нюйоркския си апартамент, ще опитам за последен, път и ако не си е в къщи, ще изляза, ще се напия като свиня, ще си намеря момиче, ще се сбия по баровете, а сваря ли Вирджиния Колдъруд, като се прибирам, пред вратата, ще я доведа тук, ще сия с нея и после ще се обадя в психиатрията да дойдат да ни приберат и двамата.
Телефонът продължаваше да дава свободен сигнал и той тъкмо щеше да остави слушалката, когато чу приглушения, по детски срамежлив глас на Джийн:
— Ало?
— Да не би да ти е развален телефонът? — попита той.
Не знам — отговори тя. — Цял ден не съм била у дома.
— И вечерта ли няма да си бъдеш у дома?
— Ще бъда — каза тя след кратка пауза.
— Ще се видим ли? — Беше готов да тръшне слушалката, ако тя кажеше „не“. Веднъж й беше казал, че тя предизвиква у него две чувства — гняв и страст.
— Искаш ли да се видим?
— В осем часа удобно ли ти е? — попита той. — Ела тук, ще пийнем нещо. — Погледна през прозореца, но Вирджиния Колдъруд не се виждаше наоколо.
— Аз трябва да се изкъпя — каза тя — и никак не ми се иска да бързам. Защо ти не дойдеш при мен да
