Дуайър извади носната си кърпа, избърса снимката и я сложи пак в портфейла си.
— Просто исках да знаеш — каза той, — че ако понякога идвам при теб да си поговорим, го съвсем не е заради такова нещо.
— Добре — отговори Томас, — сега вече знам.
— Важното е да се изяснят нещата от самото начало — каза Дуайър с войнствен глас. — Това е всичко. — И като се обърна рязко, тръгна по дъсченото мостче, временно издигнато над складираните на палубата бидони с нефт.
Томас тръсна глава, защото го засмъдя лицето от солената морска пяна. Всеки със своите неприятности. Цял екипаж на кораб със своите неприятности. Ами ако всеки на този проклет кораб дойде да ти разкаже какво го тревожи, тогава не ти остава друго, освен да скочиш в морето.
Той се приведе, за да не го мокрят насрещните вълни, и само от време на време вдигаше глава, за да изпълни задължението си — трябваше да следи какви плавателни съдове се движат пред „Елга Андерсен“.
Помощник-капитан, мислеше си той. А защо не, ако човек реши да си изкарва прехраната на кораби? Някой път ще попита направо Дуайър какво точно трябва да направи. Няма значение дали е педераст.
Бяха в Средиземно море, минаваха през Гибралтар, но времето ставаше все по-лошо. Капитанът явно още стоеше на мостика и продължаваше да се моли на бога и на Адолф Хитлер. Никой от помощниците му не беше паднал пиян през борда и Дуайър още не беше повишен. Той и Томас седяха до една желязна маса, завинтена за пода в помещението, където се бе помещавала някогашната зенитна артилерия на кораба. Противосамолетните оръдия отдавна бяха демонтирани, но иначе всичко друго си стоеше в помещението, както си е било. В предната част имаше най-малко десет писоара. Тия морячета, мислеше си Томас, сигурно са хуквали като луди към писоарите всеки път, щом са чуели самолет над главите си.
Морето беше толкова бурно, че при всяко накланяне на кораба витлото излизаше над водата и цялата кърма се тресеше така силно, че Дуайър и Томас трябваше да придържат с ръце разтворените върху масата схеми, книги и карти, за да не паднат. Но това помещение беше единственото място, където можеха да се усамотят и да работят заедно. Събираха се всеки ден най-малко за два часа и Томас, който никога не беше обичал учението, се учудваше на себе си, че запомня толкова бързо какво му разправя Дуайър за законите на навигацията, за работата със секстант, за звездните карти, за корабните товари, за всичко, което трябваше да знае и насън, когато се яви на изпит за трети помощник. Не беше предполагал, че тези уроци ще му доставят такова удоволствие. Разсъждаваше по този въпрос, когато не беше на вахта и лежеше на койката си, заслушан в хъркането на другите двама мъже в каютата, и чувствуваше, че разбира защо е настъпила у него тази промяна. Не беше само от възрастта. Той все още не четеше нищо друго, даже спортните колони на вестниците. Морските карти, техническите брошури, чертежите на двигатели, формулите бяха за него някакъв изход в живота. Най-сетне беше намерил изход.
Дуайър беше работил по корабите като механик и като палубен матрос, имаше общи, но все пак достатъчни познания по техническите въпроси, а опитът на Томас от работата му в гаражите улесняваше Дуайър в ролята му на учител.
Дуайър беше израснал на бреговете на езерото Сюпириър40 и още като дете беше карал лодки; щом като завършил гимназия, стигнал на автостоп до Ню Йорк и отишъл в Батъри41, за да гледа как корабите влизат и излизат от пристанището; там постъпил на един брегови петролен танкер като прост моряк. Оттогава нищо не бе успяло да намали възторга му към морето.
Той никога не разпитваше Томас за миналото му, а и Томас предпочиташе да си мълчи. От благодарност за уроците, които му даваше дребничкият Дуайър, Томас постепенно започваше да му симпатизира.
— Някой ден — каза Дуайър, протягайки се да хване една карта, която щеше да падне от масата — и двамата ще си имаме по един собствен кораб. Капитан Джордах, капитан Дуайър изпраща своите поздравления и пита ще го удостоите ли с честта да се качите на неговия кораб.
— Да — каза Томас, — много ясно си представям картинката.
— Особено ако има война — продължи Дуайър. — Нямам пред вид голяма война като Втората световна, когато, ако можеш да караш платноходка в езерото на Сентръл Парк, значи, можеш да бъдеш капитан на някакъв вид кораб. Става дума за малка война като Корейската. Нямаш представа какви пари натрупват момчетата от това, че са попадали в зони на военни действия и друга такива глупости. Знаеш ли колко души, които не са могли да различат дясната страна на кораба от лявата, са ставали накрая собственици на плавателен съд. Абе Съединените щати сигурно скоро пак ще водят някъде война и ако сме готови, ще видиш тогава какво ще направим.
— Запази ги тия мечти вечер за леглото — каза Томас. — Дай сега да работим.
Двамата се надвесиха над картата.
Когато спряха в Марсилия, на Томас му хрумна една идея. Беше вече полунощ и с Дуайър бяха вечеряли в един рибен ресторант в Старото пристанище. Томас се сети, че се намират не другаде, а на южното крайбрежие на Франция, и двамата изпиха три бутилки вино розе по този случай, макар че Марсилия едва ли можеше да се счита за туристически град. „Елга Андерсен“ трябваше да вдигне котва в пет часа сутринта; ако успееха дотогава да се приберат, на кораба, всичко щеше да е наред.
След вечеря тръгнаха да се разхождат, отбиха се в няколко бара и накрая решиха да завършат в едно малко тъмно заведение — на крайбрежната улица. Вътре свиреше грамофон-автомат и няколко дебели проститутки чакаха на бара някой да ги почерпи. Томас нямаше нищо против да прекара един час с момиче, но, жените изглеждаха неприятни, сигурно имаха трипер и изобщо не отговаряха на представата му за жена, с която да се забавляваш по южното крайбрежие на Франция.
Пийнал и леко замаян, седнал на една маса до стената, Томас гледаше жените с дебели крака, които се подаваха под ярките рокли от изкуствена коприна, и си припомняше най-хубавите десет дни от живота си, прекарани в Кан с англичанката, която обичаше бижута.
— Хей — каза той на Дуайър, който седеше на масата срещу него и пиеше бира, — имам една идея.
— Каква? — Дуайър дебнеше с поглед жените, страхувайки се, че някоя От тях ще дойде да седне на масата и ще си сложи ръката върху коляното му. Същата вечер той беше предложил на Томас да отиде при някоя проститутка и да докаже веднъж за винаги, че не е педераст, но Томас му отговори, че това не е нужно, защото никак не го интересува какъв е Дуайър и освен това той не можел да докаже нищо по този начин, защото Томас знаел много педерасти, които ходели и с жени.
— Какво? — каза Томас.
— Нали каза, че имаш идея.
— Идея. А, да. Идеята е да избягаме от този гнусен кораб.
— Ти си луд — каза Дуайър. — Какво, по дяволите, ще правим в Марсилия без кораб? Ще ни хвърлят в затвора.
— Никой няма да ни хвърли в затвора — отговори Томас. — Не съм казал да избягаме завинаги. Кое е следващото ни пристанище? Генуа. Прав ли съм?
— Добре де, прав си. Генуа — съгласи се неохотно Дуайър.
— Ще настигнем кораба в Генуа — каза Томас. — Ще кажем, че сме се напили и сме се събудили много късно. Ще ги настигнем в Генуа. Какво могат да ни направят? Няма да ни платят за няколко дни, и толкова. И без това нямат достатъчно хора. След Генуа нали се връщаме направо в Хобокен?
— Да.
— Значи, няма да стоим затворени на кораба, докато той чака в някое пристанище. Не искам да плавам повече в това гнусно корито. В Ню Йорк винаги можем да намерим нещо по-хубаво.
— Но какво ще правим, докато дойде време за Генуа? — попита разтревожено Дуайър.
— Ще обикаляме. Ще направим една голяма обиколка — отговори Томас. — Ще се качим на влака и ще отидем в Кан. В града на милионерите, както Пишат вестниците. Аз съм бил там. Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Ще лежим по плажовете, ще си намерим момичета. Парите са ни в джоба.
— Аз си спестявам парите — каза Дуайър.
— Поживей си малко, поживей си малко — продължи нетърпеливо Томас. Сега, когато Кан беше тъй близо, тъй достъпен и примамлив, той просто не можеше да си представи, че ще се върне на мрачния кораб, ще стои на вахта, ще чисти, ще яде помията, която му дават.
