уреди да постъпи на работа на кораба „Елга Андерсен“, собственост на някаква гръцка корабна компания, който пренасяше товари от Хобокен за Ротердам, Алхесирас, Генуа и Пирея. Томас беше стоял в хотелската си стая през всичките осем дни, докато чакаше в Ню Йорк, и Папи лично му носеше ядене, тъй като Томас се страхуваше да не го види някой от прислугата и да започне да задава въпроси. Вечерта, когато „Елга Андерсен“ трябваше да отплува, Папи го закара с колата си до пристанището в Хобокен и изчака, докато приемат Томас на кораба. Изглежда, че когато са служили в търговския флот през войната, Шулци е направил наистина голяма услуга на Папи.
На другия ден в зори „Елга Андерсен“ напусна пристанището и онзи който търсеше Томи Джордах, трудно щеше да го намери.
„Елга Андерсен“ беше 10 000-тонен товарен кораб, построен в хиляда деветстотин четиридесет и трета година, преживял някога и щастливи дни. Беше минавал от собственик на собственик и от него извличаха бързи печалби, но никой не се беше погрижил за поддръжката му — ремонтираха го, колкото да може да се движи в открито море. Корпусът му беше покрит с раковини, машинарията му скрибуцаше, не беше боядисван от години, целият беше ръждясал, храната беше отвратителна, а капитанът — стар, религиозен маниак, уволняван по време на войната заради симпатии към нацистите, коленичеше на мостика да се моли, когато излезеше буря. Помощниците му имаха паспорти, издадени от десет различни страни, и бяха изгонени от други кораби заради пиянство, некомпетентност или кражба. Екипажът включваше хора от почти всички страни с излаз на Атлантическия океан или на Средиземно море — гърци, югославяни, норвежци, италианци, мароканци, мексиканци, американци; повечето от тях бяха с нередовни документи. В каюткомпанията, където непрекъснато се играеше покер, всеки ден ставаха побоища, но помощник-капитаните се въздържаха съзнателно да се намесват.
Томас не играеше покер, не се биеше, говореше само когато беше необходимо, не отговаряше на никакви въпроси и се чувствуваше спокоен. Усещаше, че най-после е намерил мястото си на планетата, порейки безкрайната морска шир. Сега в живота му нямаше жени, не се тревожеше за теглото си, в урината му сутрин нямаше кръв, не се чудеше откъде да събере пари в края на всеки месец. Един ден ще върне на Шулци сто и петдесетте долара, които му беше дал в Лас Вегас. И то с лихва.
Чу зад гърба си стъпки, но не се обърна.
— Тази нощ ще бъде тежка — каза приближилият се зад него човек. — Вървим право срещу бурята.
Томас изсумтя. Позна по гласа кой е. Един младеж на име Дуайър от Средния Запад, който говореше малко като педераст. Имаше щръкнали зъби, затова му викаха Зайко.
— Заради капитана — продължи Дуайър. — Пак се моли на мостика. Нали знаеш какво казват хората — щом на борда има пастор, значи, времето ще бъде лошо.
Томас мълчеше.
— Дано само бурята не е силна — не спираше да говори Дуайър. — Много от тези товарни кораби просто се счупват на две при развълнувано време. А и както сме натоварени. Забеляза ли колко се е наклонил бакбордът?
— Не.
— Наклонил се е. На теб това първо плаване ли ти е?
— Второ.
Дуайър се беше качил на „Елга Андерсен“ в Савана, където корабът беше спрял за малко.
— Ужасна черупка — каза Дуайър. — Аз съм тук само защото чакам да ми се открие една благоприятна възможност.
Томас знаеше, че Дуайър иска да го попитат каква е тази възможност, но си замълча и продължи да гледа тъмнеещия хоризонт.
— Разбираш ли, изкарал съм изпита за трети помощник — продължи Дуайър, като се убеди, че Томас няма да проговори. — Ако съм на американски кораб, трябва да чакам години, докато ме повишат. Но в такова корито и с такъв измет като нашите помощник-капитани много вероятно е някой от тях да падне пиян през борда или да го арестуват на някое пристанище и тогава на мен ще ми се усмихне щастието, нали схващаш?
Томас изсумтя. Нямаше нищо против Дуайър, но не изпитваше към него и особени симпатии.
— Ти също ли смятащ да се явиш на изпит за помощник? — попита Дуайър.
— Не съм мислил за това.
Времето явно се разваляше и носът започна да се мокри от пръски пяна; Томас се сгуши в моряшкото си яке. Под него носеше дебело, синьо поло. Старият норвежец, който беше умрял в хотел „Егейски“, трябва да е бил едър мъж, защото дрехите му ставаха съвсем добре на Томас.
— Това е единственото смислено нещо — каза Дуайър. — Разбрах го веднага щом кракът ми стъпи за първи път на кораб. Обикновените моряци, а даже и моряците от първа категория доникъде не я докарват. Живеят като кучета и на петдесет години вече не ги бива за нищо. Това е дори и на американските кораби, където си член на профсъюза и не знам какво още и където включват в менюто пресни плодове. Много важно, че дават пресни плодове. Въпросът е предварително да си подготвиш нещата. Да се поокичиш малко със сърма. Следващия път като се върна, отивам право в Бостън да взема изпита за втори помощник.
Томас го изгледа любопитно. Дуайър носеше бяло матроско кепе, нахлупено върху жълта непромокаема шапка, и солидни високи обувки с гумени подметки. Той беше дребен на ръст и с новите си спретнати моряшки дрехи приличаше на момченце, пременено за карнавал. От вятъра бузите му бяха почервенели, но не като на човек, който работи на открито, а като на момиче, несвикнало на студ и неочаквано изложено на вятъра. Имаше дълги, тъмни мигли и черни кротки очи, които сякаш молеха за нещо. Устата му беше твърде голяма, с твърде много зъби и той не спираше да говори. През цялото време бъркаше неспокойно в джобовете си.
По дяволите, помисли си Томас, ето за какво е дошъл тук да ми говори и винаги ми се усмихва, когато ме срещне. По-добре веднага да го разкарам.
— Щом си такъв учен всезнайко — каза той грубо—с дипломи за помощник и не знам още какво, защо стоиш тук при нас, простите? Защо не облечеш прекрасната си бяла офицерска униформа и не отидеш да танцуваш с някоя богата наследница на някой първокласен кораб?
— Аз не искам да се хваля, Джордах — каза Дуайър. — Честна дума. Просто ми е приятно от време на време да си поговоря с някого, а ти си на моята възраст, американец си и имаш достойнство, веднага разбрах това — имаш достойнство. Всички останали на този кораб са животни. Непрекъснато ми се подиграват, а аз не съм като тях, имам амбиции. Не играя покер с онези мошеници. Сигурно си забелязал.
— Нищо не съм забелязал — отговори. Томас.
— Те си мислят, че съм педераст или нещо подобно — каза Дуайър. — И това ли не си забелязал?
— Не, не съм. — Томас влизаше е каюткомпанията само за да се нахрани.
— Това е моето нещастие — каза Дуайър. — Където и да си подам документите за трети помощник, все така ми се случва. Погледнат ги, прочетат препоръките, поговорят малко с мен, огледат ме странно и ми кажат, че нямат свободни места. Божичко, усещам този поглед от цял километър разстояние. Аз не съм педераст, кълна се, Джордах.
— На мен няма за какво да ми се кълнеш — каза Томас. Стана му неудобно от този разговор. Не искаше да знае нищо за чуждите тайни или неприятности. Искаше да си върши работата, да пътува от едно пристанище до друго и да кръстосва моретата, необезпокояван от никого.
— Аз, дявол да го вземе, имам годеница, за която ще се оженя! — извика Дуайър. Бръкна в задния джоб на панталоните си и измъкна портфейла си, откъдето извади една снимка. — Ето, виж. — Той мушна снимката под носа на Томас. — Това съм аз и годеницата ми. Миналото лято в Нарагансет Бийч. — Едно много хубаво, пълничко момиче с къдрава, руса коса, в бански костюм, а до него Дуайър — дребен, но мускулест и строен като боксьор от категория „петел“, с прилепнали по тялото бански гащета. — Приличам ли ти тук на педераст? — попита Дуайър. — А това момиче според теб може ли да се омъжи за педераст?
— Не — призна Томас.
Водните пръски, които заливаха носа, намокриха снимката.
— По-добре я прибери — посъветва го Томас. — Ще се развали от водата.
