Рудолф. Гнездото на всички пороци. — Ще те направя мой равноправен съдружник. Ще осигуря както подобава бъдещето на дъщерите си и на мисис Колдъруд и когато умра, ти ще получиш основния дял от акциите ми. В същност ти ще ръководиш работата, аз няма никога повече да припомням този разговор, нито да те упреквам за нещо. Ще излича всичко казано от съзнанието си. Руди, бих бил безкрайно щастлив едно момче като теб да влезе в моето семейство. Това е съкровеното ми желание от години наред и с мисис Колдъруд бяхме разочаровани, когато те канехме да се възползуваш от гостоприемството на нашия дом, че ти не проявяваше никакъв интерес към нашите дъщери, а те са хубави по своему и добре възпитани, а също така и добре обезпечени. Не мога да си обясня защо, след като си направил избора си, не дойде направо при мен.
— Никакъв избор не съм направил — отговори раздразнено Рудолф. — Вирджиния е очарователно момиче и аз съм сигурен, че ще бъде отлична съпруга. Но нямах никаква представа, че тя проявява интерес към мен…
— Руди — прекъсна го строго Колдъруд. — Познавам те отдавна. Ти си един от най-умните хора, които съм срещал. И имаш нахалството да седиш тук и да ми разправяш…
— Да, имам. — По дяволите бизнесът. — Да ви кажа ли какво ще направя? Ще остана тук, докато мисис Колдъруд и Вирджиния се върнат, и ще попитам дъщеря ви открито в присъствието на вас двамата дали съм я ухажвал и дали някога съм се опитал дори да я целуна. — Всичко това беше чист фарс, но той трябваше да го разиграе. — Ако тя каже „да“, значи, лъже, но мен малко ме интересува. Ще си тръгна веднага, а вие правете каквото искате с проклетия си бизнес, с проклетите си акции и с проклетата си дъщеря.
— Руди! — извика поразен Колдъруд, но Рудолф усети, че той изведнъж бе загубил почва под краката си.
— Трябвало е отдавна да ми каже, че ме обича — продължи бързо Рудолф, използувайки дръзко предимството си — и може би тогава щеше да излезе нещо. Аз наистина я харесвам. Но сега е много късно. Ако искате да знаете, снощи в Ню Йорк направих предложение на едно момиче.
— Ню Йорк — каза Колдъруд презрително. — Все този Ню Йорк.
— Е, кажете, искате ли да остана тук и да изчакам да се върнат дамите? — попита Рудолф и скръсти заканително ръце.
— Това може да ти струва много пари, Руди — каза Колдъруд.
— Да, може да ми струва много пари — повтори твърдо Рудолф, но усети как стомахът му болезнено се сви.
— А онази… дама в Ню Йорк — попита мрачно Колдъруд — прие ли предложението ти?
— Не.
— Слава богу! — Благочестивият Колдъруд не можеше да проумее безумието на любовта, непоследователността на желанията, стихийността на секса. — След два месеца ще я забравиш и може би тогава ти и Вирджиния…
— Тя не ми даде отговор вчера — каза Рудолф. — Иска да обмисли въпроса. Е, да чакам ли мисис Колдъруд и Вирджиния? — Той продължаваше да седи със скръстени ръце, за да не се види, че пръстите му треперят.
Колдъруд бутна ядосано мастилницата в края на бюрото.
— Ти явно не ме лъжеш, Руди — каза той. — Не знам какво я е прихванало глупавата ми дъщеря. Обаче знам какво ще каже жена ми — ще каже, че лошо съм я възпитал. Че заради мен е такава срамежлива. Несамостоятелна. Да не ти разправям само какви спорове съм водил с тази жена… Когато аз бях младо момче, всичко беше различно, уверявам те. Момичетата не ходеха при майките си да им разправят, че са влюбени в мъже, които дори не са ги и погледнали. Тия проклети филми. Само подлудяват жените. Няма защо да чакаш. Аз ще се оправя сам. Ти върви. Трябва да се успокоя малко.
Рудолф стана, Колдъруд се изправи едновременно с него.
— Може ли да ви дам един съвет? — попита Рудолф.
— Ти само съвети ми даваш — каза раздразнено Колдъруд. — Непрекъснато сънувам едно и също нещо — как ми шепнеш нещо на ухото. Години наред. Понякога ме е яд, че изобщо се появи онова лято в магазина. Какъв съвет искаш да ми дадеш?
— Пуснете Вирджиния да отиде в Ню Йорк и да изкара курсовете за секретарка, оставете я сама за една-две години.
— Чудесно — каза ядосано Колдъруд. — Нямаш дъщери, затова можеш да приказваш така. Аз ще те изпратя до вратата.
На входа Колдъруд го хвана за лакътя и каза умолително:
— Руди, ако дамата от Ню Йорк ти откаже, нали ще си помислиш за Вирджиния? Тя може и да е глупачка, но аз не издържам да я гледам нещастна.
— Не се тревожете, мистър Колдъруд — отговори Рудолф неопределено и се качи в колата си.
Когато Рудолф потегли, Колдъруд продължаваше да стои на прага под оскъдната светлина на лампата в коридора.
Беше гладен, но реши, че ще отиде да вечеря в някой ресторант по-късно. Искаше да се върне първо е къщи и да види как е Били. Искаше да му каже, че е говорил с Гретхен и че след два-три дни ще го изпрати в Калифорния. Момчето щеше да спи по-добре, като чуе тези новини, училището нямаше вече да го заплашва.
Когато отключи входната врата, чу в кухнята гласове. Мина тихо през всекидневната и трапезарията, спря пред кухненската врата и се заслуша.
— Едно момче, което расте, трябва да има добър апетит — позна Рудолф гласа на майка си. — Много се радвам, че се храниш добре, Били. Марта, дай му още едно парче месо и малко салата. И повече никакви приказки за салатата, Били. В моята къща всички деца ядат салата.
О, боже, каза си Рудолф.
— И още едно изискване имам към момчетата, Били — продължаваше майка му. — Макар че съм вече стара и не би трябвало да се поддавам на такива женски слабости, много обичам хубавите и възпитани момчета. — Гласът и звучеше кокетно и ласкаво. — А ти знаеш ли на кого ми приличаш — на него никога не съм му го казвала от страх да не се разглези, защото няма нищо по-лошо от едно, суетно дете, — приличаш ми на вуйчо ти Рудолф, а той по мнението на всички беше най-красивото момче в града и стана най- красивият мъж.
— Всички казват, че приличам на баща ми — отговори Били учтиво, но с откровеността, присъща на едно четиринадесетгодишно дете. От тона му личеше, че се чувствува като у дома си.
— Не съм имала досега щастието да се запозная с баща ти — каза Мери Пийз и гласът й прозвуча хладно. — Сигурно имате нещо общо, но основно приличаш на нашия род, особено на Рудолф. Нали, Марта?
— Само най-общо — каза Марта. Тя не желаеше да доставя удоволствие на майка му тази неделна вечер.
— Приличат си в очите — продължи майка му. — И двамата имат умен поглед. Само цветът на косата е различен. Но косата не е толкова важна.
Рудолф отвори вратата и влезе в кухнята. Били седеше на единия край на масата, а двете жени се бяха разположили отстрани. С мокра от банята коса, светнал от чистота, Били се усмихваше и поглъщаше вечерята си. Майка му, облечена със скромна кафява рокля, напълно се вживяваше в ролята си на баба. Марта не беше така нацупена, както обикновено, устните й не бяха присвити, тя явно се радваше, че е къщата беше влязла младостта.
— Всичко наред ли е? — попита Рудолф. — Дадоха ли ти достатъчно ядене?
— Храната е чудесна — каза Били. По лицето му нямаше и следа от днешните терзания.
— Надявам се, че обичаш шоколадов пудинг за десерт, Били — каза майка му, без даже да погледне и за миг Рудолф, застанал на вратата. — Марта прави най-хубавия шоколадов пудинг.
— Да-а — отговори Били. — Много обичам.
— Това беше любимият десерт и на Рудолф. Нали, Рудолф?
— Да — отговори той. Не помнеше да е ял шоколадов пудинг повече от веднъж в годината, не помнеше и да го е обявявал за любим десерт, но тъкмо сега не беше моментът да разобличава измишльотините на
