— О, много хубаво умееш да говориш за християнско милосърдие — въздъхна тя. — А влизал ли си някога в църква?
— Нямам време да се разправям — каза Рудолф. — Колдъруд вече ме чака. Просто ти казвам как трябва да се държиш с момчето.
— Няма да търпя присъствието му — отговори тя, използувайки този израз от някоя своя любима книга. — Ще затворя вратата и Марта ще ми носи храната на табла тук.
— Можеш да направиш каквото си искаш, мамо — каза тихо Рудолф. — Но ако постъпиш така, се лишаваш от всичко. От колата, от партиите бридж, от покупките на кредит, от фризьорските салони, от вечерите с отец Макдонъл. Помисли си добре. — Той се изправи. — Аз трябва да тръгвам. Марта ще приготви вечеря за Били. Съветвам те да отидеш при тях.
Преди да затвори вратата на стаята, видя, че от очите на майка му се леят сълзи. Какъв евтин номер да се сплаши една стара жена, помисли си той. Защо просто не умре? Кротко, без фризури, без помади и червила.
В коридора имаше голям часовник и той прецени, че ако го свържат с Калифорния, ще има време да разговаря с Гретхен. Подаде покана за разговор и докато чакаше телефонът да звънне, си наля още уиски. Колдъруд може би щеше да усети, че е пил алкохол, и да му стане неприятно, но той вече не се притесняваше от това. Отпиваше от чашата и си припомняше какво беше правил предишния ден по същото време. Представи си полумрака в стаята и топлината на мекото легло, захвърлените на пода червени вълнени чорапи, приятния топъл дъх с аромат на ром и лимон. Дали някога майка му в студен декемврийски следобед е лежала в нежните прегръдки на някой любовник, захвърлил нетърпеливо и небрежно дрехите й? Кой знае защо, тази картина му се струваше недействителна. Дали един ден, когато остарее, Джийн ще лежи в някакво претенциозно легло, втренчила очи иззад дебелите стъкла на очилата, изкривила презрително и алчно начервените си устни? По-добре да не мисли за това.
Телефонът иззвъня; беше Гретхен. Той обясни накратко как е минал денят, каза, че е взел Били при себе си и че след два-три дни ще го изпрати със самолет в Лос Анжелос, освен ако тя, разбира се, не дойде в Ню Йорк.
— Не — отговори тя. — Изпрати го със самолета.
Колко хитро уреди въпроса. Сега ще има извинение да отиде в Ню Йорк във вторник или сряда. И ще види Джийн.
— Излишно е да ти казвам колко съм ти признателна, Руди — добави Гретхен.
— Глупости — отговори той. — Когато един ден аз имам син, ти също ще се грижиш за него. Ще ти съобщя с кой самолет пристига. А може би скоро и аз ще дойда да се видим.
ЧОВЕШКИ СЪДБИ
Когато Рудолф позвъня, Колдъруд сам му отвори вратата. Беше облечен празнично, макар че отдавна беше изпълнил неделните си задължения към църквата; носеше тъмен костюм с жилетка, бяла риза, строга връзка и обичайните високи, черни обувки. Скромният дом на Колдъруд никога не беше достатъчно осветен и сега в тъмнината Рудолф не можа да види израза на Колдъруд, който му каза хладно:
— Заповядай, Руди. Малко закъсня.
— Съжалявам, мистър Колдъруд — извини се Рудолф и тръгна след възрастния човек, който напоследък се движеше бавно и тежко, сякаш броеше стъпките до гроба, а те трябваше да се икономисват, пестят.
Колдъруд го въведе в мрачна, облицована с дъбова ламперия стая, която той наричаше свой кабинет — вътре имаше голямо махагоново бюро и кожени кресла с напукани дъбови странични облегалки. Остъклените библиотечни шкафове бяха пълни с папки, съдържащи изплатени полици за сделки, сключени преди двадесет години, но Колдъруд нямаше доверие на подземните хранилища, където се пазеше обикновеният архив, достъпен за всяко любопитно чиновническо око.
— Седни, Руди. — Колдъруд посочи едно от кожените кресла. — Ти си пил, Руди — каза той мрачно. — За съжаление моите зетьове също пият. — Двете по-големи дъщери на Колдъруд се бяха омъжили преди известно време, едната в Чикаго, а другата в Аризона. Рудолф имаше чувството, че момичетата са избрали партньорите си не по любов, а по географски съображения, за да не са близо до баща си. — Но не съм те извикал тук да говорим за това — добави той. — Исках да си поговорим по мъжки, когато мисис Колдъруд и Вирджиния не са в къщи. Те отидоха на кино и можем да приказваме свободно. — Дългите обстоятелствени предисловия не бяха в стила на стария човек. Той изглеждаше притеснен, което също беше необичайно за него.
Рудолф чакаше и гледаше как Колдъруд върти в ръцете си разни предмети от бюрото — един нож за рязане на хартия, една старомодна мастилница.
— Рудолф… — Колдъруд се прокашля предупредително. — Изненадан съм от твоето поведение.
— Моето поведение? — За миг му мина мисълта, че Колдъруд е разбрал по някакъв начин за него и за Джийн.
— Да. И то съвсем не ти подхожда, Руди. — Сега гласът му звучеше скръбно. — Ти си ми бил като син. Повече от син. Искрен, прям, заслужаващ доверие.
Говори ми като някакъв проповедник, помисли си Рудолф и продължи да чака отегчен.
— Но се оказва, че ти си се променил, Руди — не спираше Колдъруд. — Започнал си да действуваш зад гърба ми. Без каквато и да е причина. Много добре знаеш, че си могъл да дойдеш в дома ми и аз щях да те посрещна с радост.
— Мистър Колдъруд — каза Рудолф, мислейки, че и тук възрастта си е казала думата, — не разбирам за какво говорите.
— Говоря за чувствата на дъщеря ми Вирджиния, Руди, не се мъчи да отричаш.
— Мистър Колдъруд…
— Ти си злоупотребил с нейните чувства. Тайно. Крадеш нещо, което можеш открито да си поискаш. — Сега думите му прозвучаха гневно.
— Уверявам ви, мистър Колдъруд, че не съм…
— Не ти подхожда да лъжеш, Руди.
— Аз не лъжа. Не знам…
— А знаеш ли, че дъщеря ми призна всичко? — изрева Колдъруд.
— Няма нищо за признаване. — Рудолф се чувствуваше безпомощен и в същото време му идваше да се разсмее.
— Дъщеря ми твърди съвсем друго. Тя е казала на майка си, че е влюбена в теб и че възнамерява да отиде в Ню Йорк да изкара курсове за секретарка, за да може свободно да се вижда с теб.
— Господи! — възкликна Рудолф.
— В този дом божието име не се споменава напразно, Руди.
— Мистър Колдъруд — започна Рудолф, — с Вирджиния съм се срещал само случайно в магазина и съм я поканвал на обяд или съм я черпил със сладолед и лимонада.
— Ти си й завъртял главата — каза Колдъруд. — Тя лее сълзи по теб поне пет пъти в седмицата. Едно невинно, младо момиче не върши такива щуротии, ако не е било хитро подведено от някой мъж.
Ето че най-сетне придобитият по наследство пуританизъм се разпали, каза си Рудолф. Посят на Плимутската скала39, намерил добра почва сред освежителния въздух на Нова Англия, вирее в продължение на два века и ето докъде е стигнал. Много му се събра за тоя ден — Били, училището, майка му, сега и това.
— Аз искам да знам какви са намеренията ти, млади човече.
Когато Колдъруд кажеше „млади човече“, значи, работата ставаше опасна. Рудолф бързо премисли какви са изгледите за него — имаше стабилно положение, но все пак Колдъруд държеше нещата в ръцете си. Би могъл да поведе борба, но в края на краищата Колдъруд щеше да го победи. Ах, тази загубена глупачка Вирджиния.
— А вие какво искате да направя, сър? — Той се опитваше да печели време.
— Нещо много просто — отговори Колдъруд. Очевидно той беше обмислял въпроса през цялото време, откакто мисис Колдъруд му бе съобщила щастливата вест за позора на тяхната дъщеря. — Да се ожениш за Вирджиния. Но ще обещаеш, че няма да се местиш в Ню Йорк. — Той е побъркан на тема Ню Йорк, реши
