Занималнята беше пълна с момчета, които играеха пинг-понг, седяха пред шахматни дъски, четяха списания, слушаха футболен мач по радиото. На горния етаж друго радио предаваше шумните песни на някаква фолклорна група. Момчетата около масата за пинг-понг учтиво му направиха път като на по- възрастен човек, когато той прекоси помещението и спря пред апартамента на Феъруедър. Момчетата изглеждаха хубави, здрави, възпитани, доволни, те представляваха надеждата на Америка. Ако беше баща, щеше да е щастлив да види сина си в такава компания в един неделен ден. Но неговият племенник не можеше да си намери място сред тях и смяташе, че ще умре. В края на краищата това си беше негово право.
Той позвъни на апартамента на семейство Феъруедър. Висок, леко прегърбен мъж, с паднала на челото коса, със свежо лице и любезна усмивка, отвори вратата. Какви ли нерви трябва да има човек, за да може да живее в къща, пълна с момчета.
— Мистър Феъруедър? — каза Рудолф.
— Да — отвърна добродушно и непринудено мъжът.
— Извинявайте, че ви безпокоя, но бих искал да поговоря с вас. Аз съм вуйчото на Били Абът. Бих…
— А, да — каза Феъруедър и протегна ръка. — Жена ми ми каза, че сте я посетили преди обяд. Няма ли да влезете? — Той го поведе по един коридор, чиито стени бяха покрити с книги. Влязоха във всекидневната, където стените също бяха заети от книги, които като по чудо изолираха шума от занималнята, щом затвориха вратата. Убежище от младостта. Изолация or младежите чрез книги. Рудолф си помисли, че може би е направил грешка, като не е приел предложеното му от Дентън преподавателско място в колежа и се е отказал от защитения от книгите живот.
Мисис Феъруедър седеше на дивана с чаша кафе в ръка, на пода, облегнато на коляното и, седеше детето й и разглеждаше книжка с картинки, от другата й страна — изтегнат — спеше сетерът. Мисис Феъруедър му се усмихна и вдигна чашата си за поздрав.
Не е възможно да са толкова щастливи, помисли си Рудолф, обзет от завист.
— Заповядайте, седнете — каза Феъруедър. — Искате ли малко кафе?
— Не, благодаря, току-що пих. И няма никак да се бавя. — Рудолф седна сковано, изпитвайки неудобство от това, че е вуйчо, а не баща.
Феъруедър се настани удобно до жена си. Беше обут с гуменки, изцапани от мократа трева, и носеше вълнена риза; явно се възползуваше от неделния следобед.
— Успяхте ли да поговорите с Били? — попита той с лек южняшки акцент — джентълмен от крайбрежна Вирджиния.
— Говорих — каза Рудолф. — Но не знам колко успешен беше разговорът. Мистър Феъруедър, аз искам да взема Били. Поне за няколко дни. Мисля, че е абсолютно необходимо.
Съпрузите се спогледаха.
— Толкова лошо ли е положението? — попита той.
— Доста лошо.
— Направихме всичко, каквото можахме — каза Феъруедър, но тонът му показваше, че съвсем не смята да се извинява.
— Не се съмнявам — отговори Рудолф. — Просто Били е по-особено момче, неотдавна му се случиха някои неща… — Интересно дали семейство Феъруедър е чувало за Колин Бърк и дали тъжи за рано погубения му талант, помисли си Рудолф. — Няма смисъл да говорим за това сега. Причините, които изтъква едно момче, може и да са неоснователни, но чувствата му са напълно искрени.
— Значи, искате да вземете Били? — попита мистър Феъруедър.
— Да.
— Кога?
— След десет минути.
— О, боже! — възкликна мисис Феъруедър.
— За колко време? — попита спокойно Феъруедър.
— Не знам. За няколко дни. За един месец. Може би завинаги.
Последва неловко мълчание. През прозореца се чуваше как едно момче отброява точките от двубоя на игрището: „22, 45, 38.“ Феъруедър стана, отиде до масата, където стоеше кафеникът, и си наля кафе.
— Наистина ли не искате малко кафе, мистър Джордах?
Рудолф поклати глава.
— Коледната ваканция е само след две седмици и половина — каза Феъруедър. — А след няколко дни започват изпитите за първия срок. Не мислите ли, че ще бъде по-разумно, ако изчакаме дотогава?
— Мисля, че няма да бъде разумно да си тръгна днес оттук без Били — отвърна Рудолф.
— Говорихте ли с директора? — попита Феъруедър.
— Не.
— Бих ви препоръчал да се посъветвате с него — продължи Феъруедър. — Аз наистина нямам право да…
— Колкото по-малко шум се вдигне, колкото по-малко хора говорят с Били, толкова по-добре ще бъде за него. Повярвайте ми — каза Рудолф.
Съпрузите пак се спогледаха.
— Чарлс — обърна се мисис Феъруедър към съпруга си, — аз смятам, че можем да обясним на директора.
Феъруедър отпиваше замислено от кафето си, застанал прав до масата. Сноп бледа слънчева светлина се промъкна през прозорците и очерта фигурата му на фона на лавиците с книги. Потънал в размисъл, жизнен мъж, глава на семейство, лечител на детски души.
— Сигурно можем — отговори той. — Сигурно можем да му обясним. Обаче вие ще ми се обадите след един-два дни да ми кажете какво сте решили, нали обещавате?
— Разбира се.
— В нашата уж спокойна професия стават толкова провали — въздъхна Феъруедър. — Кажете на Били, че когато пожелае да се върне, ще бъде добре дошъл. Той е достатъчно умен, за да навакса изпуснатите уроци.
— Ще му кажа — отговори Рудолф. — Благодаря ви. Благодаря и на двама ви за всичко.
Феъруедър го изпрати по коридора, отвори вратата към оживената занималия, ръкува се с Рудолф, без да се усмихне, и затвори вратата след него.
Когато излизаха с колата от училището, Били, седнал отпред до Рудолф, каза:
— Никога повече не искам да видя това място. — Той изобщо не попита къде отиват.
Беше пет и половина, когато пристигнаха в Уитби; уличните лампи вече светеха в зимния мрак. Били беше спал почти през целия път. Рудолф се ужасяваше от мига, в който трябваше да представи племенника си на майка си. Като знаеше как обича да се изразява майка му, нищо чудно да каже: „Изчадието на блудницата.“ Но той имаше уговорена среща с Колдъруд — неделната вечеря на семейство Колдъруд сигурно щеше да приключи към седем часа, а това означаваше, че е невъзможно да заведе Били в Ню Йорк и да се върне навреме в Уитби. А дори да имаше време да закара момчето в града, на кого щеше да го остави? На Уили Абът? Гретхен го беше помолила да не занимава Уили с този въпрос и той се беше съгласил, така че сега не можеше да се обърне към Уили. А и след всичко онова, което Били му разказа за баща си, докато обядваха, едва ли беше подходящо да оставя момчето на грижите на един алкохолик.
Мина му през ума да заведе Били в някой хотел, но това му се видя прекалено жестоко. Момчето не биваше да прекарва точно тази нощ в хотел. А щеше да бъде и проява на страхливост от негова страна Трябваше да се разбере с майка си.
Когато спря колата пред къщата, събуди момчето и го въведе вътре, с облекчение видя, че майка му не е във всекидневната. Надзърна в коридора и разбра, че вратата на стаята й е затворена. Това означаваше, че тя вероятно се е скарала с Марта и сега е сърдита. Той щеше да говори с нея насаме и да я подготви за първата й среща с нейния внук.
Рудолф отиде с Били в кухнята. Марта седеше на масата и четеше вестник, а от печката се носеше миризма на готвено. Марта не беше дебела, както злобно я описваше майка му, а точно обратното —
