кокалеста, суха петдесетгодишна стара мома, изпитала на гърба си много житейски несгоди, готова да отвръща на доброто с добро и на злото със зло.
— Марта — каза Рудолф, — това е моят племенник Били. Той ще остане при нас няколко дни. Сега е уморен, трябва да се изкъпе и да хапне нещо топло. Нали ще му помогнеш да свърши всичко това? Той ще спи в стаята за гости до моята.
Марта приглади с ръка вестника върху кухненската маса.
— Майка ви каза, че няма да вечеряте тук.
— Няма. Аз пак излизам след малко.
— Тогава яденето ще стигне — отсече Марта и завъртя ядовито глава към стаята на майка му. — Тя не ми е казвала нищо за никакви племенници.
— Тя още не знае — отговори Рудолф, стараейки се да говори весело пред Били.
— Това ще й дойде като капак за деня — да открие, че синът й има племенник — каза Марта.
Били стоеше мълчаливо настрана, опитваше се да разбере какво става, но атмосферата явно не му харесваше.
Марта се изправи, на лицето й както обикновено беше изписано неодобрение, но Били, разбира се, не знаеше, че Марта си е винаги такава.
— Елате, млади човече — каза Марта. — Дано намерим място за такова слабичко създание като вас.
Рудолф се изненада, защото на езика на Марта тези думи означаваха в същност любезна подкана.
— Хайде, Били — каза той. — Аз ще се кача след малко да те видя.
Били тръгна колебливо след Марта. Хванал се веднъж за вуйчо си, сега всяка раздяла с него му се струваше рискована.
Рудолф чу стъпките им по стълбата. Майка му щеше веднага да разбере, че в къщата има чужд човек.
Тя различаваше неговите стъпки и никога не пропускаше да го извика, когато той се качваше в стаята си.
Извади малко лед от хладилника. Трябваше да пийне нещо, след днешния ден на въздържание и преди срещата с майка си. Занесе леда във всекидневната и установи с удоволствие, че в стаята е топло. Брад сигурно е изпратил вчера някой от техниците. Значи, майка му поне за отоплението няма да се заяжда.
Наля си уиски, наля и вода и сложи много лед в чашата, после се отпусна в едно кресло, изпъна крака и с наслада вкуси от питието си. Стаята му харесваше — не беше претрупана, имаше модерни кожени кресла, лампи с кръгли стъклени абажури, дървени маси и семпли пердета в пастелни тонове; всичко това контрастираше приятно с ниския таван от дървени греди и малките прозорци с квадратни рамки от осемнадесети век. Майка му се оплакваше, че стаята приличала на зъболекарска чакалня.
Той допи бавно питието си — знаеше каква сцена го очаква и затова не бързаше. Най-сетне стана от креслото, мина по коридора и почука на вратата. Стаята на майка му беше на долния етаж, за да не трябва да се изкачва по стълби. Макар че сега, след двете операции — едната заради флебита, другата заради пердетата на очите, — тя се чувствуваше доста добре. Оплакваше се, но беше добре.
— Кой е? — чу се резкият й глас зад затворената врата.
— Аз съм, мамо — каза Рудолф. — Спиш ли?
— Вече не — отговори тя. Той отвори вратата.
— Как ще спя, когато разни хора ходят като слонове из цялата къща — каза тя от леглото. Лежеше подпряна на дантелени възглавници, облечена с розов халат, поръбен с някакви розови кожички. Носеше очила с дебели стъкла, които лекарят й беше предписал след операцията. С тях можеше да чете, да гледа телевизия и кино, но зад стъклата силно уголемените й очи придобиваха особено бездушен и студен израз.
Лекарите бяха направили чудеса за нея, откакто се преместиха в новата къща. Преди това, когато още живееха над магазина, тя отказваше категорично да се подложи на операциите, за които Рудолф настояваше и смяташе, че са наложителни. „Няма да постъпвам в болница за бедни — казваше тя, — за да се упражняват върху мен разни лекари-стажанти, на които трябва да забранят и кучета да лекуват.“ Протестите на Рудолф оставаха нечути. Докато живееха в бедната квартира, нищо не можеше да я разубеди, че не е бедна и не е обречена да страда като всички бедни хора, принудени да потърсят равнодушните грижи на благотворителните институти. Но щом се преместиха тук, щом Марта започна да й чете какво пишат вестниците за успехите на Руди, щом взе да се вози в новата кола, която Руди беше купил, тя реши смело, че ще се оперира, като предварително поиска уверение, че ще бъде предадена в ръцете на най-добрите и скъпо платени лекари.
Вярата й в парите я беше подмладила, възкресила, беше я измъкнала от гроба. Рудолф смяташе, че добрите медицински грижи ще позволят на майка му да прекара спокойно последните години от живота си. Сега тя просто се радваше на втори живот. Когато колата на Руди беше свободна, Марта сядаше намусено зад волана и разхождаше майка му; майка му ходеше често по фризьорските салони (косата й беше накъдрена и почти синя); посещаваше редовно кината в града; поръчваше си таксита; ходеше на църква; два пъти седмично играеше бридж с новите си познати, които присъствуваха редовно на църковната служба; когато Рудолф не беше в къщи, канеше на вечеря свещеници; беше си купила ново издание на „Отнесени от вихъра“, както и романите на Франсис Паркинсън Кийс.
Гардеробът й беше пълен с най-различни рокли и шапки за всякакви случаи, а стаята й беше натъпкана с мебели като малко антикварно магазинче — имаше позлатени масички, един шезлонг и една тоалетка с десет флакона с различни френски парфюми. За първи път през живота си тя използуваше ярко червило за устни. Рудолф смяташе, че майка му изглежда отвратително с гримираното си лице и натруфените си рокли, но тя безспорно беше много по-жизнена от преди. Ако по този начин компенсираше тежкото си детство и дългия мъчителен брак, той нямаше право да я лишава от тези забавления.
По едно време обмисляше идеята да вземе на майка си отделна квартира в града, където Марта да се грижи за нея, но само като си представеше израза на лицето й, когато щеше да я изведе за последен път от къщата, се отказа — тя щеше да бъде съкрушена от неблагодарността на сипа си, когото беше обичала най-много в живота си, сина, чиито ризи беше гладила нощем, след като дванадесет часа беше стояла права в хлебарницата, сина, заради когото беше пожертвувала младостта, съпруга, приятелите и другите си две деца.
И така тя остана. Рудолф беше човек, който изплаща докрай всичките си дългове.
— Кой е горе? Ти си довел жена в къщи — каза тя с укор.
— Никога не съм водил жена в къщи, както ти се изразяваш, мамо — отговори Рудолф, — макар че, ако искам, не виждам защо да не го направя.
— И в тебе тече кръвта на баща ти — каза майка му. Какво тежко обвинение.
— Внукът ти е горе. Доведох го от училище.
— Едно шестгодишно дете не може да се качва така тежко по стълбите. Аз не съм глуха — каза тя.
— Не е синът на Томас, а на Гретхен — отговоря той.
— Не искам да чувам това име. — Тя запуши с ръце ушите си. От гледането на телевизия беше научила някои нови жестове.
Рудолф седна на леглото на майка си, свали внимателно ръцете й и ги задържа. Много мек съм бил, помисли си той. Този разговор е трябвало да се състои преди години.
— Слушай сега, мамо — каза той. — Момчето е много добро и има неприятности, и…
— Аз няма да търпя в къщата си сополанкото на една блудница — прекъсна го тя.
— Гретхен не е блудница — каза Рудолф. — Синът й не е сополанко. А тази къща не е твоя.
— Дочаках деня, в който най-сетне изрече тези думи — каза тя.
— Той ще остане тук само няколко дни — продължи Рудолф, без да обръща внимание на мелодраматичната реплика — и има нужда от топлота и внимание, които аз и Марта ще му осигурим, а ти ще постъпиш също като нас.
— А какво ще кажа на отец Макдонъл? — Майка му вдигна уголемените си, безизразни очи към небесното царство, пред чиито двери в същност стоеше отец Макдонъл.
— Ще кажеш на отец Макдонъл, че най-сетне си разбрала как трябва да се прилага на дело християнското милосърдие — каза Рудолф.
