между баща и син.
— Сигурно. Той често е разстроен. — Били не спираше да яде. Каквото и да преживяваше, то не се беше отразило върху апетита му. Красиви келнерки в скромни униформи им бяха поднесли обилен американски обяд — стек, омари, миди, топли бисквити. Заведението беше просторно, с много маси, разпръснати из целия салон, покрити с покривки на червени карета; имаше много групи от училището — по пет-шест момчета на маса с родителите на един от учениците, който беше решил да се възползува от родителското посещение и да покани приятелите си на обяд. Дали и аз един ден ще взема сина си от някое училище и ще го заведа на такъв обяд с приятелите му, каза си Рудолф. Ако Джийн се съгласи да се омъжи за него, може би и това ще стане след петнадесет години. Как ли ще изглежда той след петнадесет години, как ли ще изглежда тя, какъв ли ще бъде синът му? Затворен, мълчалив, мрачен като Били? Или приказлив и весел, каквито са момчетата по съседните маси? Дали все още ще има такива училища, дали ще се сервират такива обеди, ще има ли и тогава пияни бащи, които в два часа следобед ще се блъскат в дърветата? Кой знае тези изискани жени и богати мъже, седнали гордо със синовете си, през какви изпитания са минали преди петнадесет години след току-що свършилата война, когато облакът на атомната бомба все още се е носил над планетата.
Може би трябва да кажа на Джийн, че оттеглям предложението си, помисли той.
— Как е храната в училище? — попита Рудолф, за да прекъсне дългата пауза.
— Добра е — отговори Били.
— А момчетата?
— Добри са. Впрочем не са добри. Непрекъснато се хвалят колко важни клечки са бащите им, как обядват с президента и го учат какво да прави, как ходят в Нюпорт през лятото, как имат собствени коне, как родителите им хвърлят по двадесет и пет хиляди долара за дебютантските балове на сестрите им.
— Ти какво им казваш, когато те говорят така?
— Мълча си. — В погледа на Били се четеше враждебност. — Какво мога да кажа? Моят баща живее в една стая и за две години три пъти го уволняват. Или да им разкажа какъв прекрасен шофьор е, след като хапне и пийне? — Били говореше равно и безстрастно, съвсем като зрял човек, което плашеше Рудолф.
— А за втория си баща не говориш ли?
— Какво да говоря за него? Той е мъртъв. А даже и преди да умре, не знам дали в цялото училище имаше и шест момчета, които да бяха чували за него. Тук се смята, че хората, които поставят пиеси или снимат филми, са смахнати.
— Ами учителите? — попита Рудолф с отчаяната надежда, че Били харесва поне тях.
— Нямам нищо общо с тях — отговори Били, мажейки с масло печения картоф. — Уча си уроците и това е всичко.
— Какво те измъчва, Били? — Трябваше вече да говори направо. Тъй като не познаваше момчето достатъчно добре, нямаше смисъл да задава странични въпроси.
— Майка ми те е помолила да дойдеш, нали? — Били впери предизвикателно поглед в него.
— Щом искаш да знаеш — да.
— Съжалявам, ако съм я разтревожил — каза Били. — Не е трябвало да изпращам това писмо.
— Разбира се, че е трябвало да го изпратиш. Какво те измъчва, Били?
— Не знам. — Момчето беше спряло да яде и Рудолф виждаше как се мъчи да овладее гласа си. — Всичко. Имам чувството, че ще умра, ако остана тук.
— Разбира се, че няма да умреш — каза рязко Рудолф.
— Сигурно. Просто имам това чувство. — В този момент Били говореше като раздразнено дете. — Сигурно ще кажеш, че става дума за две различни неща, нали? Но можеш да изпитваш такова чувство, не смяташ ли?
— Да — съгласи се Рудолф. — Продължавай.
— Това място не е за мен — каза Били. — Не искам да ме направят като всички останали момчета тук. Нали виждам бащите им. Много от тях са ходили в същото училище преди двадесет и пет години. Те са като децата си, само че по-възрастни, учат президента какво да прави, а не знаят, че Колин Бърк е бил велик човек, не знаят даже, че е умрял. Моето място не е тук, Руди. Както и на баща ми. А и на Колин Бърк мястото му нямаше да е тук. Ако остана тук, в края на четвъртата година ще заприличам на тях, а аз не искам. Не знам… — Той поклати унило глава и русата му коса се разпиля по високото чело, което беше наследил от баща си. — Сигурно си мислиш, че говоря глупости. Че ми е домъчняло за вкъщи, че съм подтиснат, защото не са ме избрали за капитан на отбора или нещо подобно…
— Съвсем не мисля така, Били. Не знам дали си прав, или не, но сигурно имаш някакви причини, за да си в това състояние. — Домъчняло му е за в къщи, помисли си той. И изведнъж в съзнанието му изплува въпросът: коя къща?
— Ходенето на църква тук е задължително — продължи Били. — Седем пъти в седмицата се опитват да ми втълпят, че съм християнин. Аз не съм никакъв християнин, майка ми не е християнка, баща ми не е християнин. Колин не беше християнин, защо тогава аз трябва да бъда наказван заради цялото семейство и да слушам всички тия проповеди? Бъди честен, не допускай нечисти помисли, недей да мислиш за секс. Исус Христос е умрял, за да изкупи греховете ни. Ти можеш ли да издържиш седем пъти в седмицата да слушаш такива щуротии?
— Много трудно. — Момчето действително беше право. Атеистите наистина имат известна вина спрямо децата си.
— А парите — каза Били все така напрегнато, но по-тихо, защото край масата минаваше една келнерка, — кой ще плаща сега за моето скъпо образование, след като Колин умря?
— Не се тревожи за това — отговори Рудолф. — Аз казах на майка ти, че поемам разноските.
Били го погледна с такава неприязън, сякаш Рудолф току-що му беше признал, че готви някакъв заговор срещу него.
— Аз не те уважавам достатъчно, вуйчо Руди, за да приема такова нещо от теб — каза той.
Рудолф се смая, но успя да запази спокойствие. В края на краищата Били беше едно дете на четиринадесет години.
— Защо не ме уважаваш?
— Защото и ти си като тях — отговори Били. — И един ден ще изпратиш собствения си син да учи тук.
— Няма да коментирам този въпрос.
— Съжалявам, че ти го казах. Но наистина мисля така. — В сините очи с дълги мигли, също наследени от Абът, напираха сълзи.
— Възхищавам се на откровеността ти — каза Рудолф. — Обикновено момчетата на твоята възраст вече знаят как да се преструват пред богатите си вуйчовци.
— Какво търся аз тук, когато на другия край на света майка ми седи съвсем сама и всяка нощ плаче? — продължи да говори припряно Били. — Да загине такъв човек като Колин, а аз да се забавлявам на някакъв глупав футболен мач или да слушам приказките на някой скаут в черен костюм как Исус ще ни спаси. Ще ти кажа нещо… — Сега сълзите се стичаха по бузите му и той ги бършеше с носната си кърпа, но продължаваше да говори все така ожесточено. — Ако не ме измъкнеш оттук, ще избягам. Все някак ще стигна до майка ми и ще й помогна с каквото мога.
— Добре — каза Рудолф. — Повече няма да говорим за това. Аз не знам какво мога да направя, но ти обещавам, че ще направя нещо. Приемаш ли?
Били кимна печално с глава, избърса пак сълзите си и прибра носната кърпа.
— Сега нека да си довършим обяда — каза Рудолф. Той не хапна нищо повече, но наблюдаваше как Били изпразни чинията си, а след това изяде и ябълковия пай. Когато си на четиринадесет години, можеш да поемеш всичко. Сълзи, смърт, жалост, ябълков пай, сладолед, и то без всякакви угризения.
След като се наобядваха и тръгнаха с колата към училището, Рудолф каза:
— Иди в стаята си. Събери си багажа. После слез долу и ме чакай в колата.
Момчето, облечено с официалния си костюм за неделната църковна служба, се скри в общежитието, Рудолф слезе от колата и тръгна след него. Зад него на изсъхналата вече поляна играеха футбол и се чуваха виковете на момчетата: „Подай на мен, подай на мен!“ Една от стотиците игри на младостта, в които Били не участвуваше.
