— Аз не съм си взел дори четката за зъби — каза Дуайър.
— Ще ти купя една четка за зъби — отговори Томас. — Нали все разправяш какъв голям моряк си бил, сак си карал плоскодънна лодка в езерото Сюпириър още като дете…
— Какво общо има езерото с Кан?
— Моряче… — подвикна една от проститутките на бара, облечена с лъскава рокля, която разкриваше почти целия й бюст. — Моряче, искаш купи хубавата дама малко хубафо питие, искаш прекараш после хубафо с дама? — Тя се усмихна и разкри златните си зъби.
— Изчезвай оттук — каза Томас.
— Salaud42 — отговори добродушно жената и се понесе с лъскавата си рокля към грамофона-автомат.
— Какво общо има езерото с Кан ли? — продължи Томас. — Сега ще ти обясня какво общо има езерото с Кан. Значи, ти си отличен моряк, когато става дума за платноходки в езерото…
— Ами аз…
— Така ли е, или не е така?
— За бога, Томи — каза Дуайър, — никога не съм твърдял, че съм Христофор Колумб или нещо подобно. Казах, че като дете съм карал плоскодънна лодка и малки корабчета…
— Значи, разбираш от лодки. Имам ли основание да твърдя това, или не?
— Разбира се, че мога да се оправям с малки плавателни съдове — призна Дуайър, — но не ми е ясно…
— На пристанището в Кан — каза Томас — дават платноходки под наем. Искам да видя със собствените си очи колко струваш. На теория, с карти и с книги знаеш всичко. Добре, но аз искам да видя как отиваш с яхтата до определено място и се връщаш обратно. Или може би и това трябва да приема на доверие, както приех, че не си педераст?
— Томи! — извика Дуайър обидено.
— Искам да ме научиш как се управлява яхта — продължи Томи. — Искам специалист да ме научи. О, по дяволите, ако толкова те е страх да дойдеш с мен, аз ще отида сам. Върни се на кораба като послушна малко момченце.
— Добре — съгласи се Дуайър. — Никога не съм правил такова нещо. Но сега ще го направя. Корабът да върви по дяволите — каза той и допи бирата си.
— Голямата обиколка започва! — извика Томас.
Не беше толкова хубаво, колкото първия път, защото сега беше с Дуайър, а не с англичанката. Но все пак не беше лошо. Във всеки случай беше много по-хубаво, отколкото на кораба, където стоеше на вахта, ядеше помия и спеше в някаква миризлива дупка с двама хъркащи мароканци.
Намериха един приличен евтин, малък хотел зад Рю д’Антиб и ходеха да плуват, макар че беше още пролет и водата беше толкова студена, че можеха да стоят в морето съвсем кратко. Но всичко останало си беше същото — и белите сгради, и виното розе, и синьото небе, и големите яхти в пристанището. А и той не трябваше да се тревожи за теглото си, нито да се бие на ринга с някой кръвожаден французин след ваканцията.
Взеха под наем една малка платноходка; оказа се, че Дуайър не беше излъгал и разбираше от лодки. За два дни той научи Томас на много неща — Томас разбра как се спуска котва, кое е най-подходящото място за акостиране и в кои случаи се свалят платната.
Но по-голяма част от времето те прекарваха на пристанището, обикаляха около кейчетата, мълчаливо се възхищаваха на едномачтовите платноходи, на шхуните, на големите яхти, на катерите, всички закотвени на брега, изчистени, боядисани и лъснати за предстоящия сезон.
— Божичко — каза Томас, — можеш ли да си представиш, че на този свят има толкова много пари, а ние не притежаваме нищо.
Намериха един бар на кея Сен Пиер, където ходеха моряци и капитани на увеселителните корабчета. Неколцина бяха англичани, други говореха малко английски и винаги когато можеха, завързваха разговор с тях. Тези хора, изглежда, не работеха много, защото барът беше винаги поне наполовина пълен по всяко време на деня. Свикнаха да пият мастика, защото беше евтина и всички това пиеха. Не си бяха намерили момичета — онези, които се разхождаха с коли по Кроазет или се подвизаваха зад пристанището, искаха много пари. За първи път в живота си Томас не чувствуваше нужда от жени. Пристанището, животът, който кипеше там, съдбата на мъжете, които прекарваха по една година на красивите кораби, го задоволяваха напълно. Тези мъже нямаха работодатели, заради които да се притесняват девет месеца в годината, а през лятото, хванали важно кормилото на сто хиляди доларовия плавателен съд, обикаляха Сан Тропе, Монте Карло и Капри, а когато влизаха в пристанищата с яхтите си, палубите бяха пълни с момичета в бански костюми. Изглежда, всички те имаха пари. Ако заплатите не им стигаха, приемаха подкупи от търговците, които снабдяваха корабите с провизии, от корабостроителниците и от ремонтните работилници. Ядяха и пиеха като царе, а някои от по-възрастните изобщо не изтрезняваха.
— Тези приятели — каза Томас, след като бяха прекарали четири дни в Кан — са разрешили всички проблеми на този свят.
Той даже си мислеше изобщо да не се връща на „Елга Андерсен“ и да се опита да си намери работа на някоя от яхтите през лятото, но се оказа, че ако човек няма диплом за капитан, го наемат само за три- четири месеца с много ниска заплата, а през останалото време на годината остава без работа. Колкото и да харесваше Кан, не можеше да си представи, че осем месеца ще гладува само за да стои тук.
Дуайър беше не по-малко ентусиазиран. Може би дори повече от Томас. Той идваше за първи път в Кан, но цял живот се беше въртял около лодки и имаше голяма слабост към тях. Ако за Томас това беше откритие в зряла възраст, за Дуайър беше сладък спомен от най-приятните мигове на детството.
В бара имаше един англичанин, силно загорял дребен човек с побеляла коса, на име Дженингс, който беше служил в английския флот през войната, а сега беше собственик на яхта с пет каюти. Англичанинът разправяше, че яхтата била стара и разнебитена, но той я познавал по-добре и от себе си и я разкарвал през лятото из цялото Средиземноморие — Малта, Гърция, Сицилия, навсякъде, където пожелаят клиентите. Той имаше агент в Кан, който срещу десет процента печалба уреждаше маршрутите му. Казваше, че просто му излязъл късметът. Бившият собственик на яхтата, при когото той работел, мразел жена си. Когато умрял, от злоба към нея, оставил яхтата на Дженингс. Е, не всеки може да разчита на такъв късмет.
Дженингс отпиваше самодоволно мастиката си. Неговата яхта, „Гъртруд II“, ниска, но чиста и удобна, стоеше закотвена през зимата точно срещу бара и докато пиеше, Дженингс можеше да си я гледа нежно; всички хубави неща му бяха подръка.
— Животът с яхта е чудесен — каза той. — Няма защо да го крия от вас, янки. Вместо да се блъскаш за няколко долара на ден, като пренасяш товари по доковете на Ливърпул, или да се обливаш с кървава пот, като смазваш двигателите на някое корито в Северно море сред зимна буря. А да не говорим за климата и за парите, които се докарват. — Той посочи с ръка към пристанището, където бледото слънце галеше нежно разлюлените мачти на закотвените край кея корабчета. — Времето е приказно — каза Дженингс. — Време само за богати.
— Искам да те попитам нещо, Дженингс — каза Томас. Тъй като англичанинът пиеше за негова сметка, Томас имаше право да му зададе няколко въпроса. — Колко ще струва една средно голяма яхта, като твоята например, с която да можеш да си изкарваш хляба?
Дженингс запали лулата си и всмукна замислено. Дженингс никога не бързаше. Той не служеше вече в английския флот, не работеше по доковете, тук нямаше надзиратели или помощник-капитани, които да му подвикват, сега имаше време за всичко.
— О, това е труден въпрос, янки — каза той. — Яхтите са като жените — някои са скъпи, други са евтини, но цената няма нищо общо с удоволствието, което ти доставят. — Той се засмя самодоволно от собственото си остроумие.
— Колко струва най-евтината? — настояваше Томас. — Най-евтината?
Дженингс се почеса по главата и изпразни чашата си. Томас поръча по още едно питие.
— Въпрос на късмет — каза Дженингс. — Познавам хора, които са броили сто хиляди лири суха пара за яхти, направени по чертежи на най-прочутите корабни инженери, построени в най-добрите английски и
