Томас отпи от чашата си.
— Това е брат ми — отговори той. Усети, че мистър Гудхарт го погледна любопитно, и отгатна какво си мисли. — Пътищата ни се разделиха — добави той кратко. — Рудолф беше най-умният в нашето семейство.
— Кой знае. — Мистър Гудхарт, хванал чашата, огледа яхтата, посочи слънцето, разцепената пътека, която „Клотилд“ оставяше в морето, кафявозеленото хълмисто крайбрежие. — Може би вие сте били по- умният. Аз работих цял живот и чак когато остарях и се оттеглих от работата, ми остана време веднъж в годината да прекарвам две седмици като тези. — Той се усмихна мрачно и добави: — А минавах за най- умния в семейството.
В този момент се появи мисис Гудхарт, облечена като младо момиче с панталони и широк пуловер. Томас довърши питието ои и отиде да й донесе и на вея уиски. Тя не отстъпваше в пиенето на мъжа си и всеки ден му правеше достойно компания.
Мистър Гудхарт плащаше за това удоволствие по, двеста и петдесет долара на ден плюс горивото и по хиляда и двеста стари франка на ден за храна на екипажа. Миналата година, преди да си тръгне, той беше дал на Томас петстотин долара бакшиш. Томас и Дуайър се опитаха да изчислят колко богат трябва да е този човек, щом може да си позволи да плаща толкова пари за две седмици и в същото време да спи в един от най-скъпите хотели в света. Накрая се отказаха да изчисляват. „Богат е, това е всичко, богат, и толкова повтаряше Дуайър. — Божичко, можеш ли да си представиш по колко часа хиляди нещастници трябва да работят на становете в неговите текстилни фабрики в Северна Каролина и да си раздират гърдите от кашлица, за да може той да плува всеки ден?“ Отношението на Дуайър към капиталистите му беше внушено от неговия баща, който работеше във фабрика и беше социалист по убеждение. Според Дуайър гърдите на всички работници се раздираха от кашлица.
Преди да се запознае със семейство Гудхарт, отношението на Томас към богатите хора, макар и не толкова крайно, колкото на Дуайър, се изразяваше в завист, недоверие и подозрителност — той смяташе, че винаги когато има възможност, богатият ще направи зло на всеки, който е във властта му. Неприязънта към брат му, която се беше породила още от детинство по съвсем други причини, се беше засилила след забогатяването на Рудолф. Но съпрузите Гудхарт бяха разбили старите му убеждения. Те го бяха накарали да се замисли още веднъж за смисъла на брака, за старостта както на бедните, така и на богатите, дори за американците като общо. Много жалко, че те идваха в началото на сезона, защото до октомври едва ли щяха да имат други такива клиенти. Повечето от пътниците им потвърждаваха, че безпощадните оценки на Дуайър за управляващата класа са верни.
Последния ден поеха към хотела по-рано от обикновено, защото се появи вятър и отвъд острова цялото море беше в зайчета. Още преди да излезе на открито, „Клотилд“ се люлееше и опъваше веригата. Мистър Гудхарт беше пил повече от друг път и нито той, нито жена му бяха спали следобед. Когато Дуайър изтегли котвата, те бяха още по бански, облекли отгоре пуловерите си, за да не ги мокрят вълните. Стояха на палубата също като деца на забава, която скоро ще свърши, жадни да опитат и последното удоволствие, което предлага отлитащият празник. Мистър Гудхарт дори малко троснато укори Томас, че не е донесъл веднага следобедните напитки.
Щом излязоха от завета на островите, разбраха, че е невъзможно да седят на шезлонгите на палубата — и тримата трябваше да се държат за перилата, докато пиеха уискито си.
— Мисля, че няма да може да се стигне с лодка до пристана на хотела — каза Томас. — По-добре да наредя на Дуайър да обърне и да спрем в Антиб.
Томас тръгна към кабината, но мистър Гудхарт го хвана за ръката.
— Нека да опитаме — каза той. Очите му бяха леко зачервени. — Аз обичам понякога лошото време.
— Както искате, сър — отговори Томас. — Ще отида да кажа на Дуайър.
В кабината Дуайър вече завърташе кормилото. Кейт седеше на пейката в дъното и ядеше спокойно сандвич с печено говеждо месо. Тя имаше винаги добър апетит и при най-развълнувано море се държеше като истински моряк.
— Ще има буря — каза Дуайър. — Връщаме се.
— Карай към хотела — нареди Томас.
Кейт го погледна изненадано, отхапвайки от сандвича си.
— Ти луд ли си? — извика Дуайър. — При този вятър всички моторници отдавна вече са в пристанището. И изобщо няма да може да спуснем лодката.
— Знам — отговори Томас. — Но те искат да видят какво ще стане.
— Това е само губене на време — изръмжа Дуайър. На другата сутрин трябваше да вземат новите си клиенти от Сан Тропе и бяха решили да тръгнат веднага за там, щом оставят семейство Гудхарт. Дори морето да беше спокойно и да нямаше вятър, пак щяха да загубят много време и трябваше да подготвят яхтата за следващия рейс пътем. Духаше мистралът, а това щеше да ги принуди да се движат покрай брега за по-сигурно и да им удължи много пътя. Освен това трябваше да намалят скоростта, за да предпазят корпуса от силния удар на вълните. А в такова време и дума не можеше да става да свършат някаква работа по кораба, докато са в движение.
— Ще се забавим само с няколко минути — опита се да го успокои Томас. — Те ще се убедят, че е невъзможно, и ще се върнем в Антиб.
— Ти си капитанът — отговори Дуайър и изви яростно кормилото, защото една вълна се разби в левия борд и „Клотилд“ се отклони от курса си.
Томас остана в кабината на сухо. Съпрузите Гудхарт не мърдаха от палубата, целите мокри, но явно доволни. По небето нямаше облаци, следобедното слънце грееше силно и когато водните пръски връхлитаха палубата, около двамата възрастни хора за миг засилваха цветовете на дъгата.
Когато Голф Жуан остана далеч отляво — закотвените в малкото му пристанище яхти силно се люлееха, — мистър Гудхарт даде знак на Томас, че съпругата му и той искат по още едно питие.
Като стигнаха на около петстотин метра от високите скали, където бяха кабинките за преобличане, видяха, че вълните заливат малкия бетонен пристан, където обикновено стояха вързани моторниците. Както беше предсказал Дуайър, моторниците ги нямаше. На определеното за плуване място в края нанкалите беше издигнато червено знаме, а стълбата под ресторант „Идън Рок“, от която се скачаше в морето, беше запречена със синджир. Вълните се разбиваха чак в горния край на стълбата, после се отдръпваха, разпенени и бялозелени, оставяйки открито и най-долното стъпало, преди да се втурнат отново с пълна сила.
Томас излезе от кабината и отиде на палубата.
— Страхувам се, че бях прав, сър — каза той на мистър Гудхарт. — В такова море няма как да се стигне с лодка. Ще трябва да се върнем на пристанището.
— Вие вървете в пристанището — отговори спокойно мистър Гудхарт. — Жена ми и аз решихме да се приберем с плуване. Само докарайте яхтата колкото се може по-близо до брега, без да я излагате на опасност, разбира се.
— Има червено знаме — каза Томас. — Никой не плува.
— Тия французи… — каза мистър Гудхарт. — Ние с жена ми сме плували в Нюпорт при два пъти по- силно крайбрежно вълнение, нали, мила?
— Ще изпратим после на пристанището шофьора с колата, капитане, за да вземе багажа — добави мисис Гудхарт.
— Това не е Нюпорт, сър — направи Томас последен опит да ги разколебае. — Плажът не е пясъчен. Вълните ще ви блъснат в някоя скала, ако…
— Във Франция всичко изглежда по-опасно, отколкото в същност е — каза мистър Гудхарт. — Просто се приближете колкото е възможно до брега, а ние ще свършим останалото. И на двамата ни се плува.
— Добре, сър — отговори Томас и се върна в кабината, където Дуайър въртеше кормилото, пускайки първо единия мотор, после другия, за да може с резки кръгове да доближи яхтата поне на триста метра до стълбата.
— Дай я напред още стотина метра — каза Томас. — Те Искат да плуват.
— Да не са решили да се самоубиват? — попита Дуайър.
