сезона щеше да бъде приятно ленив.
Томас седна и написа на Хийт, че ще го чака на петнадесети на летището в Ница или на гарата в Антиб.
Разказа на Кейт за новия ангажимент, уреден от граг му, а Кейт го накара да напише благодарствено писмо на Рудолф. Подписа се и точно преди да запечата плика, се сети, че Рудолф пишеше да не се колебае, ако иска да го помоли за някоя услуга. Защо не, каза си той, каква вреда ще има? И добави постскриптум: „Можеш да ми направиш една услуга. Поради различни причини досега нямах възможност да се върна в Ню Йорк, но може би тези причини вече са отпаднали. Нямам никакви вести за детето си от години наред и не знам нито къде се намира, нито дали съм още женен. Искам да се върна в Ню Йорк да го видя и ако е възможно да го взема тук при мен за малко. Може би си спомняш вечерта, когато ти и Гретхен дойдохте след мача ми в Куинс, тогава те запознах с менажера ми, който се казва Шулци. В същност името му е Херман Шулц. Последният му адрес, който имам, е хотел «Бристол», Осмо авеню, но може би той вече не живее там. Обаче ако попиташ в адресната служба на Мадисън Скуеър Гардън къде можеш да откриеш Шулци, сигурно ще разбереш дали е още жив и дали е в Ню Йорк. Той вероятно знае нещо за Тереза и за детето. Само че засега не му казвай къде се намирам. Но го попитай преминала ли е опасността. Той ще разбере. Пиши ми дали си го открил и какво е казал. Ще свършиш наистина голяма работа и ще ти бъда много благодарен.“
Той пусна и двете писма в Антиб с въздушна поща и после се върна на яхтата, за да я подготви за следващите клиенти от Англия.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1
В хотел „Бристол“ никой не си спомняше за Херман Шулц, но в адресната служба на Мадисън Скуеър Гардън най-сетне му съобщиха адреса на един пансион на Петдесет и трета западна улица. Рудолф познаваше вече много добре тази улица. През последния месец беше ходил три пъти там — отбиваше се при всяко пътуване до Ню Йорк. Мъжът, с когото разговаряше в пансиона, казваше, че мистър Шулц отсядал при него, когато идвал в Ню Йорк, но сега не бил в града. Не знаеше обаче къде се намира. Рудолф остави телефонния си номер, но Шулц не го потърси. Всеки път, когато натиснеше звънеца, Рудолф трябваше да потиска чувството на отвращение, което го обземаше. Порутената сграда се намираше в западнал квартал, в който, изглежда, живееха само старци, оставени на произвола на съдбата, и разхайтени младежи.
Един прегърбен старец с изкривена перука, който едва си тътреше краката, отвори олющената входна врата с цвят на засъхнала кръв. В коридора беше тъмно и той се вгледа, премигвайки, в Рудолф, който стоеше на стъпалата отвън, огрян от горещото септемврийско слънце. Макар че двамата се намираха на разстояние един от друг, Рудолф усещаше спарената миризма на урина, която лъхаше от стареца.
— В къщи ли е мистър Шулц? — попита Рудолф.
— Четвъртият етаж в дъното — отговори старият човек и се отдръпна, за да може Рудолф да влезе.
Качвайки се по стълбите, Рудолф разбра, че не само човекът, но и цялата къща мирише лошо. От някакво радио се носеше испанска музика, един дебел мъж, гол до кръста, седеше на площадката на втория етаж, отпуснал главата си в ръце. Когато Рудолф се промъкна край него, той не се помръдна.
Вратата на стаята в дъното на четвъртия етаж беше отворена. Тук под покрива беше нетърпимо горещо. Рудолф позна човека, когото му бяха представили някога в Куинс под името Шулци. Шулци седеше на края на неоправеното легло със сивкави чаршафи, втренчил поглед в стената.
Рудолф почука на рамката на вратата. Шулци обърна бавно и с усилие глава.
— Какво искате? — каза Шулц. Гласът му прозвуча пискливо и враждебно.
Рудолф влезе.
— Аз съм братът на Том Джордах — представи се той и протегна ръка.
Шулц скри дясната си ръка зад гърба. Беше облечен с памучна фланелка с петна от пот под мишниците. Коремът му все още приличаше на баскетболна топка. Отваряше трудно устата си, сякаш носеше неудобни изкуствени челюсти. Лицето му имаше пепеляв цвят, а главата му беше съвсем плешива.
— Аз не се ръкувам — каза Шулц. — Заради артрита. — Той не покани Рудолф да седне. В същност нямаше и къде да се седне освен на леглото. — Този негодник — добави Шулц. — Не искам да чувам името му.
Рудолф извади от портфейла си две банкноти от двадесет долара.
— Той ме помоли да ви дам това.
— Оставете ги на леглото. — Лукавото му, злобно лице не трепна. — Той ми дължи сто и петдесет долара.
— Ще го накарам да ви изпрати утре останалата сума — отговори Рудолф.
— Крайно време е — каза Шулц. — Сега какво иска? Пак ли е видял сметката на някого?
— Не, сега няма неприятности — отговори Рудолф.
— Жалко — каза Шулц.
— Той ме помоли да ви попитам дали е преминала опасността. — Думите прозвучаха странно, когато ги изрече.
Лицето на Шулц придоби хитър, потаен израз и той отмести очи от Рудолф.
— Сигурен ли сте, че ще ми върне утре останалите пари?
— Напълно — каза Рудолф.
— Да-а — отговори Шулц. — Опасността е преминала. Онзи нехранимайко Куейлс не можа да спечели нито един мач, след като вашият глупав брат го преби от бой. А за мен това беше единствената възможност да спечеля нещо по-солидно. Онези мръсни италианци не ми платиха почти нищо. А аз открих Куейлс и им го заведох. Не, опасност вече няма. Всичко измря или отиде в затвора. Никой не си спомня името на вашия проклет брат. Той може да мине по Пето авеню начело на парада в чест на Колумб и никой няма с пръст да го закачи. Така му кажете. Кажете му още, че заради това ми дължи много повече от сто и петдесет долара.
— Непременно ще му кажа, мистър Шулц — отговори Рудолф, давайки си вид, че разбира за какво говори старият човек. — Има още един въпрос…
— За парите, които ми праща, задава прекалено много въпроси.
— Иска да разбере нещо за жена си.
Шулц се изкиска.
— Оная проститутка — каза той, разчленявайки думата на срички. — Снимката й се появи във вестниците. В „Дейли Нюс“, На два пъти. Два пъти са я арестували за проституция по баровете. Във вестниците твърдеше, че се казвала Тереза Лавал. Французойка. Но аз я познах тази курва. Французойка — друг път! Всичките са проститутки, без изключение. Такива истории мога да ви разкажа, мистър…
— Знаете ли къде живее? — Рудолф никак не беше ентусиазиран от мисълта да прекара следобеда в тази задушна, противно миришеща стая и да слуша възгледите на Шулц за женския пол. — И къде е детето?
— Кой може да знае? — поклати Шулц глава. Аз не знам аз къде живея. Тереза Лавал. Французойка — изкиска се отново той. — Французойка — друг път!
— Много ви благодаря, мистър Шулц — каза Рудолф. — Повече няма да ви безпокоя.
— Че какво ще ме безпокоите? Радвам се, че си поприказвахме малко. Сигурен ли сте, че ще изпратите утре парите?
— Гарантирам.
— Имате хубав костюм, но това не е никаква гаранция — каза Шулц.
Рудолф го остави да седи на леглото и да клати глава в задушната стая. Слезе бързо по стълбите. Когато пансионът остана зад гърба му, Петдесет и трета западна улица му се стори дори хубава.
2
