сандъче на Уесли беше на задната седалка, а Уесли, все още в униформа, седеше отпред до Томас. Той беше едър за годините си, блед и пъпчив; с начумерения си поглед и широката, здраво стисната уста приличаше на Аксел Джордах така, както син прилича на баща си. Той не се развълнува, когато го заведоха при Томас, а когато разбра, че повече няма да остане в училището, нито се зарадва, нито изказа съжаление и не попита Томас къде ще го заведе.
— Утре — каза Томас, когато училището остана далеч зад тях, — ще ти купим прилични дрехи. И повече няма да се биеш.
Момчето мълчеше.
— Чу ли?
— Да, сър.
— Не ми викай „сър“, Аз съм ти баща — каза Томас.
ГЛАВА ПЕТА
По едно време, докато работеше, Гретхен забрави, че днес е четиридесетият й рожден ден. Тя седеше на високия, железен стол без облегалка пред мувиолата, натискаше лостчетата и гледаше съсредоточено в малкия екран. Монтираше звука на картината и затова беше с памучни ръкавици, изцапани от лепилата. Трябваше да проследи целия филм. Тя слагаше бързо знаци с мек червен молив и подаваше лентите на помощничката си да ги слепва и подрежда. От съседните монтажни зали на етажа в сградата на Бродуей, където и други филмови компании бяха наели помещения, долитаха откъслечни разговори, чуваха се пронизителни писъци, експлозии, оркестрови изпълнения и кресливото, неразбираемо бърборене, когато връщаха обратно лентата на бързи обороти. Погълната от собствените си занимания, тя почти не чуваше шума. Възприемаше го като част от мебелировката на монтажната зала заедно с тракащите апарати, с неестествените звукове, с кръглите тенекиени кутии с филмови ленти, наредени по рафтовете.
Това беше третият й филм като главен монтажист. Сам Кори я беше научил на занаята си, когато тя отиде да работи като негова помощничка, и след като я беше похвалил пред режисьори и продуценти, я остави да работи самостоятелно върху първия й филм. Тъй като проявяваше вещина и въображение, без да има амбицията да става режисьор, с което би събудила завист у околните, тя беше много търсена и имаше възможност да подбира предложенията за работа, които й се правеха.
Филмът, над който работеше в момента, беше сниман в Ню Йорк, чиято безлика пъстрота й допадаше, след като беше живяла в ограничената, привидно весела семейна атмосфера на Холивуд, където всеки знаеше тайните на другите. През свободните часове тя продължаваше да се занимава с политическа дейност, за която беше отделяла голяма част от времето си в Лос Анжелос след смъртта на Колин. С помощничката си Айда Коен ходеше на събрания, където се произнасяха речи за прекратяване на войната във Виетнам и за демократизация на образованието. Подписваше се под десетки петиции и убеждаваше влиятелни кино-дейци и те да сложат своя подпис. Това й помагаше да превъзмогне неудовлетворението си, че се е отказала да следва. А и Били беше вече донаборник и мисълта, че единственият й син може да бъде убит във Виетнам, й беше непоносима. Айда нямаше синове, но въпреки това се амбицираше дори повече от Гретхен, когато ставаше дума за събрания, демонстрации и петиции. И двете носеха на блузите си и на палтата си значки с призива „Забранете ядреното оръжие“.
Когато не ходеше вечер на събрания, Гретхен ходеше на театър — след дългогодишно откъсване от театъра сега интересът й към него се беше събудил отново. Понякога ходеше с Айда, дребна, небрежно облечена, отракана жена, с която бяха почти връстнички и стари приятелки, понякога с Евънс Кинсела, режисьора на филма, с когото в момента имаше връзка, а понякога с Рудолф и Джийн, когато те идваха в Ню Йорк, или с някой от актьорите, с които се беше запознала по време на снимките.
Гретхен следеше кадрите на екрана и се мръщеше. От заснетия от Кинсела материал беше трудно да се улови атмосферата, която според нея изискваше този епизод. Ако не успееше да го поправи по някакъв начин чрез умел монтаж или ако на самия Кинсела не му хрумнеше някаква нова идея, тя беше сигурна, че в края на краищата ще се наложи целият епизод да се преснима.
Гретхен спря, за да изпуши една цигара. Кутиите от филмови ленти, които използуваха с Айда за пепелници, бяха винаги препълнени с угарки. Наоколо се въргаляха празни пластмасови чаши от кафе с петна от червило по края.
Четиридесет години, помисли си тя, всмуквайки от цигарата.
Никой не й беше честитил рождения ден до този момент. И по-добре. Въпреки това беше проверила в пощенската кутия на хотела дали няма поне телеграма от Били. Но телеграма нямаше. Не беше казала нищо на Айда, която вадеше от една платнена торба дълги филмови ленти и ги навиваше на ролки. Айда беше минала четиридесетте, защо само да я дразни? А на Евънс в никакъв случай нямаше да каже, че има рожден ден. Той беше на тридесет и две години. Една четиридесетгодишна жена не напомня на тридесет и две годишния си любовник кога е родена.
Помисли си за покойната си майка и за същия този ден точно преди четиридесет години. Ден, в който едно двадесетгодишно момиче ражда първото си дете, също момиче. Ако Мери Пийз Джордах, държейки новороденото в ръце, е подозирала тогава какви думи ще си разменят с дъщеря си, кой знае какви сълзи е щяла да пролее. Ами Били?…
Вратата се отвори и влезе Евънс Кинсела. Той беше облечен с бял шлифер с колан, кадифени панталони, червена спортна риза и мек вълнен пуловер. Явно не се съобразяваше с модата в Ню Йорк. Шлиферът му беше мокър. Тя не беше поглеждала през прозореца от няколко часа и не знаеше, че вали.
— Здравейте, момичета — каза Евънс.
Беше висок, слаб мъж с буйна черна коса, а страните и брадичката му бяха синкавочерни, сякаш никога не беше обръснат както трябва. Онези, които го мразеха, казваха, че приличал на хищник. Гретхен смяташе, че е или смущаващо красив, или грозен като евреин, макар че той не беше евреин. Кинсела беше истинското му име. От три години се подлагаше на психоанализа. Беше направил вече шест филма, три от които имаха голям успех. Не обичаше да стои прав. Щом влезеше някъде, веднага се облягаше на нещо или сядаше върху някое бюро, а ако имаше канапе, лягаше на него и си качваше краката на облегалката. Ходеше с велурени ботуши.
Той целуна първо Айда по бузата, после Гретхен. Беше снимал един филм в Париж и там се беше научил да целува всички поред. Филмът се беше провалил.
— Отвратителен ден — каза Евънс и се метна върху една от високите железни маси, върху които монтираха филмите. Където и да отидеше, той даваше вид, че се намира у дома си. — Заснехме два кадъра тази сутрин и дъждът заваля. И толкова по-добре. Хейзън и без това по обяд вече беше пиян. — Ричард Хейзън изпълняваше главната мъжка роля във филма. Той винаги беше пиян по обяд. — Как върви тук работата? — попита Евънс. — Готови ли сме за прожекцията?
— Почти — отговори Гретхен. Ядоса се, че не е забелязала колко е късно. Щеше да се среше и да си сложи малко грим, за да изглежда по-добре пред Евънс. — Айда — каза Гретхен, — ще занесеш ли последната лента да я извърти Фреди след другия материал?
Излязоха от залата и отидоха в малката прожекционна стая в дъното на коридора. Евънс тайно я ощипа по ръката.
— Гретхен — красивата филмова монтажистка — каза той.
Седнаха в тъмната прожекционна стая и започнаха да гледат кадрите, заснети предишния ден — едни и същи сцени, снимани многократно от различни ъгли, от които един ден те се надяваха, че ще създадат цялостен, завършен филм, който ще шествува по широките екрани на кината из целия свят. Докато гледаше кадрите, на Гретхен пак й направи впечатление как своеобразният талант на Евънс се проявяваше във всеки епизод от филма, който беше снимал. Мислено тя реши как ще започне монтажа на готовия материал. Видя, че Ричард Хейзън е бил пиян и вчера по обяд. През следващите две години той няма да може да си намери работа в никоя продукция.
— Как ти се струва? — попита Евънс, когато лампите светнаха.
