— Енергичен администратор — каза Гретхен. — Умерен либерал, в грижите си за бъдещето на града…
Рудолф се засмя.
— О, ти си прочела онази статия. Пълна глупост. — Но на нея й се стори, че той е доволен.
Бяха на Петдесет и втора улица, а дъждът валеше с всичка сила. Пред ресторант „Двадесет и едно“ той я спря и каза:
— Хайде да влезем тук да изпием по нещо. После портиерът ще ни намери такси.
Косата й беше провиснала от дъжда, чорапите й бяха изпръскани от локвите и на нея никак не й се искаше да влезе в заведение от типа на „Двадесет и едно“ в този вид, закичена със значката „Забранете ядреното оръжие“, но Рудолф вече я дърпаше към вратата.
Вътре четирима или петима портиери, гардеробиерки, управители и оберкелнери казаха: „Добър, вечер, мистър Джордах“ и започнаха да се ръкуват. Гретхен не можеше да оправи нито косата, нито чорапите си, затова не отиде в тоалетната, а влезе направо в бара с Рудолф. Тъй като нямаше да вечерят, не поръчаха да им запазят маса, а се запътиха към дъното на бара, където нямаше никой. Близо до входа се беше разположила голяма компания мъже, по чиито самоуверени гласове можеше да се познае, че са хора от рекламата или от петролната индустрия, които едва ли се бореха за забрана на атомната бомба. И жени, които очевидно току-що бяха излезли от козметичните салони на Елизабет Ардън и за които винаги се намираха таксита. Светлината беше приглушена, за да могат дамите, прекарали целия следобед при фризьорите и козметиците на Елизабет Ардън, да изглеждат още по-хубави.
— Сега репутацията ти в това заведение ще пострада — каза Гретхен, — щом идваш с жена в такъв лош вид.
— Виждали са жени и с по-лош вид — отговори Рудолф. — Много по-лош.
— Благодаря ти, братко.
— Съвсем не исках да те обидя — каза Рудолф. — В същност ти си красива.
Тя съвсем не се чувствуваше красива. Беше мокра, раздърпана, стара, уморена, самотна и отегчена.
— Тази вечер съм настроена да се самосъжалявам — каза тя. — Не ми обръщай внимание. Как е Джийн? — попита Гретхен. Джийн беше направила спонтанен аборт, който й се беше отразил зле и колкото пъти Гретхен я беше виждала, тя изглеждаше затворена и подтисната, изведнъж спираше да говори или по средата на изречението ставаше и отиваше в друга стая. Беше прекъснала заниманията си с фотография и когато Гретхен я попита няма ли пак да се залови със старата си работа, тя само бе поклатила глава.
— Джийн? Подобрява се — каза Рудолф кратко. Дойде барманът и Рудолф поръча за себе си уиски, а за Гретхен — мартини.
Рудолф вдигна чашата си.
— Честит рожден ден — каза той.
Значи, не е забравил.
— Не ме разнежвай, че ще се разплача — каза тя. Той извади от джоба си продълговата кутийка и я сложи на бара пред нея.
— Опитай дали ще ти стане — каза Рудолф.
Гретхен отвори кутийката, на която беше изписано името на фирмата „Картие“. Вътре имаше красив златен часовник. Тя свали грубия часовник от бял метал, който носеше, и закопча елегантната златна верижка. Изящна изработка — стрелките отмерваха времето сред скъпоценни камъни. Единственият подарък за рождения й ден. Тя целуна Рудолф по бузата и едва се сдържа да не се разплаче. Трябва да си наложа да мисля по-хубави неща за него, каза си тя. И си поръча още едно мартини.
— Какви други подаръци получи днес? — попита Рудолф.
— Никакви.
— Били обади ли се? — попита той доста небрежно.
— Не.
— Срещнах го случайно преди два дни в университета и му напомних за рождения ти ден — каза Рудолф.
— Той е ужасно зает — опита се Гретхен да го извини.
— Може би му е станало неприятно, че съм му напомнил и съм го посъветвал да ти се обади — каза Рудолф. — Той не обича много вуйчо си.
— Никого не обича много — отговори Гретхен. Били беше приет да следва в „Уитби“, защото след завършването на гимназия в Калифорния каза, че иска да продължи да учи в някой от източните щати. Гретхен се беше надявала, че ще постъпи в университета в Лос Анжелос или в университета на Южна Калифорния, за да може да си живее у дома, но Били й даде ясно да разбере, че не иска да остане повече в къщи. Макар че беше умен, той не учеше и бележките му не бяха достатъчно високи, за да влезе в някое от първокласните учебни заведения на източните щати. Гретхен беше помолила Рудолф да използува влиянието си да приемат Били в „Уитби“. Били рядко й пишеше — понякога не се обаждаше по два месеца. Пишеше кратки писма, в които изброяваше какви лекции смята да посещава и какви са плановете му за лятната ваканция, която прекарваше неизменно в източните щати. Тя работеше вече повече от месец в Ню Йорк, само на няколко часа път от Уитби, но той не беше дошъл да я види нито веднъж. До този момент гордостта й я възпираше да отиде при него, но сега изведнъж почувствува, че повече не може да издържа така.
— Какво му става на това дете? — попита Рудолф.
— Кара ме да страдам — отговори Гретхен.
— Защо?
— Заради Евънс. Стараех се да бъда колкото се може по-дискретна — Евънс никога не е оставал да спи у нас, аз винаги съм се прибирала нощем да спя у дома, никога не съм заминавала с него за събота и неделя, но, разбира се, Били усети, че има нещо, и веднага охладня. Може би жените трябва да изпадат в меланхолия, когато раждат деца, а не когато не могат да ги родят.
— Ще се оправи — каза Рудолф. — Детска ревност. Това е всичко.
— Дано. Той ненавижда Евънс. Нарича го подлец.
— Той такъв ли е?
— Мисля, че не е — сви Гретхен рамене. — Не може да се издигне до нивото на Колин, но и аз също не мога.
— Не се подценявай така — каза нежно Рудолф.
— А какво друго може да прави една жена на четиридесетия си рожден ден?
— Ти изглеждаш на тридесет — каза Рудолф. — Една красива желана тридесетгодишна жена.
— Миличкият ми брат.
— Евънс ще се ожени ли за теб?
— В Холивуд — отговори Гретхен — известните режисьори на тридесет и две години не се женят за четиридесетгодишни вдовици, освен ако не са много прочути или богати. А аз не съм нито прочута, нито богата.
— Той обича ли те?
— Кой може да знае?
— А ти обичаш ли го?
— И на този въпрос не мога да ти отговоря. Обичам да спя с него, да работя за него, да съм прикрепена към него. Това ме задоволява. Аз трябва да съм прикрепена към някой мъж, да чувствувам, че съм му полезна и в случая на Евънс му се падна това щастие. Ако ми предложи да се омъжа за него, ще приема веднага, но той не предлага.
— Дни на щастие — каза замислено Рудолф. — Допий си мартинито и да вървим. Джийн ни чака в апартамента.
Гретхен погледна часовника си.
— Сега е точно седем часът и осемнадесет минути според мистър Картие — каза тя.
Дъждът продължаваше да вали, но пред входа спря такси, от което слезе една двойка, и портиерът придружи Гретхен до колата с голям чадър. Когато човек излиза от „Двадесет и едно“, трудно може да предположи, че градът има нужда от още десет хиляди таксита.
