Като влязоха в апартамента, чуха силен шум от удари на метал върху метал. Рудолф изтича във всекидневната, следван от Гретхен. На пода, по средата на стаята, седеше Джийн, разкрачила краката си като дете, което играе с кубчета. В ръката си държеше чук, с който удряше методично върху камерите, обективите и другите фотографски съоръжения, струпани пред нея. Беше облечена с панталони и мръсен пуловер, а разпуснатата й, неизмита коса закриваше лицето й, щом се наведеше да нанесе следващия удар.
— Джийн — извика Рудолф, — какво, по дяволите, правиш?
Джийн вдигна глава и го погледна закачливо иззад кичур коса.
— Почитаемият кмет иска да знае какво прави красивата му, богата, млада съпруга. Аз ще кажа на почитаемия кмет какво прави неговата красива, богата, млада съпруга. Тя прави цяла купчина боклук. — Езикът й се преплиташе, тя беше пияна. Джийн стовари чука върху един обектив и го разби.
Рудолф й измъкна чука. Тя не се възпротиви.
— Сега почитаемият кмет взе чука от ръката на красивата си, богата, млада жена — каза Джийн. — Не се тревожи, малка купчинко боклук. Има и други чукове. Ти ще пораснеш и един ден ще станеш най- голямата, най-красивата купчина боклук в целия свят и почитаемият кмет ще я обяви за градски парк за жителите на Уитби.
Рудолф погледна Гретхен, все още с чук в ръка. Тя видя в очите му срам и уплаха.
— За бога, Джийн — каза той на жена си, — тези неща тук струват най-малко пет хиляди долара.
— Почитаемата съпруга на кмета няма нужда от камери — отговори Джийн. — Нека хората мене да ме снимат. Нека бедните хора да ми правят снимки. Талантливите хора. Х-о-о-п! — Тя разпери весело ръце, сякаш играеше балет. — Донеси чуковете, Руди, миличък, няма ли да дадеш на красивата си, богата, млада съпруга нещо за пиене?
— Пила си достатъчно.
— Рудолф — обади се Гретхен, — аз по-добре да си тръгвам. Тази вечер няма да ходим в Уитби.
— Красивият град Уитби — каза Джийн, — където красивата, богата млада съпруга на почитаемия кмет се усмихва и на демократи, и на републиканци, открива благотворителни базари, следва неотклонно съпруга си по банкети и политически митинги, присъствува на абсолвентски тържества, на чествуването на Националния празник 4 юли, на студентски футболни мачове, на официални откривания на нови научни лаборатории, на церемонии по предаването на нови жилищни сгради с истински тоалетни за чернокожите обитатели.
— Престани, Джийн — каза рязко Рудолф.
— Аз наистина мисля, че е по-добре да си тръгна — намеси се Гретхен. — Ще се обадя…
— Защо бърза толкова сестрата на почитаемия кмет? — каза Джийн. — Кой знае, един ден при изборите той може би ще има нужда и от твоя глас. Остани и ще видиш как хубаво ще си пийнем в семеен кръг. Ако си послушна, той може дори и да се ожени за теб. Остани и послушай. Ще ти бъде по… полезно. — Тя се запъна на последната дума. — От сто урока ще научиш как да станеш придатък на съпруга си. Ще си направя визитни картички — мисис Рудолф Джордах, бивша професионална фотографка, а сега придатък на съпруга си. Един от десетте най-надеждни придатъци в Съединените щати. Има специалност безделие и лицемерие. Води курсове на тема „Как се става придатък“. — Тя се изсмя. — Гарантира се диплома на всяка ревностна американка.
Рудолф не се опита да задържи Гретхен когато тя излезе от стаята; той продължи да стои с шлифера си, с чука в ръка, втренчил поглед в пияната си жена.
Докато чакаше асансьора, Гретхен чу гласа на Джийн, която се оплакваше като някое малко дете:
— Всички ми взимат чуковете.
Асансьорът пристигна и Гретхен побърза да избяга с него.
Като се върна в „Алгонкуин“, тя се обади в хотела на Евънс, но в неговия апартамент нямаше никой. Помоли телефонистката да му предаде, че мисис Бърк не е заминала и ще бъде през цялата нощ в хотела си. После се изкъпа, преоблече се и слезе в ресторанта да вечеря.
Рудолф се обади в девет часа на другата сутрин. Тя беше сама. Евънс не я беше потърсил. Рудолф й каза, че след като си тръгнала, Джийн легнала да спи и като се събудила, се разкайвала и срамувала от случилото се; сега била добре и независимо от всичко отивали в Уитби, затова чакали Гретхен в апартамента.
— Няма ли да е по-разумно да прекарате деня само двамата? — попита Гретхен.
— По-добре е да не сме сами — отговори Рудолф. — Куфарът ти е тук, да не си мислиш, че си го загубила някъде.
— Спомням си, че го оставих у вас — каза Гретхен. — Ще дойда в десет часа.
Докато се обличаше, тя си припомни сцената от предишната вечер и се сети и за други случаи, когато Джийн се беше държала по-сдържано, но не по-малко странно. Сега всичко й стана ясно. До този момент й се беше изплъзвало, защото не я виждаше често. Но съмнение нямаше — Джийн беше алкохоличка. Гретхен се чудеше дали Рудолф си дава сметка за това и какво смята да прави.
Евънс не се обади до десет без петнадесет и Гретхен се спусна с асансьора на слънчевата Четиридесет и четвърта улица — стройна, висока жена с хубави крака, с мека, черна коса, с гладка, бяла кожа, облечена с костюм от туид и жарсена блуза — подходящи дрехи за приятно прекарване на неделния ден извън града. Само значката с надписа „Забранете ядреното оръжие“, закачена като брошка върху добре ушития ревер, можеше да подскаже на минувачите, че не всичко в Америка е толкова прекрасно, колкото изглежда в тази слънчева пролетна утрин на 1966 година.
Във всекидневната не се виждаха никакви следи от изпочупените камери. Когато Гретхен влезе, Рудолф и Джийн слушаха по радиото един концерт на Моцарт за пиано. Рудолф изглеждаше спокоен, а Джийн, макар и малко бледа и немощна, стана да целуне Гретхен — тя сякаш също се беше възстановила след предишната вечер. Погледна Гретхен, все едно, че искаше да я помоли за съчувствие и разбиране, но веднага след това заговори бързо, както й беше присъщо, с плътен глас, в който се долавяха радостни нотки:
— Гретхен, изглеждаш страшно добре с този костюм. Кажи ми откъде мога да си намеря една такава значка. Цветът й ще ми отива много на очите.
— Да — каза Рудолф. — Сигурен съм, че ще направиш фурор с нея, като отидем следващия път във Вашингтон. — Но гласът му прозвуча нежно и той се засмя тихо.
Когато слязоха долу да изчакат човека от гаража да докара колата им, Джийн държеше Рудолф за ръка като малко дете, което отива с баща си на екскурзия. Кестенявата й коса сега беше измита и лъскава, вързана отзад с панделка. Носеше много къса пола. Босите й крака, вече леко загорели, бяха прекрасни, стройни, елегантни. Както винаги Джийн изглеждаше като осемнадесетгодишно момиче.
Докато чакаха колата, Рудолф каза на Гретхен:
— Обадих се на секретарката ми и й казах да се свърже с Били и да му предаде, че ще го чакаме у нас на обяд.
— Благодаря ти, Руди — каза Гретхен. Тя не беше виждала Били толкова отдавна, че щеше да бъде по-добре, ако се срещнеха в присъствието на други хора.
Колата пристигна и двете жени седнаха отпред при Рудолф. Той пусна радиото. Игривата, жизнерадостна музика на Моцарт ги съпровождаше, докато стигнаха Бронкс. Отстрани на пътя цъфтяха кучешки дрян и лалета, а по поляните момчета и мъже играеха бейзбол. След музиката на Моцарт по радиото се разнесе покоряващият глас на Рей Боулджър. „Влюбиш ли се веднъж в Ейми, цял живот си влюбен в Ейми“ — запя и Джийн с плътния си, хубав глас. Всички си припомниха с какво удоволствие са гледали и слушали Боулджър на сцената. Когато стигнаха къщата в Уитби, където в градината цъфтяха първите виолетови люляци, почти бяха забравили, че предишната вечер нещо се е случило. Почти бяха забравили.
Двегодишната русокоса, пухкавичка Инид ги чакаше. Тя се хвърли върху майка си и двете дълго се прегръщаха и целуваха. Рудолф качи куфара на Гретхен на горния етаж в стаята за гости. Стаята светеше
