стоката си. Едно момче с късо подстригана коса и някакви особени нашивки на ръкава си слизаше по стълбите и Томас го попита:
— Къде е канцеларията, синко?
Момчето застана мирно, сякаш Томас беше генерал Маккартър, и отговори:
— Ето тук, сър.
Във военното училище „Хилтоп“ явно възпитаваха младежите да уважават по-възрастните. Може би затова Тереза беше изпратила детето тук. Нали тя все хленчеше, че никой не я уважава.
Момчето отвори вратата на една голяма канцелария. Две жени работеха на бюрата си зад малка преграда.
— Ето, сър — каза момчето, тракна токове, обърна се кръгом и тръгна по коридора.
Томас се приближи към едното от бюрата зад преградата. Жената вдигна глава от документите, които проверяваше, и каза:
— С какво мога да ви услужа, сър? — Тя не носеше униформа и не тракаше токове.
— Синът ми учи тук — каза Томас. — Казвам се Джордах. Бих искал да говоря с някой от началниците.
Жената го изгледа така, сякаш това име не й беше особено приятно. Изправи се и каза:
— Ще съобщя на полковник Бейнбридж, че сте тук, сър. Седнете, ако обичате. — Тя му посочи една пейка до стената и се заклати към една врата в другия край на канцеларията. Беше дебела, около пет десетгодишна, с размъкнати чорапи. Във военното училище „Хилтоп“ не се предлагаха никакви изкушения.
След малко жената се върна, отвори вратичката на преградата и каза:
— Полковник Бейнбридж ще ви приеме, сър. Извинявайте, че трябваше да почакате малко.
Тя поведе Томас към дъното на стаята и затвори вратата след него, щом той влезе в кабинета на полковник Бейнбридж. Тук също имаше знаменца и снимки на генерал Патън, на генерал Айзенхауер и на самия полковник Бейнбридж — със свирепо изражение, в бойна униформа, с пистолет и каска и с бинокъл на шията през Втората световна война. Сега полковник Бейнбридж, облечен с униформата на редовната американска армия, стоеше прав зад бюрото си, за да поздрави Томас. Той беше по-слаб, отколкото на снимката, почти без коса, носеше очила със сребърни рамки, нямаше никакво оръжие, нито бинокъл и приличаше на артист от военна пиеса.
— Добре дошли в „Хилтоп“, мистър Джордах — каза полковник Бейнбридж. Той не беше застанал „мирно“, но създаваше точно такова впечатление. — Няма ли да седнете? — И той, като портиера в кооперацията на Рудолф, го изгледа някак странно.
Ако остана в Америка по-дълго, помисли си Томас, сядайки на стола, ще трябва да си потърся нов шивач.
— Не искам да ви отнемам времето, полковник — каза Томас. — Дойдох само за да видя сина си Уесли.
— Да, разбирам — отговори Бейнбридж с леко запъване. — След малко ще има почивка и ще изпратим да го повикат. — Той смутено се изкашля. — Много ми е приятно, че най-сетне някой от семейството на този младеж идва в училището. Ако съм разбрал правилно, вие сте бащата, нали така?
— Точно така казах и на вашата секретарка — отговори Томас.
— Моля да ме извините за този въпрос, мистър… мистър Джордах — каза Бейнбридж, гледайки разсеяно портрета на Айзенхауер, — но в молбата на Уесли беше посочено много ясно, че баща му е умрял.
Мръсница, помисли си Томас, гнусна, жалка мръсница.
— Е, както виждате, не съм умрял — каза той.
— Виждам — отговори нервно Бейнбридж. — Разбира се, че виждам. Сигурно е някаква чиновническа грешка, макар че е трудно да се разбере как…
— Не бях тук няколко години — прекъсна го Томас. — Жена ми и аз не поддържаме връзка.
— И все пак. — Бейнбридж потупваше с ръка един макет на бронзов топ, който стоеше на бюрото му. — Разбира се, човек не бива да се бърка в семейните отношения… Аз не съм имал честта да се запозная с мисис Джордах. Контактувахме само с писма. Става дума за същата мисис Джордах, която има антикварен магазин в Ню Йорк, нали? — попита отчаяно Бейнбридж.
— Може и с антики да се занимава, не знам — каза Томас. — Аз искам да видя сега сина си.
— Маршировката ще свърши след пет минути — каза Бейнбридж. — Сигурен съм, че много ще се зарадва, като ви види. Много. Може би се нуждае именно от баща си точно в този момент…
— Защо? Какво има?
— Той е трудно момче, мистър Джордах, много трудно. Имаме проблеми с него.
— Какви проблеми?
— Той е прекалено… хм… войнствен. — Бейнбридж изглеждаше доволен, че е успял да намери думата. — Непрекъснато се бие. С всички. Без да се съобразява с възрастта или с ръста. Миналия срок удари веднъж дори един от преподавателите. По естествена история. Човекът цяла седмица не можа да дойде па работа. Много умело си служи с юмруците Уесли, ако мога така да се изразя. Разбира се, в училище като нашето се очаква всяко момче да проявява известна агресивност, но Уесли… — Бейнбридж въздъхна. — Конфликтите, в които влиза, надхвърлят рамките на обикновените ученически сбивания. Трябваше да изпратим в болница няколко момчета, и то от по-големите класове… Съвсем откровено да ви кажа, в това момче има някаква… точната дума е злоба на възрастен човек, която ръководството на училището смята за много опасна.
Кръвта на Джордах, помисли си с горчивина Томас, тази проклета кръв.
— За съжаление трябва да ви кажа, мистър Джордах, че този срок на Уесли му е дадена последна възможност да се поправи и не бива да се надява на никакво снизхождение — заяви Бейнбридж.
— Добре, полковник — каза Томас. — Мога да ви съобщя приятната новина, че смятам да се заема с Уесли и с неговите проблеми.
— Много се радвам, че предлагате сам да оправите нещата, мистър Джордах — отвърна Бейнбридж. — Писахме безброй писма на майка му, но тя, изглежда, е толкова заета, че няма време дори да отговори.
— Аз предлагам да го взема още днес от училище — каза Томас. — Няма защо да се тревожите повече за него.
Ръката на Бейнбридж потръпна върху бронзовия топ на бюрото му.
— Аз нямах пред вид толкова крайна стъпка, сър — каза той и гласът му леко затрепера. Битките в Нормандия и в района на Рейн бяха останали далеч в миналото и сега той беше просто един стар човек, облечен като войник.
— Предложението е мое, полковник.
Бейнбридж стана от бюрото си.
— Страхувам се, че това не е съвсем… съвсем редно — каза той. — Трябва да получим писменото съгласие на майката. В края на краищата контактували сме само с нея. Тя е платила таксата за цялата учебна година. Бихме искали да докажете връзката ви с момчето.
Томас извади портфейла си, измъкна паспорта от него и го сложи на бюрото пред Бейнбридж.
— Тук приличам ли си? — попита той.
Бейнбридж отвори малката зелена книжка.
— Разбира се, името ви е Джордах — каза той. — Но въпреки това, сър… аз наистина трябва да се свържа с майката на момчето.
— Няма да ви губя повече времето, полковник — каза Томас. Той бръкна още веднъж във вътрешния си джоб и извади сведенията от полицията за Тереза Джордах, наричана още Тереза Лавал. — Прочетете това, моля ви. — Той подаде документите на полковника.
Бейнбридж ги погледна, след това си свали очилата и затърка уморено очите си.
— О, божичко — каза той и върна документите на Томас, сякаш се страхуваше, че ако останат още малко на бюрото му, ще влязат завинаги в архива на училището.
— Все още ли искате да задържите детето в училището? — попита грубо Томас.
— Тези факти, разбира се, променят нещата — отговори Бейнбридж. — И то значително.
Половин час по-късно те излязоха с колата през портала на военното училище „Хилтоп“. Войнишкото
