— Имаше един свестен човек и естествено го убиха — каза Томас.
— Не могат да убият всичките.
— Но могат да се опитат — каза Томас, пресегна се и включи радиото. Колата се изпълни с виковете на тълпа, а след малко се чу един развълнуван глас, който казваше: „…се насочва безпрепятствено към центъра на игрището, гонитбата започва, положението става опасно, опасно, той се подхлъзна, топката е спасена! Спасена!“ Томас изключи радиото.
— Световното първенство — каза Рудолф.
— Знам — отговори Томас. — Аз получавам парижкия „Хералд Трибюн“.
— Том, не ти ли е мъчно понякога за Америка? — попита Рудолф.
— Видял ли съм добро от Америка? — каза Томас. — Хич няма да ми е мъчно, ако повече не се върна тук.
— Неприятно ми е, че говориш така.
— Един патриот в семейството е достатъчен — каза Томас.
— Ами синът ти?
— Какво синът ми?
— Колко време смяташ да го държиш в Европа?
— Цял живот — отговори Томас. — Може би когато стане президент и оправи цялата страна и хвърлиш в затвора всички тия мошеници, генерали, полицаи, СЪДИИ, конгресмени и високоплатени адвокати, ще го изпратя да ти дойде на гости, ако, разбира се, не са те убили дотогава.
— А какво образование ще получи? — настояваше Рудолф.
— В Антиб има училища. По-хубави от тая гнусна военна академия.
— Но той е американец.
— Защо да е американец? — попита Томас.
— Ами не е французин.
— Че той няма да става французин — отговори Томас. — Той ще си бъде Уесли Джордах.
— Няма да знае коя е родината му.
— Аз да не мислиш, че знам коя е родината ми? Да не би да е Америка? — изсмя се Томас. — Домът на моя син ще бъде една яхта в Средиземно море, с която ще плава от един бряг, където правят вино и зехтин, до друг бряг, където правят вино и зехтин.
Рудолф се отказа повече да спори. Останалия път до Парк Авеню, където се намираше апартаментът му, изминаха в мълчание. Като каза на портиера, че ще стои само няколко минути, портиерът паркира буика му близо до тротоара. Той огледа подозрително Томас — яката на ризата му беше разкопчана, връзката разхлабена, носеше сия костюм с широки панталони и зелена мека шапка с кафява панделка, която си беше купил в Генуа.
— Портиерът ти не ми одобрява дрехите — каза Томас, като се качиха в асансьора. — Обясни му, че ги купувам в Марсилия, а Марсилия е известна като най-големия център в Европа за мъжка мода.
— Не се тревожи за портиера — отговори Рудолф и въведе Томас в апартамента.
— Хубава квартирка си имаш тук — каза Томас, застанал по средата на голямата всекидневна, където имаше камина, едно дълго канапе, тапицирано със сламеножълт плюш, и две удобни кресла. На масичките имаше пресни цветя, целият под беше застлан със светлобежов килим, а по тъмнозелените стени висяха модерни картини. Стаята имаше западно изложение и следобедното слънце проникваше през спуснатите завеси на прозорците. Климатичната инсталация бръмчеше тихо и в стаята се усещаше приятна прохлада.
— Идваме тук по-рядко, отколкото бихме искали — каза Рудолф. — Джийн е пак бременна и от два месеца не се чувствува добре. — Той отвори бюфета. — Ето бара — обясни Рудолф. — Лед има в хладилника. Ако искаш да се храниш тук, предупреди утре сутринта прислужницата. Тя готви много хубаво. — Той заведе Томас в стаята за гости, която Джийн беше подредила в приятен селски стил също като стаята за гости в къщата в Уитби. На Рудолф веднага му направи впечатление колко не на място беше Томас в тази уютна, красива стая с двете легла с балдахин и с покривки, съшити от разноцветни парчета плат.
Томас хвърли очукания си куфар, сакото и шапката върху едното от леглата и Рудолф едвам се сдържа да не ое намръщи. Джони Хийт му беше писал, че Томас бил педант за реда и чистотата на яхтата. Очевидно морските му навици не се проявяваха на сушата.
Като се върнаха във всекидневната, Рудолф наля на Томас и на себе си уиски със сода, извади документите, конто беше взел от полицията, и отчета на частния детектив и ги даде на Томас. После се обади в адвокатската кантора и уговори среща на Томас в десет часа на другата сутрин.
— Кажи сега, имаш ли нужда от нещо друго? — попита Рудолф, като изпиха уискито. — Искаш ли да дойда с теб в училището?
— Аз ще се оправя сам с училището — отговори Томас. — Не се тревожи.
— Как си с парите?
— Пълен съм с пари, благодаря — каза Томас.
— Ако има нещо, обади ми се — поръча Рудолф.
— Добре, кмете — каза Томас.
Стиснаха си ръцете и Рудолф остави брат си до масичката, на която лежаха отчетите на полицията и на детектива. Щом Рудолф трясна външната врата, Томас ги зачете.
Тереза Джордах, пишеше в полицейското досие, наричана още Тереза Лавал. Томас се изхили. Изкушаваше се да й се обади и да я извика тук. Ще си преправи гласа. „Апартамент 14 Б, мис Лавал. На Парк Авеню, между Петдесет и седма и Петдесет и осма улица.“ Даже и най-подозрителната проститутка няма да се усъмни, че на такъв адрес може да й се случи нещо неприятно. Да можеше само да види лицето й, като звънне на звънеца и той й отвори вратата. За малко не отиде до телефона да завърти последния номер, който детективът беше успял да открие, но се отказа. Сигурен беше, че тя щеше да си получи заслужения бой, а той не беше дошъл в Америка заради това.
Избръсна се, изкъпа се с ухаещия сапун, който намери в банята, облече си чиста риза и синия костюм от Марсилия, после слезе с асансьора и тръгна по Пето авеню. Здрачаваше се. В една странична улица видя, че има заведение, в което сервират бифтеци. Влезе, поръча си бифтек с половин бутилка вино и ябълков пай, за да отпразнува завръщането си в родината. После се разходи по Бродуей. Бродуей беше по-ужасен от всякога, от магазините за плочи гърмеше музика, рекламите бяха още по-големи и по-грозни, отколкото си ги спомняше, хората се блъскаха и изглеждаха като болни, но на него му беше приятно. Можеше да отиде където си поиска, във всеки бар, във всяко кино.
Всички бяха измрели или бяха в затвора. Прекрасно.
Военното училище „Хилтоп“46 наистина се намираше на върха на един хълм и наистина имаше вид на военно учебно заведение. Беше оградено с висока, сива каменна стена като затвор и когато Томас мина е взетата под наем кола през главния вход, видя момчетата със синьосиви униформи, които маршируваха по прашния плац. Времето беше захладяло и някои от дърветата бяха започнали да променят цвета си. Алеята минаваше близо до плаца и Томас спря колата да погледа. Четири групи маршируваха в различни части на плаца. Най-близката група се състоеше от трийсетина момчета точно на възрастта на Уесли — между дванадесет и четиринадесет години. Томас се загледа в тях, когато минаха край него, но дори Уесли да беше в някоя от редиците, той не можеше да го познае.
Том подкара колата и продължи по алеята до една каменна сграда, която приличаше на малък замък. Районът на училището беше добре поддържан — имаше цветни лехи, тревата беше равномерно окосена, а останалите здания бяха построени от същия камък като замъка.
Тереза сигурно взима големи суми от клиентите си, щом може да си позволи да изпрати детето в такова училище, помисли си Томас.
Той скочи от колата и влезе в сградата. В коридора, облицован с гранит, беше тъмно и студено. От двете страни бяха окачени флагове, саби, кръстосани пушки и мраморни плочи с имената на възпитаници на училището, загинали в Испано-американската война, в Мексиканската, в Първата световна, във Втората световна и в Корейската. Това сякаш беше представителна зала на някоя компания, която рекламира
