— Трябва изобщо да се откажеш да работиш сутрин, ако Хейзън участвува в снимките — каза Гретхен.
— Личи си, нали? — попита Евънс, отпуснат на стола си, качил крака върху облегалката на предния стол.
— Личи си — отговори Гретхен.
— Ще говоря с агента му.
— По-добре се опитай да говориш с бармана, който му дава да пие — каза Гретхен.
— Алкохолът е проклятие за Кинсела, когато другите го пият — каза Евънс.
Стана отново тъмно и те изгледаха материала, над който Гретхен беше работила този ден. На екрана той й се стори още по-лош, отколкото докато го монтираше. Но когато прожекцията свърши и лампите светнаха, Евънс каза:
— Добре, харесва ми.
Гретхен познаваше Евънс от две години, беше работила с него в предишния му филм и беше разбрала, че се задоволява твърде лесно със собствените си постижения. В разговорите си с психоаналитика беше стигнал до убеждението, че арогантността се отразява добре върху самочувствието му и затова беше опасно човек да го критикува открито.
— Не съм съвсем сигурна — каза Гретхен. — Иска ми се още малко да поработя върху този епизод.
— Само ще си загубиш времето — отговори Евънс. — Казвам ти, че така е добре.
За разлика от повечето режисьори той нямаше търпение да следи монтажа и не обръщаше внимание на подробностите.
— Не знам — каза Гретхен. — Струва ми се, че е много разтеглен.
— Точно това съм търсил тук — отговори Евънс. — Искам да е разтеглен. — Той се препираше като упорито дете.
— Всички тези хора, които влизат и излизат през разни врати — настояваше Гретхен, — всички тези зловещи сенки, обикалящи около тях, без да се случва нищо зловещо…
— Не се опитвай да правиш от мен Колин Бърк. — Евънс стана рязко от стола си. — И не забравяй, че аз съм Евънс Кинсела и ще си остана Евънс Кинсела. Моля те да го запомниш.
— О, недей да се държиш като дете — сряза го Гретхен. Понякога смесваше двете роли, които изпълняваше в живота на Евънс.
— Къде ми е шлиферът? Къде си оставих проклетия шлифер? — каза високо той.
— Остави го в монтажната зала.
Върнаха се заедно в залата; Евънс остави Гретхен да носи сама кутиите с току-що извъртените филмови ленти, които тя взе от оператора. Той наметна небрежно шлифера на гърба си. Айда описваше кадрите, които бяха обработили този Ден. Евънс тръгна към вратата, но се спря и се върна при Гретхен.
— Смятах да те поканя на вечеря и да те заведа на кино — каза той. — Ще можеш ли да дойдеш? — Той се усмихна виновно. Ужасяваше се от мисълта, че някой може да го намрази дори за миг.
— Съжалявам — отговори Гретхен. — Брат ми ще дойде да ме вземе. Ще му гостувам в събота и в неделя.
Евънс направи отчаяна физиономия. Той можеше да мени настроението си всяка секунда.
— Тези два дни съм свободен като птичка. Мислех, че ще можем да… — Той погледна към Айда с надеждата, че тя ще излезе от стаята. Но Айда продължаваше да работи съсредоточено върху филмовия материал.
— Аз ще се върна в неделя и тогава ще отидем на вечеря — каза Гретхен.
— Добре — съгласи се Евънс. — Явно ще трябва да се примиря с това положение. Предай моите поздравления на брат си.
— За какво?
— Не си ли видяла снимката му в „Лук“? През тази седмица е станал известен в цяла Америка.
— О, за това ли? — каза Гретхен.
Списанието беше публикувало статия, озаглавена „Десетте надеждни политически дейци под четиридесет години“ с две снимки на Рудолф, едната с Джийн във всекидневната в дома им, а другата в кабинета му в градския съвет. „Хубавият млад кмет с красива, богата, млада съпруга — се изтъкваше в статията — печели все по-голямо влияние сред републиканските кръгове. Умерен либерал, енергичен администратор. Той не е просто политик на теория, тъй като цял живот си е изкарвал хляба с труд. Прилага амбициозна политика в управлението на града, стреми се към премахване на расовата дискриминация при жилищните условия, води борба срещу замърсяването на околната среда; поискал е наказанието на един бивш началник на полицията и на трима полицаи за взимане на подкупи, издействувал е отпускането на заем за строеж на нови училища; като влиятелен член на управителния съвет на университета в Уитби е изиграл съществена роля за модернизиране на образователния процес; в грижите си за бъдещето на града той е направил един интересен експеримент — да се спре движението на моторни превозни средства в събота в центъра на града, за да могат хората да се разхождат и едновременно да пазаруват спокойно; като издател на местния «Сентинъл» е използувал вестника като трибуна за пламенни призиви както към местните, така и към националните правителствени органи за прилагане на честни методи в управлението на страната; осигурил е средства за няколко вестника, излизащи в градове с население по-малко от петдесет хиляди души; произнесъл е убедителна реч на срещата на кметовете в Атлантик Сити, която е била посрещната с бурни аплодисменти; бил е поканен в Белия дом на тридесетминутен разговор заедно с няколко други кметове, на които се гласува особено доверие.“
— Като четеш статията — каза Гретхен, — ще си помислиш, че е направил всичко възможно за Уитби и сега му остава само да възкреси мъртвите. Сигурно е написана от някоя безумно влюбена в него журналистка. Брат ми знае как да пленява хората.
Евънс се засмя.
— Не позволяваш чувствата ти към близки и роднини да повлияят на мнението ти за тях.
— Просто се надявам, че моите близки и роднини няма да повярват на хорските излияния.
— Стрелата ти попадна точно в целта, скъпа — каза Евънс. — Отивам сега в къщи да изгоря всичко, което е писано някога за мен. — Той целуна Айда за довиждане, после целуна и Гретхен и добави: — Ще те взема от хотела в неделя в седем часа вечерта.
— Ще те чакам — съгласи се Гретхен.
— Оставам сам в нощта — заяви той и стегна колана на белия шлифер около тънката си талия — приличаше на млад шпионин от евтин наивен филм, забъркан в опасна игра.
Гретхен знаеше много добре колко самотно ще прекара той нощта и следващите два дни. Известно й беше, че има още две любовници в Ню Йорк.
— Не мога да разбера смахнат ли е този човек, или е гений — каза Айда.
— Нито едното, нито другото — отговори Гретхен и се захвана отново с материала, който не й беше харесал; искаше да види дали не може да го поправи.
Рудолф влезе в монтажната зала в шест и половина — с тъмносиния си шлифер и памучната бежова шапка той имаше вид на надежден политик. От съседното помещение се чуваха звуци от влак, движещ се по железен мост, а от дъното на коридора се носеше мощно оркестрово изпълнение на Увертюра „1812“. Гретхен пренавиваше филмовата лента и записаният на нея диалог се лееше високо като пискливо, неразбираемо бърборене.
— Мили боже! — извика Рудолф. — Как издържаш?
— Шумовете на честния труд — каза Гретхен. Нави лентата до края и я подаде на Айда. — Веднага си тръгвай — поръча й тя. Ако човек не я подканяше или ако не й предстоеше някое събрание, Айда оставаше да работи всяка вечер до десет-единадесет часа. Не можеше да понася бездействието.
Когато слязоха с асансьора на Бродуей, Рудолф не й честити рождения ден. Гретхен не искаше да му напомня. Рудолф носеше малкото куфарче, което тя си беше приготвила от сутринта. Дъждът не спираше, таксита нямаше и затова те се отправиха пеша към Парк Авеню. Когато тръгваше на работа, не валеше и тя не си беше взела чадър. Докато стигнат до Шесто авеню, Гретхен съвсем се намокри.
— На този град му трябват още десет хиляди таксита — каза Рудолф. — Хората са готови на какви ли не безумия само за да живеят в голям град.
