ядеше нас.
— Добре — прие Томас и слезе в камбуза да извика Дуайър, тъй като поне за една вечер имаха първокласен готвач.
Момичето огледа камбуза, кимна одобрително, отвори хладилника, отвори всички чекмеджета и шкафове да види къде какво има, погледна купената от Дуайър риба и каза, че той не разбирал от риба, но че в случая ще минат и с нея. Каза и на двамата да излязат и обеща да ги извика, щом вечерята е готова. Трябваше само някой да отиде в Антиб за пресен хляб и за две парчета узрял камамбер.
Вечеряха на кърмата зад кабината вместо в малката ниша пред салона, където се хранеха, когато на яхтата имаше пътници. Кейт беше наредила масата по-добре от Дуайър. Беше сложила две бутилки вино в кофичката с лед; отвори бутилките и остави кофичката на един стол.
Беше задушила рибата с картофи, чесън, лук, домати, мащерка, със сол и много пипер, с малко бяло вино и малки парченца бекон. Когато седнаха на масата, беше още светло, слънцето залязваше на безоблачното, зеленикавосиньо небе. Тримата мъже се бяха измили, обръснали и преоблекли; докато седяха на палубата и вдишваха ароматните миризми от кухнята, бяха изпили по две мастики. На пристанището цареше тишина, чуваше се само плисъкът на малките вълни, които се разбиваха в корпусите на яхтите.
Кейт донесе яденето в един голям супник. На масата вече имаше хляб, масло и голяма купа със салата. След като им сервира, тя също седна спокойно и без да бърза. Томас, като капитан, наля виното.
Томас започна пръв да яде и задъвка съсредоточено. Кейт, навела глава, също пристъпи към вечерята.
— Пинки — каза Томас, — ти си истински приятел. Решил си да ме охраниш. Кейт, оставаш при нас.
Тя го погледна и се усмихна. Вдигнаха чаши за новия член на екипажа.
Даже кафето имаше вкус на истинско кафе.
След вечеря, докато Кейт миеше съдовете, тримата мъже останаха да се наслаждават на тишината, пушейки донесените от Пинки пури, загледани в изгряващата луна над виолетовите алпийски хълмове.
— Дуайър — каза Томас, изтегнат на стола си с изпружени крака, — ето за какво мечтаехме.
Дуайър мълчаливо се съгласи.
Същата вечер Томас отиде с Кейт и Пинки на „Вега“. Беше късно и на кораба беше почти тъмно, светеше само в няколко каюти, но Томас изчака отвън, докато Кейт си събере багажа. Не искаше да се разправя с капитана, който може би беше буден и щеше да се ядоса, че негов подчинен го напуска без всякакво предупреждение.
След петнадесетина минути Томас видя Кейт, която слизаше безшумно по стълбата с куфар в ръка. Минаха край крепостната стена, край закотвените една до друга яхти и стигнаха до „Клотилд“. Кейт спря за малко и огледа сериозно синьобялата яхта, която леко проскърцваше, когато вълните придърпваха двете въжета, с които беше завързана за кея.
— Ще запомня тази вечер — каза тя, събу си обувките, взе ги в ръка и боса се качи по стълбата.
Дуайър ги чакаше. Беше оправил второто легло в каютата на Томас и беше сложил чисти чаршафи за Кейт в другата каюта, където досега спеше сам. Томас хъркаше поради счупения си нос, но Дуайър трябваше да свикне с това. Поне за известно време.
Една седмица по-късно той се върна отново в каютата си, понеже Кейт се премести при Томас. Тя каза, че хъркането на Томас няма да й пречи.
Семейство Гудхарт, възрастни хора, отсядаха всяка година през юни в хотел „Дю Кап“. Той беше собственик на текстилни фабрики в Северна Каролина, но синът му беше поел бизнеса. Висок мъж с изправена походка и бавни движения, с гъста посивяла коса, той приличаше на полковник в оставка от редовната войска. Мисис Гудхард беше малко по-млада от съпруга си, с мека бяла коса. Имаше запазена фигура и все още можеше да носи панталони. Предишната година семейство Гудхард бяха наели „Клотилд“ за две седмици и тъй като бяха останали много доволни, се бяха уговорили чрез писма с Томас още през зимата да повторят миналогодишното пътуване.
От всички клиенти те бяха най-непретенциозните. Всяка сутрин в десет часа Томас хвърляше котва колкото е възможно по-близо до брега срещу хотела им и те идваха до яхтата с моторница. Носеха пълни кошници с храна, приготвена в кухнята на хотела, и бутилки вино, увити в салфетки. И двамата бяха над шейсет години и ако морето беше макар и малко развълнувано, прехвърлянето им на яхтата ставаше рисковано. В такива случаи шофьорът им ги закарваше до пристанището в Антиб, където „Клотилд“ ги чакаше. Понякога идваха с други възрастни двойки или казваха на Томас, че трябва да спрат в Кан, за да вземат някакви свои приятели. Тогава се запътваха към проливите между Леренските острови на около четири хиляди метра от брега и хвърляха там котва за целия ден. По тези места морето почти винаги беше тихо, водата беше дълбока не повече от три метра и половина и кристално чиста — виждаше се как водораслите се олюляват по дъното. Семейство Гудхарт обличаха банските си костюми, излягаха се на слънце върху дюшеците, четяха или дремеха, а от време на време скачаха във водата да поплуват.
Мистър Гудхарт твърдеше, че е по-спокоен, когато Томас или Дуайър плуват с мисис Гудхарт. Съпругата му, която беше здрава жена с яки рамене и силни, издръжливи крака, плуваше много добре, но Томас знаеше, че по този начин мистър Гудхарт иска да каже, че всеки на яхтата може да плува, когато пожелае, и да се наслаждава на бистрата, прохладна вода между островчетата.
Понякога, ако имаха гости, Томас постилаше едно одеяло на кърмата и те изиграваха няколко робера бридж. Двамата съпрузи говореха тихо и се държаха много учтиво един с друг и с всички останали.
Всеки ден точно в един и половина те бяха готови за първия си коктейл, който Томас им приготвяше — неизменната водка с доматен сок. След това Дуайър спускаше сенника и те сядаха да обядват е храната, която си носеха от хотела. На масата се появяваха омари, студено печено месо, салата от риба или студена риба със сос, сирене и плодове. Те винаги носеха много неща за ядене, че дори когато бяха с приятели, за екипажа оставаше доста храна — не само за обяд, но и за вечеря. На обяд всеки от тях изпиваше по бутилка бяло вино.
Единственото, за което Томас се притесняваше, беше кафето; но сега, след идването на Кейт, това не беше проблем. В деня, когато семейство Гудхарт пристигна на яхтата, Кейт излезе от камбуза с каната за кафе, облечена с бели шорти и бяла тениска с надписа „Клотилд“, опъната върху едрите й гърди; Томас я представи на гостите и мистър Гудхарт, кимайки-одобрително, каза:
— Капитане, обслужването на вашата яхта се подобрява с всяка изминала година.
След обяда мистър и мисис Гудхарт се оттегляха долу за почивка. Често от тяхната каюта долитаха приглушени шумове, които можеха да бъдат предизвикани само от любовни ласки. Съпрузите бяха казали на Томас, че са женени от тридесет и пет години, и той се чудеше как е възможно все още да се обичат и да се отдават с явно удоволствие на любовта. Тези хора объркаха изцяло представите му за брака.
Към четири часа следобед те отново се появяваха на палубата, сериозни и учтиви както винаги, облекли банските си костюми, за да поплуват още половин час в компанията на Дуайър или на Томас. Дуайър плуваше лошо и веднъж или два пъти, когато мисис Гудхарт се беше отдалечила на един километър от яхтата, Томас си мислеше, че сигурно ще й се наложи да влачи Дуайър на връщане.
Точно в пет часа Гудхарт, изкъпан, сресан и облечен с памучни панталони, бяла риза и син блейзер, се качваше на палубата и казваше:
— Не смятате ли, че е време да пийнем по нещо, капитане? — А ако на яхтата нямаше други хора, добавяше: — За мен ще бъде чест да ми правите компания.
Томас приготвяше две чаши уиски със сода и даваше знак на Дуайър да включи моторите и да поеме кормилото. Вдигаха котвата с помощта на Кейт и потегляха обратно към хотел „Дю Кап“. Седнали на кърмата, мистър Гудхарт и Томас пиеха уискито, а яхтата се измъкваше от проливите, заобикаляше острова и розовобелите кули на Кан се отразяваха в морето отляво на борда.
В един такъв следобед мистър Гудхарт каза:
— Капитане, има ли по тези краища много хора с вашето презиме?
— Не зная — отговори Томас. — Защо?
— Споменах вчера името ви пред помощник-управителя на хотела — отговори мистър Гудхарт — и той ми каза, че там понякога отсядат някои си мистър и мисис Рудолф Джордах.
