сезона и макар никой от двамата да не беше забогатял, все пак имаха по малко пари в банката, в случай че закъсат. Това лято обещаваше да бъде още по-успешно от предишните и Томас изпитваше блажено спокойствие, докато лъскаше бронзовата макара и гледаше как слънчевите лъчи се отразяват в нея. Преди да се отдаде на морския живот, никога не беше допускал, че едно толкова просто, механично занимание като лъскането на парче метал може да му достави удоволствие.
Всичко в яхтата му доставяше удоволствие. Обичаше да се разхожда от носа до кърмата и обратно, докосвайки с ръка бордовата ограда, беше му приятно да гледа въжетата, навити в спираловидни фигури върху палубата от тиково дърво с добре запушени цепнатини, любуваше се на излъсканите месингови дръжки на старомодното кормило в салона на горната палуба, на грижливо наредените карти и здраво навитите сигнални флагчета, поставени на определените за тях места. Той, който не беше измил една чиния през живота си, сега прекарваше по цели часове в камбуза, търкаше до блясък съдовете за готвене, проверяваше дали хладилникът е чист и не мирише на лошо, дали подставката за съдове и печката са лъснати. Когато на яхтата имаше пътници, Томас, Дуайър и наетият готвач се обличаха в светлокафяви памучни къси панталони и снежнобели тениски, на които беше изписано със синьо името „Клотилд“. Вечер или когато времето беше студено, и тримата обличаха еднакви морскосини дебели пуловери.
Беше се научил да приготвя най-различни видове напитки и ги сервираше изстудени в хубави чаши; едни от клиентите му — американци — се кълняха, че наемат яхтата само заради водката с доматен сок, която Томас им поднасяше. За хора, които обичаха да пият, пътуването с яхта по Средиземно море беше изгодно, защото можеха да купуват цели каси с напитки без мито, а, джинът или уискито струваха по долар и половина бутилката. Той самият пиеше рядко — от време на време по някоя мастика или бира. Когато на борда имаше пътници, Томас носеше капитанска шапка с позлатена кокарда — котва с верига. Смяташе, че това създава особено морско настроение у клиентите му.
Беше научил по няколко френски, италиански и испански думи, колкото да се оправя с пристанищните власти и с продавачите по магазините, но ако се наложеше да спори с някого, не можеше да се разбере. На Дуайър му се удаваха лесно всички езици и той можеше да си приказва с когото си иска.
Томас беше изпратил на Гретхен снимка на „Клотилд“, обляна от една разбиваща се о нея вълна, и Гретхен му беше отговорила, че държи снимката на камината във всекидневната. Тя пишеше, че един ден ще дойде да попътува е брат си по море. Пишеше още, че сега е заета и работи нещо в едно филмово студио. Беше удържала на обещанието си и не беше казала на Рудолф къде се намира и с какво се занимава Томас. Гретхен беше единствената му връзка с Америка и той пишеше само на нея, когато се почувствуваше самотен или му ставаше мъчно за детето. Беше накарал Дуайър да помоли приятелката си в Бостън, за която той все още разправяше, че ще се ожени, да отиде в хотел „Егейски“, когато има време, и да поговори с Папи, но момичето още не беше отговорило.
Тази или другата година непременно ще отиде в Ню Йорк и ще се опита да намери сина си.
След историята с Фалконети не се беше бил с никого. Все още сънуваше Фалконети. Не му беше мъчно за него, но съжаляваше, че Фалконети е мъртъв и че времето не можа да заличи чувството му на вина за смъртта на този човек.
Той излъска макарата и се изправи. Палубата под босите му крака беше приятно топла. Като тръгна назад към кормилото, прокарвайки пръсти по лакираните неотдавна тъмночервени перила, чукането долу спря и от люка се показа буйната, рижа коса на Кимбъл. След малко на палубата се появи и Дуайър. И двамата носеха омазнени зелени комбинезони, защото в тясното машинно отделение човек не можеше да се опази чист. Кимбъл бършеше ръце в някакъв парцал, който после захвърли в морето.
— Смятам, че оправихме работата, капитане — каза Кимбъл. — Защо не направим една разходчица?
Томас влезе в кабината и включи моторите, Дуайър и Пинки отвързаха въжетата и надвесени над водата, започнаха да вадят котвата — Дуайър въртеше лебедката и миеше с маркуча полепналите по веригата мръсотии, преди да я прибере. За по-голяма устойчивост веригата беше дълга; „Клотилд“ беше навлязла почти в средата на пристанището, когато Пинки даде знак, че пътят им е свободен, и помогна на Дуайър да качи котвата на палубата с гафела.
Томас можеше вече да управлява добре яхтата и отстъпваше кормилото на Дуайър само когато пристанището беше препълнено или духаше лош вятър. Днес той насочи яхтата към изхода на пристанището и увеличи скоростта — моторът пухтеше равномерно, докато минаваха край рибарите, наредени с въдиците си в края на вълнолома, и заобикаляха шамандурите; като излязоха в открито море, той увеличи скоростта и се насочи към нос Антиб, оставяйки зад гърба си хълма с крепостта Vieux Carre. Следеше как работят и двата мотора и с облекчение установи, че левият не се прегрява. Добрият Пинки! През тази зима сигурно им е спестил най-малко хиляда долара. Корабът „Вега“, на който той работеше, беше толкова нов и толкова поддържан, че за Пинки нямаше почти никаква работа, докато не излязат в морето. На пристанището му беше скучно и той идваше с удоволствие да помага в задушното, тясно машинно помещение на „Клотилд“.
Кимбъл беше недодялан англичанин, чието луничаво лице никога не можеше да почернее, а оставаше болезнено червено през цялото лято. Той, както сам се изразяваше, имаше проблем с пиенето. Когато се напиеше, ставаше заядлив и предизвикваше хората в баровете. Караше се с шефовете си и рядко се задържаше на един кораб повече от година, но тъй като беше много добър специалист, намираше — бързо нова работа. Работеше само на големи яхти, тъй като смяташе, че на по-малки няма да може да упражнява както трябва занаята си. Беше израснал в Плимут и беше прекарал целия си живот на море. Не можеше да се начуди, че човек като Томас е станал собственик и капитан на яхта от рода на „Клотилд“, че се е установил на пристанището в Антиб и си изкарва хляба с нея. „Тия янки — клатеше Кимбъл глава. — За всичко ви бива, дявол да го вземе. Нищо чудно, че целият свят е в ръцете ви.“
С Томас се бяха сприятелили от самото начало — когато се разминаваха по кея, се поздравяваха или се черпеха бира в малкото барче на входа на пристанището. Кимбъл се беше досетил, че Томас е бил боксьор и Томас му беше разказал за някои от срещите си на ринга, за преживяванията си, за победата в Лондон, за следващите две загуби, които бяха предварително уговорени, и даже за последния бой с Куейлс в хотелската стая в Лас Вегас. Тази история ентусиазира особено много войнствено настроения Кимбъл. Томас не му беше казал за Фалконети, а Дуайър беше достатъчно разумен да си мълчи по този въпрос.
— Божичко, Томи — каза Кимбъл, — ако аз можех да се бия така, щях да прочистя всички барове от Гибралтар до Пирея.
— И междувременно някой щеше да ти забие ножа в ребрата — отговори Томас.
— Дума да няма, че си прав — съгласи се Кимбъл. — Но, човече, удоволствието преди всичко!
Когато се напиеше и забележеше Томас, той започваше да удря по бара и да крещи: „Виждате ли този човек? Ако не ми беше приятел, щях да го пребия от бой.“ След което прегръщаше нежно Томас през врата с татуираната си ръка.
Приятелството им се затвърди една нощ в един бар в Ница. Те не бяха отишли заедно, но Дуайър и Томас попаднаха случайно в бара близо до пристанището. Посетителите бяха застанали в кръг около развилнелия се Кимбъл, който крещеше на няколко френски моряци и на трима-четирима модно облечени младежи, за които Томас знаеше, че са опасни — беше се научил да ги разпознава и да ги избягва: дребни хулигани и мошеници, които вършеха различни услуги на шефовете на бандите, действуващи по Лазурния бряг, чийто център се намираше в Марсилия. Инстинктът му подсказваше, че сигурно са въоръжени, ако не с пистолети, положително с ножове.
Пинки Кимбъл говореше много особено френски и Томас не го разбираше, но схващаше по тона на гласа му и по намръщените лица на посетителите на бара, че Кимбъл ги обижда. Когато се напиеше, той имаше много лошо мнение за французите. Когато се напиеше в Италия, намразваше италианците, а в Испания — испанците. Освен това в пияно състояние той сякаш губеше способността си да брои и фактът, че е сам срещу най-малко пет души, разпалваше още повече желанието му да държи обидни речи.
— Ще направи така, че ще го убият тази вечер — прошепна Дуайър, който разбираше какво крещи Кимбъл. — И нас също, ако разберат, че сме му приятели.
Томас хвана здраво Дуайър за лакътя, поведе го със себе си и двамата застанаха до Кимбъл на бара.
— Здрасти, Пинки — каза весело Томас.
Пинки се извъртя, готов да посрещне нови врагове.
