— А-а — каза той. — Радвам се, че сте тук. Точно разяснявам някои истини на тия maquereaux45, които ще им бъдат от полза.
— Зарежи тая работа, Пинки — каза Томас и се обърна към Дуайър. — Искам да кажа няколко думи на господата. Затова ще ми превеждаш. Ясно и учтиво. — Той се усмихна любезно на мъжете в бара, които ги бяха заобиколили заплашително в полукръг. — Както виждате, господа — продължи Томас, — този англичанин е мой приятел. — Изчака, докато Дуайър преведе нервно думите му. Лицата около него не трепнаха. — Освен това той е пиян — продължи Томас. — Естествено никой не иска приятелят му да пострада, независимо дали е пиян или трезвен. Сега ще се опитам да го накарам повече да не говори, но дори и да каже нещо или вече да го е казал, тази вечер тук няма да стават побоища. Сега аз съм полицаят в бара и аз отговарям за реда. Моля те, преведи — каза той на Дуайър.
Докато Дуайър превеждаше и се запъваше, Пинки възмутено каза:
— Глупости, капитане! Защо биеш отбой?
— Освен това — продължи Томас — пиенето сега ще бъде от мен. Бармане, къде си? — Той говореше усмихнато, но усещаше как мускулите на ръцете му се напрягат — беше готов да скочи всеки миг върху най- едрия мъж от групата, един корсиканец с квадратна челюст, облечен с черно кожено яке.
Мъжете се спогледаха неуверено. Но те не бяха дошли в бара да се бият и след като помърмориха малко, един по един приеха почерпката на Томас.
— И това ми било боксьор — каза презрително Пинки. — Ти, янки, можеш само примирие да обявяваш. — Но десет минути по-късно се остави да го изведат здрав и читав от бара.
На другия ден дойде на „Клотилд“ с бутилка мастика и каза:
— Благодаря ти, Томи! Ако не се беше появил през следващите две минути, щяха да ми счупят черепа. Не знам какво ми става, като изпия няколко чашки. И то поне да побеждавах. Имам белези от главата до петите за доказателство на храбростта ми. — И се засмя.
— Ако трябва да се биеш — каза Томас, припомняйки си дните, когато беше изпитвал необходимост да се бие, независимо с кого и поради каква причина, — бий се трезвен. И то само с един човек. И недей да ме викаш на помощ. Аз съм се отказал от тази работа.
— Какво щеше да направиш, Томи, ако се бяха нахвърлили върху мен? — попита Пинки.
— Щях да ги задържа, докато Дуайър те изведе от бара, и после щях да избягам, за да си спася живота — отговори Томас.
— Да ги задържиш — повтори Пинки. — Пари давам да можех да те видя как ги задържаш.
Томас не знаеше какво се беше случило в живота на Пинки Кимбъл, та от приятен човек, макар и малко глуповат, той се превръщаше в див, разярен звяр, след като пийнеше няколко чашки. Един ден може би ще го разпита.
Пинки влезе в кабинета, огледа уредите и се ослуша критично в бумтенето на дизеловите мотори.
— Готов си да изкараш лятото, приятел — каза той. — И то на собствената ти яхта. Завиждам ти.
— Не съм съвсем готов — отговори Томас. — Липсва ни един член на екипажа.
— Защо? — попита Пинки. — Че къде е испанецът, когото взе миналата седмица?
Испанецът имаше добри препоръки като готвач и стюард и не искаше много висока заплата. Но една вечер, когато се готвеше да слезе на брега, Томас го видя, че пъхна нож до глезена в обувката си и го скри под крачола на панталона.
— За какво ти е това? — попита го Томас.
— За да вдъхва уважение — отговори испанецът.
На другия ден Томас го уволни. Не искаше на яхтата му никой да крие нож в обувката си, за да вдъхва някому уважение. И сега нямаше готвач.
— Уволних го — каза Томас на Пинки в момента, когато минаваха през залива Ла Гаруп. И му обясни защо. — И сега ми трябва готвач, който да е едновременно и стюард. През следващите две седмици можем да минем и без такъв човек, защото клиентите ми ще бъдат на яхтата само през деня и ще си носят храна. Но след това ще трябва да намеря някой.
— Мислил ли си някога да наемеш жена? — попита Пинки.
Томас се намръщи и каза:
— Освен готвенето има да се върши и много тежка работа.
— Става дума за силна жена.
— Почти всичките ми неприятности в живота са били причинени от жени — отговори Томас. — И от силни, и от слаби.
— Колко дни от лятото пропиляваш — каза Пинки — по разни загубени пристанища за пране и гладене на бельото, а в това време клиентите ти мърморят, че ценното им време от ваканцията така си минава?
— Ужасно много — съгласи се Томас. — Имаш ли яякого пред вид?
— Имам — отговори Пинки. — Тя работи като камериерка на „Вега“ и едвам издържа вече там. Луда е по морето, а през цялото лято не излиза от душната пералня.
— Добре — каза неохотно Томас. — Ще поговоря с нея. Само че й кажи да не носи ножове, а да си ги остави у дома…
Той нямаше нужда от жена за любов на яхтата. Пристанищата бяха пълни с момичета. Човек можеше да прекара приятно с тях, като изхарчи няколко долара за вечеря или за бар, да ги почерпи нещо за пиене и после без всякакви усложнения да замине за следващото пристанище. Не знаеше как Дуайър се оправя в това отношение, но мислеше, че е по-добре изобщо да не го пита.
Обърна яхтата, за да се прибере в пристанището. „Клотилд“ беше готова. Нямаше смисъл да хаби горивото. До пристигането на първите клиенти той плащаше разноските по бензина.
В шест часа видя, че по кея се задава Пинки с една жена. Тя беше ниска, закръглена и сресана на две плитки. Беше облечена с джинси, син пуловер и платнени обувки с въжени подметки. Преди да стъпи на мостчето па кърмата, тя си събу обувките. По средиземноморските пристанища яхтите много често се връзваха за кея откъм кърмата, за да заемат по-малко място.
— Това е Кент — каза Пинки. — Аз й разказах за теб.
— Здравей, Кейт.
Томас се ръкува с нея. Ръката и беше доста нежна за жена, която работи в пералня и може да върши тежка работа на кораб. Беше англичанка от Ливърпул и изглеждаше около двадесет и пет годишна. Когато разказваше за себе си, тя говореше тихо. Можела да готви, да пере, да върши разни други работи на яхтата, говорела френски и италиански, „не блестящо“, както обясни тя с усмивка на уста, но разбирала метеорологичните съобщения по радиото и на двата езика, можела да държи курса на яхтата и да стои на вахта, а също и да шофира кола, ако се наложи. Съгласна била да работи със същата заплата, която, получавал испанецът с ножа. Тя не беше красива, но от загорялото li лице лъхаше здраве и сила и когато говореше, гледаше събеседника си право в очите. През зимата, ако останеше без работа, щеше да се върне в Лондон и да стане келнерка. Не беше омъжена, не беше сгодена и искаше да се отнасят с нея като с равноправен член на екипажа, нито по-хубаво, нито по-лошо.
— Тя е като дива английска роза — каза Пинки. — Нали, Кейт?
— Остави сега шегите, Пинки — отговори момичето. — Аз искам да ме приемат на работа тук. Омръзнало ми е да пътувам от единия до другия край на Средиземно море в колосана униформа с бели памучни чорапи като медицинска сестра и да ми викат „мис“ или „мадмоазел“. Аз отдавна съм забелязала твоята яхта, Том, и тя ми харесва. Не е много голяма и префърцунена като онези от Британския кралски яхт-клуб. Твоята яхта изглежда приятна, чиста и приветлива. И тук положително няма да идват много дами, чиито бални рокли трябва да се гладят в някой горещ, задушен следобед на пристанището в Монте Карло, където същата вечер в Двореца предстои бал.
— Е, ние не обслужваме просяци — каза Томас, защищавайки изискаността на своите клиенти.
— Знаеш какво искам да кажа — отговори момичето. — А сега слушай, не искам да купуваш нещо, което не си видял. Вечеряли ли сте вече?
— Не. — Дуайър беше в камбуза и отчаяно се бореше с някаква риба, която беше купил сутринта, но по звуците, долитащи отдолу, Томас разбираше, че все още не е свършил нищо.
— Аз ще ви приготвя вечерята — каза момичето. — Ей сега. Ако ви хареса, ме взимате с вас: отивам на „Вега“ да си прибера нещата тази вечер и се връщам тук. Ако не ви хареса, нищо няма да загубите. Ресторантите в града са отворени до късно за гладни хора. А ти, Пинки, ако искаш, можеш да останеш да
