4
Томас целуна Клотилд за лека нощ. Тя лежеше под завивките с разпиляна на възглавницата коса. Беше запалила лампата, за да може Томас да вижда къде върви и да не се блъсне в нещо. Когато докосна бузата му, по лицето й пробягна лека усмивка. Той отвори безшумно вратата и я затвори зад гърба си. Клотилд угаси лампата и ивицата светлина под вратата изчезна.
Той мина през кухнята, излезе в коридора и заизкачва внимателно тъмните стълби е пуловера си в ръка. От спалнята на чичо Харолд и танте Елза не се чуваше никакъв шум. Обикновено хъркането на чичо Харолд разтърсваше цялата къща. Тази нощ сигурно е заспал настрани. Всички се върнаха здрави и читави от Саратога. Чичо Харолд бе смъкнал цял килограм и половина с пиене на минерална вода.
Томас се изкачи по тясната стълба до тавана, отвори вратата на стаята си и запали лампата. Чичо Харолд седеше на леглото, облечен в раирана пижама.
Чичо Харолд му се усмихна някак особено, примигвайки на светлината. Липсваха му четири горни зъба. Носеше мост, който сваляше преди лягане.
— Добър вечер, Томи — изфъфли чичо Харолд с беззъбата си уста.
— Здравей, чичо Харолд — каза Томас. Той знаеше, че косата му е разрошена и усещаше в себе си присъствието на Клотилд. Нямаше представа какво търси чичо Харолд тук. За първи път идваше в стаята му. Разбра, че трябва да внимава какво казва и как го казва.
— Много е късно вече, нали, Томи? — попита чичо Харолд, без да повишава глас.
— Така ли? — каза Томи. — Не съм видял часовника. — Той стоеше близо до вратата, по-далеч от чичо Харолд. Стаята беше почти гола. Томас имаше малко лични вещи. На масичката лежеше една книга от библиотеката. Библиотекарката му бе казала, че ще му хареса. Чичо Харолд с пижамата си на райета почти изпълваше малката стаичка, а под тежестта му леглото беше хлътнало по средата.
— Наближава един часът — каза чичо Харолд. Като говореше, пръскаше слюнка, защото нямаше зъби. — За едно момче, което сега расте и трябва да става сутрин рано, защото го чака работа, това е късен час. Ти имаш нужда от сън, Томи.
— Нямах представа, че е толкова късно — каза Томас.
— Какви развлечения могат да задържат едно младо момче до един часа сутринта, Томи?
— Просто се разхождах из града.
— Под ярките светлини, под ярките светлини на Елизиум, Охайо? — каза чичо Харолд.
Томас нарочно се прозина и се протегна. Метна пуловера си върху единствения стол в стаята.
— Спи ми се вече — каза той. — По-добре е да си лягам.
— Томи — продължи да шепне и да пръска слюнка чичо Харолд, — нали живееш добре тук при нас?
— Разбира се.
— И се храниш добре, като член на семейството, нали?
— Храната е хубава.
— Живееш добре и имаш солиден покрив над главата си. — В беззъбата му уста „покрив“ прозвуча като „покив“.
— Не мога да се оплача — отговори тихо Томас. Дано само не събудят танте Елза, защото тогава и тя ще се включи в този разговор.
— Живееш в хубав, порядъчен дом — настояваше чичо Харолд. — Всички се отнасят към теб като с член от семейството. Имаш си и велосипед.
— Не се оплаквам.
— Имаш хубава работа. Получаваш заплата на възрастен. Учиш се на занаят. Сега, когато милиони мъже се връщат по домовете си, ще има безработица, но за един монтьор винаги ще се намери работа. Прав ли съм?
— Аз мога и сам да се оправя — каза Томас.
— Можеш и сам да се оправяш — повтори чичо Харолд. — Надявам се, че е така. Ти си от моята плът и кръв. Когато баща ти се обади, аз те приех, без да задавам никакви въпроси, нали? Ти имаше неприятности в Порт Филип, Томи, нали така, но чичо Харолд не попита нищо, той и танте Елза те приеха.
— В Порт Филип се вдигна малко врява, но иначе нямаше нищо особено — отговори Томас.
— Аз не задавам въпроси. — Чичо Харолд махна великодушно с ръка, отхвърляйки всяко подозрение, че води разпит. Пижамата му се отвори. Натежалият от много пържоли и колбаси корем преливаше с розовите си тлъстини върху панталона на пижамата. — Какво искам в замяна на това? Нещо невъзможно? Благодарност? Не. Искам съвсем малко: да се държиш прилично, да си лягаш навреме в леглото, в собственото си легло, Томи.
Ето каква била работата, помисли си Томас. Този мръсник знае. Но не каза нищо.
— Нашият дом е порядъчен, Томи — продължи чичо Харолд. — Хората уважават нашето семейство. Леля ти ходи на гости у най-видните хора в града. Ще се изненадаш, като ти кажа с какъв кредит разполагам в банката. Предложиха ми да се кандидатирам като представител на републиканската партия за член на Законодателното събрание в щата, макар че не съм роден в Америка. Дъщерите ми имат такива дрехи, че… Посочи ми две други момичета, които се обличат по-хубаво от тях. Те са отлични ученички. Ще ти покажа някой път бележниците им, да видиш какво мислят учителите за тях. Редовно посещават неделното училище. Аз ги водя дотам с колата. Невинни душици, спят като ангелчета точно под тази стая, Томи.
— Ясно — каза Томас. Дано този глупак свърши по-бързо, помисли си той.
— Не си се разхождал из града тази нощ по един часа, Томи — продължи загрижено чичо Харолд. — Знам къде си бил. Аз ожаднях. Исках да си взема една бира от хладилника. Тогава чух шум. Томи, срам ме е даже да говоря за това. Момче на твоите години, в една къща с двете ми дъщери.
— И какво от това? — попита Томас мрачно. При мисълта, че чичо Харолд е стоял пред вратата на Клотилд, направо му се повдигаше.
— И какво от това? Само толкова ли имаш да кажеш, Томи? И какво от това?
— Какво искаш да кажа? — На него му се искаше да обясни, че обича Клотилд, че това е най-хубавото, което се е случило през целия му скапан живот, че тя също го обича, че ако той беше по-голям, щеше да я измъкне от проклетия, порядъчен дом на чичо Харолд, от уважаваното му семейство, от примерните му русоляви дъщери — отличнички. Но, разбира се, не можеше Да каже такова нещо. Не можеше нищо да каже. Просто се задушаваше от безсилие.
— Искам да кажеш, че се срамуваш от мръсотията, в която те е въвлякла онази невежа, хитра селянка — прошепна чичо Харолд. — Искам да обещаеш, че никога вече няма да я докоснеш. Нито в тази къща, нито някъде другаде.
— Нищо няма да обещая — каза Томас.
— Виждаш, че се държа кротко — каза чичо Харолд. — Че проявявам разбиране. Говоря спокойно като разумен човек, готов да ти прости, Томи. Не искам да вдигам скандал. Не искам леля ти Елза да разбере, че къщата й е била опетнена, че децата й са били изложени на… Ах, не мога да изговоря думата, Томи.
— Нищо няма да обещая — повтори Томас.
— Добре. Недей да обещаваш нищо — каза чичо Харолд. — Не е нужно да обещаваш нищо. Когато изляза оттук, ще отида долу в стаята зад кухнята. Тя ще обещае много неща, уверявам те.
— Ти си мислиш така — отговори Томас, но даже и на самия него думите му прозвучаха неубедително, по детски.
— Не си мисля, а знам, Томи — прошепна чичо Харолд. — Тя ще обещае всичко. Няма друг избор. Ако я изгоня, къде ще отиде? Ще се върне в Канада при мъжа си, пияницата, който от две години я търси, за да я пребие от бой.
— Ще си намери друга работа. Няма защо да се връща в Канада.
— Ти си мислиш така. Да не би да си специалист по международно право? — каза чичо Харолд. — Смяташ, че е много просто. Ами аз няма ли да отида в полицията?
— Какво общо има тук полицията?
— Ти си още дете, Томи — каза чичо Харолд. — Спиш с омъжена жена като възрастен мъж, но разсъждаваш по детински. Тя развращава един малолетен, Томи. Ти си малолетният. Шестнайсетгодишен.
