Никълс и режисьорът я изпробваха за дубльорската роля и й казаха, че е талантлива. Пиесата нямаше кой знае какъв успех. Но сигурно щеше да се задържи до юни месец. Три вечери от седмицата Гретхен се разхождаше на сцената по бански костюм. Всеки път публиката се смееше, но смехът беше нервен. Когато видя това на едно от закритите представления, авторът побесня и поиска да махне Гретхен, но Никълс и режисьорът го убедиха, че този смях е в полза на пиесата. Тя получи няколко писма и телеграми, в които я канеха на вечеря, освен това на два пъти й изпратиха рози. Не се отзова на никоя покана. Уили винаги седеше в гримьорната и след представлението и я чакаше да свали грима от лицето и от тялото си и да се преоблече. Когато искаше да я подразни, казваше: „О, господи, защо съм женен? Цитирам.“
Разводът му се протакал — твърдеше той.
Тя влезе в преддверието на сградата и погледна дали има нещо в пощенската кутия. Беше написала на едно малко картонче: „Абът — Джордах“.
Отключи входната врата и тичешком изкачи стълбите до третия етаж — асансьор нямаха. Щом влезеше в кооперацията, започваше да бърза. Отвора вратата на апартамента, задъхана от тичане. Влизаше се направо във всекидневната.
— Уили… — извика тя. Жилището се състоеше само от две малки стаички, затова беше излишно да вика. Но тя винаги търсеше извинения, за да изрече гласно името му.
На извехтелия диван с чаша бира в ръка седеше Рудолф.
— О! — възкликна Гретхен.
Рудолф се изправи.
— Здравей, Гретхен — каза той, остави чашата и я целуна по бузата, преди тя да успее да остави торбата с бирите и костюма на Уили.
— Руди — каза тя, като се освободи от торбата и преметна костюма на облегалката на стола, — какво правиш тук?
— Звъннах — отговори Рудолф — и приятелят ти ме пусна да вляза.
— Приятелят ти се облича — извика Уили от съседната стая. Той често стоеше по цял ден с халат. Апартаментът беше толкова малък, че всяка дума се чуваше отвсякъде. Малката кухничка беше отделена с параван от всекидневната. — Ей сега ще дойда — извика пак Уили от стаята. — Пращам ти въздушна целувка.
— Толкова се радвам, че те виждам, — Гретхен съблече палтото си и прегърна силно Рудолф. Отстъпи назад, за да го огледа по-добре. Докато Живееха заедно, тя не си даваше сметка колко красив е той — мургав, строен, със закопчана догоре синя риза и блейзър, който му бе подарила за рождения ден. И тези тъжни, бистри, зеленикави очи.
— Възможно ли е да си пораснал толкова? Само за няколко месеца?
— Почти за шест — отговори той. Имаше ли упрек в гласа му?
— Хайде — каза тя, — сядай — и го задърпа да седне до нея на дивана. Видя до вратата някаква малка, кожена пътна чанта. Не беше нито на Уили, нито нейна, но имаше чувството, че я е виждала някъде.
— Разкажи ми за всичко — подкани го тя. — Какво става в къщи? О, господи, толкова се радвам, че те виждам, Руди. — Но въпреки това усещаше, че гласът й не звучи напълно естествено. Ако знаеше, че брат й ще идва, щеше да го предупреди за Уили. В края на краищата Рудолф бе само на седемнадесет години и изведнъж открива, че сестра му живее с някакъв мъж. Абът — Джордах.
— В къщи всичко върви по старому — каза Рудолф. Може би се смущаваше, но видът му не издаваше нищо. Трябва да вземе уроци от брат си по самоконтрол. Той отпи от бирата си. — Сега, след като останах сам, трябва единствено аз да понасям бремето на родителската любов.
Гретхен се засмя. Колко глупава е била да се тревожи. Как не е разбрала, че той е съвсем голям.
— Как е мама? — попита Гретхен.
— Още чете „Отнесени от вихъра“ — отговори Рудолф. — Беше болна. Лекарят й казал, че имала флебит.
Мили, приятни спомени от семейното огнище, помисли си Гретхен.
— А кой стои в хлебарницата? — попита тя.
— Една жена, мисис Къдъхи — каза Рудолф. — Вдовица. Плащаме й тридесет долара седмично.
— Татко сигурно е във възторг от тази работа — каза Гретхен.
— Не е особено доволен.
— Как е той?
— Откровено казано, няма да се изненадам, ако се окаже, че той в същност е по-болен от мама. От месеци наред не е излизал на двора да блъска чувала, а откакто ти замина, не е ходил и на реката.
— Какво му е? — Гретхен установи с изненада, че е искрено разтревожена.
— Не знам — отговори Рудолф, — Просто си е такъв. Нали го познаваш. Никога не казва нищо.
— За мен говорят ли? — попита предпазливо Гретхен.
— Не казват нито дума.
— А Томас?
— Напълно е забравен — каза Рудолф. — Така и не разбрах какво стана тогава. А и той, разбира се, изобщо не пише.
— Това е нашето семейство — въздъхна Гретхен. Двамата замълчаха, сякаш искаха да отдадат почит на рода Джордах. — Е… — опомни се Гретхен. — Как ти харесва нашето жилище? — Тя посочи с ръка апартамента, който бяха взели под наем с мебелите. Те приличаха на стари вещи, току-що извадени от нечий таван, но Гретхен беше купила няколко саксии с цветя, а по стените беше залепила изрезки от списания и рекламни туристически плакати. Индианец със сомбреро пред някакво селище. „Посетете Ню Мексико“.
— Много е хубаво — каза Рудолф мрачно.
— Много е мизерно — каза Гретхен. — Но има едно основно преимущество. Не се намира в Порт Филип.
— Разбирам какво имаш пред вид — отговори Рудолф.
Защо е толкова сериозен, мислеше тя. Чудеше се какво го е довело при нея.
— Как е онова хубаво момиче, Джули? — попита тя с престорено весел глас.
— Джули — каза Рудолф. — Ту се караме, ту се сдобряваме.
Уили влезе в стаята, решейки косата си. Не носеше сако. Бяха се разделили само преди пет часа, но ако сега бяха сами, тя щеше да го прегърне като след дългогодишна раздяла. Уили целуна бързо Гретхен и приседна на дивана. Рудолф се изправи учтиво.
— Сядай, Руди, сядай — каза Уили. — Не съм ти началник.
За момент Гретхен съжали, че Уили е толкова нисък.
— А-a — извика Уили, като забеляза бирата и изгладения костюм. — Още когато я видях за първи път, й казах, че от нея ще стане добра съпруга и майка. Студена ли е бирата?
— Аха.
Уили се зае да отваря една от бутилките.
— Руди?
— Засега това ми стига — каза Рудолф и седна. Уили наля бира в една използувана чаша, по която все още имаше следи от пяна. Той пиеше много бира.
— Можем да говорим открито — засмя се Уили. — Аз обясних всичко на Руди. Казах му, че живеем незаконно само от формална гледна точка. Казах му, че съм поискал ръката ти и че ти си ми отказала, но се надявам, че отказът ти не е окончателен.
Това беше истина. Той на няколко пъти й беше правил предложение. И беше почти сигурна, че намеренията му са съвсем сериозни.
— Каза ли му, че си женен? — попита тя. Искаше на Руди всичко да му е ясно.
— Казах му — отговори Уили. — Аз не крия нищо от братята на жените, които обичам. Моят брак беше една младежка прищявка, мимолетен облак, не по-голям от човешка длан. Руди е интелигентен млад човек. Той разбира всичко. И ще стигне далеч. Ще танцува на нашата сватба. И ще се грижи за нас, като остареем.
Този път Гретхен се притесни от шегите на Уили. Беше му разправяла за Рудолф, за Томас и за родителите си, но сега за първи път той се срещаше лице в лице с член от нейното семейство и тя се
