най-невероятни слухове. Срамота е най-близките ти и най-скъпи хора да изчезват така. Ела на нашата маса. Цялата компания е там. Сузи, Джак, Карен… Те мечтаят да те видят. Ти изглеждаш възхитително, скъпи. Никак не си остарял. Представи си само — да те срещна на такова място. Та това е истинско възкресение. — Тя не спираше да се усмихва любезно на Рудолф. — Ела на нашата маса. Доведи и красивия си млад приятел. Не чух как се казва, скъпи.
— Разреши ми да ти представя мистър Рудолф Джордах — каза Бойлан студено. — Мисис Алфред Сайкс.
— Приятелите ми ме наричат Сиси — каза жената. — Той е направо възхитителен. Не те упреквам, че ни изневери, скъпи.
— Не бъди по-глупава, отколкото господ те е създал, Сиси — каза Бойлан.
— Явно, че си все същият грубиян, Теди — засмя се жената. — Непременно ела на нашата маса да се видиш с цялата група. — Като махна игриво с ръка, тя се обърна и тръгна към дъното на салона, поправяйки си път сред многобройните маси.
Бойлан седна и даде знак на Рудолф също да седне. Рудолф усети, че се изчервява. За щастие в тъмното никой не можеше да го види.
Бойлан пресуши чашата си.
— Глупава жена — каза той. — Преди войната изкарах една любов с нея. Много е остаряла — добави той, без да поглежда Рудолф. — Хайде да си вървим оттук. Ужасно шумно е. И освен това има прекалено много чернокожи. Прилича ми на робовладелски кораб след успешен бунт на робите.
Той махна с ръка на келнера и плати сметката; взеха си палтата от гардероба и излязоха. Мисис Сайкс, или Сиси, както я наричаха приятелите й, беше първият човек, с когото Бойлан запознаваше Рудолф, като изключим, разбира се, Пъркинс. Ако всичките му приятели са като тази дама, ясно беше защо Бойлан стои сам в къщата си на хълма. Рудолф съжаляваше, че тази жена дойде на тяхната маса. Изчервяването му напомняше болезнено, че е млад и неопитен. Освен това му се искаше да остане и да слуша цяла нощ тромпетиста.
Тръгнаха по Четвърта улица в източна посока, където бяха паркирали колата; минаваха покрай тъмни витрини на магазини и заведения, от които струяха светлина и музика и се чуваха шумни разговори.
— Ню Йорк е хистеричен — каза Бойлан. — Прилича на неудовлетворена неврастеничка. Не е град, а стара нимфоманка. Божичко, колко време съм пропилял тук. — Явно, че срещата в бара го беше разстроила. — Извинявай за онази вещица — добави той.
— Няма значение — каза Рудолф. Имаше значение, но той просто не искаше Бойлан да си помисли, че се е притеснил.
— Хората са мръсници — продължи Бойлан. — Най-типичното за физиономията на американеца е циничната усмивка. Следващия път, като дойдем тук, доведи и приятелката си. Ти си чувствително момче и не бива да се набъркваш в такива гадости.
— Ще я поканя — отговори Рудолф. Беше почти сигурен, че Джули няма да дойде. Тя не искаше да се сприятелява с Бойлан. Наричаше го хищник и оксиженирания блондин.
— Може да поканим и Гретхен с приятеля й, а аз ще си прегледам старото тефтерче с адресите да видя дали някои от момичетата, които познавах едно време, са още живи — ще се съберем и ще се позабавляваме.
— Сигурно ще бъде много весело — каза Рудолф. — Като потъването на „Титаник“.
— Това е прозорливостта на младостта — засмя се Бойлан. — От тебе може много да се очаква — каза той ласкаво. — И ако имаш късмет, ще оправдаеш очакванията.
Стигнаха до колата. Под чистачката на стъклото имаше квитанция за паркирането, Бойлан я скъса, без да я погледне.
— Ако искаш, аз ще карам — каза Рудолф.
— Не съм пиян — отговори троснато Бойлан и седна зад волана.
3
Стиснал стръкче трева между зъбите си, Томас седеше на разкривения стол, облегнат на стената на гаража, и гледаше към склада за дървени материали. Денят беше ясен и слънчевите лъчи хвърляха медни отблясъци върху последните листа на дърветата покрай шосето. До два часа трябваше да се гресира една кола, но Томас никак не бързаше. Предната вечер се беше сбил на една училищна забава и сега всичко го болеше, а ръцете му бяха подпухнали. Съперникът му се оказа полузащитникът на футболния отбор — приятелката му цяла вечер хвърляше любовни погледи на Томас. Полузащитникът го предупреди да остави момичето на мира, но Томас продължи да се занася. Знаеше, че работата ще свърши с побой, и усети познатото смесено чувство на удоволствие, страх, прилив на сила и хладна възбуда още щом видя мрачното лице на полузащитника; момчето ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато Томас танцуваше с приятелката му. Накрая двамата излязоха от физкултурния салон, където ставаше забавата. Полузащитникът беше едър като планина, с големи, тежки юмруци и бърз удар. Оня мръсник Клод щеше да се напикае от удоволствие, ако можеше да ги види отнякъде. В края на краищата Томас свали полузащитника, но сега усещаше ребрата си като сплескани. В Елизиум се биеше за четвърти път от лятото насам.
Тази вечер Томас имаше среща с приятелката на полузащитника.
Чичо Харолд излезе от малката канцелария зад бензиностанцията. Томас знаеше, че хората са му се оплакали, че се бие, но чичо Харолд не отваряше дума по този въпрос. Чичо Харолд знаеше, че колата трябва да се гресира преди два часа на обяд, но не каза нищо на Томас и по този въпрос, макар че явно му стана неприятно, като видя племенника си да се разтакава и да дъвче лениво стръкче трева. Чичо Харолд вече не правеше никакви забележки за нищо. Напоследък той изглеждаше зле — пълното му розово лице беше пожълтяло и отпуснато, а очите му гледаха така, сякаш чакаше всеки момент да избухне бомба. Бомбата беше Томас. Той трябваше само да намекне на танте Елза какво правят чичо Харолд и Клотилд и в дома на семейство Джордах дълго време нямаше да се чува дуетът на Тристан и Изолда. Томас нямаше намерение да казва нищо на танте Елза, но не уведомяваше за това чичо Харолд. Нека да се измъчва.
Томас престана да си носи храна от къщи. Три дни поред оставяше книжната торбичка със сандвичите и плодовете на кухненската маса, където Клотилд му ги оставяше, преди той да отиде на работа. Клотилд не каза нищо, но на третия ден разбра и оттогава повече сандвичи не се появиха. Сега той се хранеше в закусвалнята на шосето. Можеше да си го позволи. Чичо Харолд беше увеличил заплатата му на десет долара седмично. Отвратителен лигльо.
— Ако някой ме търси, аз съм в салона с колите — каза чичо Харолд.
Томас продължи да зяпа към шосето и да дъвче стръка трева. Чичо Харолд въздъхна, качи се в колата си и потегли.
От дъното на гаража се чуваше шум — Койн обработваше нещо на струг. Една неделя при езерото Койн видя как Томас се бие и оттогава стана много любезен с него — когато Томас пропускаше да изпълни някоя поръчка, Койн често свършваше сам работата. И сега Томас се чудеше дали да не остави Койн да гресира колата, която трябваше да е готова в два часа.
Пред колонката на бензиностанцията спря мисис Дорнфийлд със своя форд — модел 1940. Томас стана и се запъти бавно към колата.
— Здравей, Томи — каза мисис Дорнфийлд.
— Здрасти.
— Напълни я, моля те — каза мисис Дорнфийлд. Тя беше около тридесетгодишна пълничка блондинка, с тъжни, по детски невинни сини очи. Мъжът й работеше като касиер в банката, което беше много удобно, тъй като мисис Дорнфийлд винаги знаеше къде се намира той през работно време.
Томас окачи маркуча, завинти капачката на резервоара и се захвана да мие предното стъкло.
— Ще бъде много хубаво, ако ме посетиш днес, Томи. — Тя винаги наричаше срещите си с Томи посещение. Говореше припряно, премигваше, кривеше устни и движеше нервно ръце.
— Ако мога да се освободя, ще дойда — отговори Томас. Мистър Дорнфийлд се настаняваше зад решетъчната преграда на касиерското си гише в един и половина.
— Ще бъде едно хубаво, дълго посещение — каза мисис Дорнфийлд.
