това не е дупка, нито стълб, нито вериги, но ти не бива да се подвеждаш. Директорът на «Дженеръл Мотърс» в разкошния си кабинет, и той също беше окован в най-дълбоката дупка и храчеше кръв като мен в бояджийския цех.“
Дейв изплю тютюневия сок в консервената кутия на пода. Слюнката отекна звучно на дъното на кутията.
„Аз не искам много — продължаваше Дейв, — искам само от време на време да удрям по някой елен и да усещам в гърдите си горския въздух. Не обвинявам никого, дето от време на време ме пращат в затвора, това си им е професията, както ловът е моята, и не се оплаквам, че прекарвам по някой и друг месец зад решетките. Все се случва, че ме прибират, като се зададе зимата, така че това не е беда. Но за нищо на света не могат да ме накарат да се чувствувам като престъпник. Аз съм американец, който живее в американските гори и се храни с американски дивеч. Нямам нищо против да измислят закони и наредби за онези гражданя от ловните клубове, само че за мен те не важат, просто не важат.“
Той отново се изплю.
„Само едно нещо малко ме отчайва — и то е лицемерието. Знаеш ли, веднъж съдията, който ме осъди, беше изял елена, застрелян от мен една седмица преди това, беше го изял на масата в собствената си къща, купен от собствения му готвач със собствените му пари. Душата на американеца е разядена от лицемерие. Ами че да вземем твоя случай, синко. Ти какво си направил? Направил си това, което ще направи всеки, ако има възможност — завъртяла се е някоя напета мома около теб и ти не си могъл да устоиш. На твоите години, синко, кръвта кипи и никакви правила не важат. Бас държа, че същият този съдия, който ще отнеме няколко години от младия ти живот, ако получи предложение от онези две въртиопашки, за които ми разказа, значи, ако същият този съдия получи такова предложение и е сигурен, че наоколо няма никой, ще заподскача около тези въртиопашки като пощурял козел. Като съдията, дето ми изяде елена. Изнасилване на малолетни. — Дейв се изплю с отвращение. — Тези закони са ги измислили старците. Какво разбира една малка фръцла от закони? Лицемерие, синко, лицемерие, навсякъде лицемерие.“
Пред килията застана Джо Кунц и отвори вратата.
— Излез, Джордах — каза той. Откакто Томас каза на адвоката, който чичо Харолд бе наел за него, че Джо Кунц също е ходил с близначките и Кунц разбра това, полицаят не се държеше особено приятелски. Той беше женен с три деца.
Аксел Джордах чакаше в кабинета на Хорват с чичо Харолд и с адвоката. Адвокатът беше млад мъж със загрижен израз, имаше лоша кожа на лицето и носеше очила с дебели стъкла. Томас никога не беше виждал баща си да изглежда толкова зле, даже и в деня, когато го удари.
Той изчака баща му да го поздрави, но Аксел мълчеше и Томас също замълча.
— Томас — каза адвокатът, — щастлив съм да ти съобщя, че за всеобща радост всичко се уреди.
— Да — потвърди Хорват, седнал зад бюрото си. Гласът му не звучеше особено радостно.
— Ти си свободен, Томас — добави адвокатът. Томас изгледа подозрително петимата мъже в стаята. По лицата им нямаше никакви следи от задоволство.
— Искате да кажете, че просто мога да си изляза оттук, така ли? — попита Томас.
— Точно така — отговори адвокатът.
— Хайде да вървим — каза Аксел Джордах. — И без това загубих достатъчно време в този проклет град. — Той рязко се обърна и закуца към вратата.
Томас трябваше да крачи бавно след баща си. А му се искаше да се втурне и да избяга, преди някой да измисли нещо друго.
Навън беше късен слънчев следобед. В килията нямаше прозорци и не можеше да се разбере какво е времето. Чичо Харолд вървеше от едната страна на Томас, а баща му — от другата. Пак под арест.
Влязоха в колата на чичо Харолд. Аксел седна отпред, а Томас остана сам на задната седалка. Не задаваше никакви въпроси.
— Ако те интересува, да знаеш, че те откупих — каза баща му. Той не се обърна, говореше, загледан право напред. — Пет хиляди долара съм дал на този лихвар за парче месо от неговата плът. Не знам друг някой да е платил повече, задето е преспал с момиче. Дано поне да си е струвало.
Томас искаше да каже, че съжалява, че някога, по някакъв начин ще се отплати на баща си. Но просто не можеше да изрече думите.
— И не си мисли, че съм го направил за теб — продължи баща му — или за Харолд…
— Недей, Аксел… — започна Харолд.
— И двамата да умрете довечера, няма да си загубя апетита — каза баща му. — Направих го заради единствения човек от семейството, който заслужава нещо — заради брат ти Рудолф. Не искам да пропадне в живота, защото има брат затворник. Но не искам повече нито да те видя, нито да те чуя. Сега взимам влака за в къщи и всичко между нас е свършено. Разбра ли?
— Разбрах — отговори мрачно Томас.
— И трябва да се махнеш оттук — каза чичо Харолд на Томас. Гласът му трепереше. — Това е условието, което постави мистър Чейс, и аз напълно го подкрепям. Ще те закарам в къщи да си събереш багажа и повече в моя дом няма да преспиш и една нощ. Това също ли е ясно?
— Да, да, — каза Томас. Нека се разпореждат в целия град. На кого е притрябвал такъв град?
Повече приказки нямаше. Когато чичо Харолд спря пред гарата, баща му слезе от колата, без да каже нито дума, и куцайки, се отдалечи, като остави вратата на колата отворена. Чичо Харолд трябваше да се пресегне и да затръшне вратата.
На леглото в празната таванска стаичка имаше малък очукан куфар. Томас го позна. Беше на Клотилд. Чаршафите ги нямаше, а дюшекът беше навит, сякаш танте Елза се страхуваше, че Томас може да подремне на леглото за няколко минути. Танте Елза и дъщерите й ги нямаше в къщи. За да избегне опасността от разлагащото влияние, танте Елза беше завела дъщерите си на кино този следобед.
Томас нахвърли бързо вещите си в куфара. Те не бяха много. Няколко ризи, бельо, чорапи, още един чифт обувки и пуловер. Свали работния комбинезон, с който го бяха арестували, и облече новия сив костюм, който танте Елза му бе купила за рождения ден.
Огледа стаята. На масата лежеше книгата от библиотеката. Непрекъснато му пращаха съобщения, че срокът за връщане е минал и че глобата за закъснението е два цента на ден. Сигурно вече им дължеше към десет долара. Той хвърли книгата в куфара. Да му напомня за Елизиум, Охайо.
Затвори куфара и слезе в кухнята. Искаше да благодари на Клотилд за куфара. Но нея я нямаше там.
Излезе в преддверието. В столовата чичо Харолд ядеше прав голямо парче ябълков пай. Ръцете му трепереха. Чичо Харолд винаги ядеше, когато беше нервен.
— Ако търсиш Клотилд — каза той, — не си губи времето. Изпратих я на кино с леля ти Елза и с децата.
Е, поне едно кино й осигурих, помисли си Томас. Всяко зло за добро.
— Имаш ли пари? — попита чичо Харолд. — Не искам да те арестуват този път за скитничество и цялата история да започне отначало. — Той лакомо нагъваше сладкиша.
— Имам пари — отговори Томас. Разполагаше с двадесет и един долара и няколко дребни монети.
— Добре. Дай ми ключа си.
Томас извади ключа от джоба си и го сложи на масата. Имаше желание да хвърли останалия сладкиш в лицето на чичо Харолд, но каква полза от това?
Двамата се изгледаха. По брадата на чичо Харолд имаше трохи от сладкиша.
— Целуни Клотилд от мен — каза Томас и излезе през вратата с куфара на Клотилд в ръка.
Отиде пеша до гарата и за двадесет долара си купи билет, за да замине колкото се може по-далеч от Елизиум, Охайо.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Котката го гледаше втренчено от ъгъла със злобни, немигащи очи. Враговете й се сменяха. Който и да
