— Какво ще пиеш?
— Една бира.
— Една бира, моля — каза Бойлан на бармана. — А аз ще продължа с уиски.
Бойлан се погледна в огледалото зад бара. Веждите му бяха по-руси в сравнение с миналата седмица. Лицето му беше загоряло, сякаш месеци наред се беше пекъл на някой южен плаж. Двама от педерастите край бара можеха да се похвалят с не по-лош тен от неговия. Рудолф вече знаеше, че той използува кварцова лампа. „Държа да изглеждам свеж и привлекателен по всяко време — обясняваше Бойлан на Рудолф. — Дори и когато цели седмици не виждам никого. Това е израз на самоуважение.“
Рудолф по начало беше мургав, затова смяташе, че може да проявява уважение към себе си и без помощта на кварцова лампа.
Барманът им поднесе напитките. Бойлан взе чашата си с леко треперещи пръсти. Интересно колко уиски е изпил, помисли си Рудолф.
— Ти каза ли, че аз съм тук? — попита Бойлан.
— Да.
— Тя ще дойде ли?
— Не. Приятелят й искаше да дойде и да се запознае с теб, но тя отказа. — Нямаше никакъв смисъл да крие истината.
— О-о — каза Бойлан, — значи, приятелят й.
— Живеят заедно.
— Ясно — отговори унило Бойлан. — Бързо си е намерила приятел, нали?
Рудолф отпи от бирата си.
— Сестра ти е прекалено чувствена жена — каза той. — Страх ме е да си помисля докъде може да стигне един ден.
Рудолф продължаваше да пие бирата си.
— Да не би случайно да са женени?
— Не. Той все още е женен за друга.
Бойлан пак се погледна в огледалото. Един едър млад мъж в черно поло, седнал в края на бара, улови погледа му в огледалото и се усмихна. Бойлан се обърна леко към Руди.
— Що за човек е той? Хареса ли ти?
— Млад е — отговори Рудолф. — Изглежда доста симпатичен. Обича много да се шегува.
— Обича много да се шегува — повтори Бойлан. — Защо да не обича да се шегува? Къде живеят?
— Имат две мебелирани стаи в една сграда без асансьор.
— Сестра ти се отнася с романтично пренебрежение към преимуществата, които дават парите — каза Бойлан. — Един ден ще съжалява за това. И за още много други неща.
— Изглеждаше щастлива. — Предсказанията на Бойлан бяха неприятни на Рудолф. Не му се искаше Гретхен да съжалява за каквото и да е.
— От какво си изкарва хляба нейният млад приятел? Можа ли да разбереш?
— Сътрудничи на някакво радио-списание.
— О! — въздъхна Бойлан. — Значи, е от онези, които…
— Теди — прекъсна го Рудолф, — ако се вслушаш в съвета ми, трябва да я забравиш.
— Значи, като изхождаш от богатия си житейски опит, ти ме съветваш да я забравя — каза Бойлан.
— Добре — каза Рудолф, — знам, че нямам никакъв опит, но я видях. Видях я как гледа приятеля си.
— Каза ли й, че все още искам да се оженя за нея?
— Не. По-добре ти сам й го кажи — отговори Рудолф. — И въобще как си преставяш, че мога да кажа такова нещо пред приятеля й?
— Защо да не го кажеш?
— Теди, ти прекаляваш с пиенето.
— Така ли? — каза Бойлан. — Възможно е. Значи, не искаш да отидем заедно при сестра ти?
— Знаеш, че не мога да направя такова нещо — отговори Рудолф.
— Не, не можеш — съгласи се Бойлан. — И ти си като всички от вашето семейство. Все се правите на много почтени.
— Слушай — каза Рудолф, — мога да се кача на влака и да се върна в къщи. Още сега.
— Извинявай, Рудолф. — Бойлан протегна ръка и докосна Рудолф по рамото. — Седях тук и си представях как тя ще дойде с теб и ще минете през тази врата, но тя не дойде. Разочарованието ме кара да се държа невъзпитано. Най-благоразумно е никога да не изпадаш в положение, от което можеш да се разочароваш. Извинявай. Разбира се, че няма да си ходиш в къщи. Ще се възползуваме от свободното време и ще прекараме една вечер в града. През няколко улици оттук има един хубав ресторант, ще започнем с него. Барман, сметката, моля.
Бойлан остави няколко банкноти на бара. Младият мъж с полото се приближи до тях.
— Господа, може ли да ви предложа по едно питие? — каза той усмихнато, без да сваля очи от Рудолф.
— Глупак такъв — каза му Бойлан равнодушно.
— О, хайде, миличък, не се преструвай — отговори мъжът.
Без всякакво предупреждение Бойлан го удари силно в носа. Мъжът политна назад и се удари в бара, а от носа му закапа кръв.
— Да вървим, Рудолф — каза Бойлан спокойно. Те излязоха от заведението, преди барманът или някой друг да се е опомнил.
Като тръгнаха към Шесто авеню, Бойлан каза:
— Не съм идвал тук от преди войната. Клиентелата вече не е същата.
Ако Гретхен беше дошла, мислеше си Рудолф, тази вечер в Ню Йорк сити щеше да има един разбит нос по-малко.
След като вечеряха в един ресторант, където Рудолф забеляза, че сметката е повече от дванадесет долара, те отидоха в един нощен бар, който се казваше „Кафе Съсайъти“ и се намираше в някакво приземие.
— Тук можеш да научиш някои неща, които ще бъдат от полза за „Речната петорка“ — каза Бойлан. — Ще чуеш един от най-добрите оркестри в града. Обикновено солистка е някоя негърка, която наистина пее.
Заведението беше препълнено предимно с млади хора, много от които негри, но Бойлан успя да осигури една масичка до малкия дансинг срещу приличен бакшиш. Музиката беше оглушителна и прекъсна. Единственото, което „Речната петорка“ можеше да научи от оркестъра на „Кафе Съсайъти“, беше, че трябва да си хвърли инструментите в реката.
Рудолф слушаше напрегнато музиката, изпаднал във възторжена забрава, без да откъсва очи от негъра тромпетист. Бойлан седеше облегнат, пушеше и пиеше уиски, затворен в себе си, потънал в мълчание. Рудолф също си беше поръчал уиски — просто защото трябваше да поръча нещо, но чашата му стоеше недокосната на масата. Бойлан вероятно нямаше да може да шофира, след като пиеше цял следобед и цяла вечер, и Рудолф знаеше, че трябва да остане трезвен, за да седне зад волана. Бойлан го беше научил да кара кола по черните пътища около Порт Филип.
— Теди! — Една жена с къса вечерна рокля с голи ръце и рамене стоеше пред тяхната маса. — Теди Бойлан, аз мислех, че си умрял.
— Здравей, Сиси — каза Бойлан и се изправи. — Не съм умрял.
Жената го прегърна и го целуна по устата. Бойлан изглеждаше раздразнен и извърна глава. Рудолф се изправи нерешително.
— Къде, за бога, се криеше през цялото време? — Жената отстъпи малко назад, но продължаваше да държи Бойлан за ръкава. Носеше много бижута, които блестяха на светлината на прожектора. Рудолф не можеше да прецени истински ли са бижутата или фалшиви. Тя беше предизвикателно гримирана — с ярки сенки и силно начервени устни. Продължаваше да гледа Рудолф и да се усмихва. Бойлан не понечи да ги запознае и Рудолф не знаеше да седне ли, или да остане прав. — Цял век не съм те виждала. — Тя не спираше да говори и не чакаше отговор на въпросите си, а гледаше все така дръзко Рудолф. — Носеха се
